Ценната книга „Христо Ботйов. Опит за биография” (ИК „Сиела”) от Захарий Стоянов излиза в ново луксозно издание с твърди корици .

Трудът на известния български революционер, политик, журналист и писател е един от най-важните източници както за живота и делото на великия български поет, така и за духа и атмосферата в България и сред българската емиграция в навечерието на Априлското въстание.

Със своето характерно чувство за хумор, което познаваме и от „Записки по българските въстания”, авторът създава една детайлна и достоверна снимка на епохата и то не само в България, а и в цяла Европа.

Захарий Стоянов не издига Христо Ботев на пиедестал, не го описва като светец, а го представя като човек с неговите силни и слаби страни и – въпреки симпатиите си към него – не скрива от читателите някои доста противоречиви черти от характера на своя герой, както и някои доста спорни негови действия.

Авторът базира своя труд на разкази на очевидци и на близки приятели на Ботев, а също и на написаното от самия поет, което публикува дословно. В „Христо Ботйов. Опит за биография” ще откриете немалка част от личната кореспонденция на Ботев, някои от неговите ключови публицистични творби, някои от стиховете му, както и документи, свързани с организацията на революцията.

„Няма власт над оная глава, която е готова да се отдели от плещите си в името на свободата и за благото на цялото човечество.”

Христо Ботев

Из „Христо Ботйов. Опит за биография“

Захарий Стоянов

В Тракия, в село Калофер, Пловдивски окръг, се е родил Христо Ботйов Петков, от родители чисто българи и православни. Това се е случило на знаменит ден, навръх Рождество Христово, 25 декември 1847 г., в началото почти на още по-знаменитата за новите идеи и свободни начала 1848 година. Самите дати на неговото появяване на бял свят като че пред­сказвали, че той ще да расте и умре в бури. По тая причина, че се е родил на Рождество, според българския обичай турили му името Христо, именник на спасителя. Христо е бил първа рожба на своите млади родители, ето защо неговото добиване е било безгранична радост на семейството, още повече че рожба­та била момче, което превъзходства твърде много над женския пол. Последните, сиромахкини, колкото и да се говори, че били нам що и какво, самото им появяване на бял свят се посреща от родители, роднини, кръстници и съседи малко студено и не толкова радостно. „Какво има еди-коя си?“ – се попитат лю­бопитните и интересующи се съседки. „Мома, мома! Одрала на майка си или на баща си носа и веждите“ – отговарят зна­ющите. „Ох, горката! Аки бет, тя не можа да се види с мъжка рожба, не є хариза Господ тая радост! Нека й живо, но Петър или Павли пак има да се чумери и сърди“ – заключат най-после интерпелаторките. И действително, има такива мустакати мо­нарси измежду българите, които по година не искат да видят с очи детето, че то било момиче. Съществуват и такива строги взискатели, които няколко месеца до появяването на отрочето заканват се и плашат неговата злочеста майка, че ако тя и тоя път изтърси пак момиче, то нека си мисли за горчивите сетнини.

Даскал Ботю, за когото имаме доказателство да вярваме, че е бил и нежен, и обичлив баща, не бил тоя ден ни на земята, ни на небето. От заранта до вечерта той не можал да си затвори устата, все се смеел и се поздравлявал, нямало от него по-щастлив и по-блажен. Вечерта той се завърнал от чорба-джийското кафене и малко с курдисана глава, нещо, което било първи случай в живота му. И имало защо да се радва. Детето, първескинчето, било ангел небесен. Очи черни, па големи, чело широко и надвесено над тия две очи като същинска Стара пла­нина, а рев и писък – чувал се чак в женския манастир.

Родителите на Хр. Ботйова, макар и хора от средна ръка и нещо по-долу даже, даскалски еснаф, на много дереджета по-долни от съществующите тогава чорбаджии в Калофер, не са били турени в селските и общите работи на подобающето си скромно положение. Те са били уважавани и почитани почти от всички, служели са за пример, а даскал Ботю, бащата на героя ни, малко по малко според тогавашните времена и нужди ста­нал като диктатор на селото.

Обясняваме си причините. Както синът, така и бащата не бил от хрисимите и сложните хора, без воля, характер и иници­атива, да слуша и се покорява на по-силните от него. Първо ус­ловие, че той се бил учил в Русия, в одеската семинария, знаял гръцки, важно условие по онова време, бил в Калофер един от най-учените и най-знающите хора. Второ условие, че, естествено, той бил човек със силен характер, умен, справедлив, рефор­матор, предприемчив, честен и строг. А тия качества, с които се гордеят и подражателите на Наполеона Велики, били до­статъчни за един гражданин в село Калофер в модната епоха на Българското възраждане и събуждане, в реакцията на старото и знатното да го подигнат в очите на старо и младо. Най-после човекът знаял, занимавал се с литература и история, а като зна­еш – кой няма те пита и ти се покорява? Руски възпитаник, се­минарист, по ония времена е било ластовица през месец януа­ри. Много градове в България, като Пловдив, Сливен, Русчук и пр., са се лишавали от подобни учители с подобно образование. Селото Калофер е било честито в това отношение. Той ходел като същински лорд, бил човек с вкус и с маниери. Правило му било да си поръча из Русия хубава шуба със скъпи кожи. Един път го видял с нея пловдивският паша, комуто останали очите на тая дреха, казал, че и той ще да си изпише такава. Когато даскал Ботю минувал през улицата, то всеки обичал да го по­гледне как гиздаво е облечен и как хубаво стъпя. Родил се Ботю Петков в Карлово и учил при прочутия по онова време елино-български учител Райно Попович. После го викнали калоферци за учител на гръцки език, харесали го и в 1840 г. го пратили на общински иждивения в Русия. Върнал се от учение в 1845-а, а в 1846 се оженил и останал в Калофер учител до смъртта си. За да се отърве от тогавашната горчива даскалска участ – да се мести всяка година на ново място, – това ние отдаваме пак на неговите способности и на взаимното уважение, което е съще­ствувало между него и гражданите. Калоферци, които са из­вестни със своето ученолюбие, отдавали са нужните почитания на своя просветител.

Тази книга бихме чели заедно с:

“Върви, българино!” от сборника “Искам да бъда свободен. Разкази за Левски” на Димитър Дишев