Сър Хю Корбет, най-популярният герой на Пол Дохърти, се завръща в най-новия роман от поредицата „Средновековни загадки” –  „Черната змия” (Изд. Еднорог), за да ни поведе из лабиринтите на тайнствени приключения като пазител на Тайния печат.

Поредица жестоки убийства всяват смут в болница за прокажени в Лондон. Сър Хю, доказал своята вярност и почтеност, залавял коварни убийци още по времето на стария крал, е призован от Едуард ІІ да му помогне в особено тежък миг.

Народът недоволства, благородниците роптаят заради робската преданост на краля към фаворита му Гавестън, а вилнеещият на свобода убиец налива масло в огъня. При това един от убитите е тамплиер и някогашен боен другар на Корбет…

Черната змия
(откъс)

 Пол Дохърти

‒  Капитане, още ли мислиш за тях?

‒ Разбира се. Как бих могъл да забравя? – Нейсби се облегна на борда на кораба и очите му се насълзиха под камшика на соления вятър. – Преди три години през януари „КендълБрайт“ беше част от кралския флот, който трябваше да тръгне от Дувър, за да придружи нашия благороден крал Едуард до църквата в Булон. Там щеше да се ожени за Изабела – дванайсетгодишната дъщеря на Филип ІV, Бог да порази проклетия грешник и негодник! – сега Нейсби говореше на себе си, припомняйки си събитията от онези съдбоносни времена. – Да, януари 1308 година – промърмори той. – Старият крал беше мъртъв от шест месеца, трупът му – изкормен, балсамиран и изпратен в Уестминстър за погребение; а любимият му син Едуард от Карнарвън го беше заместил на трона. Младият крал не искаше да се жени за Изабела, но Филип заплаши да нападне Гаскония и да завземе всички английски земи във Франция. Едуард отстъпи, както и по въпроса с тамплиерите. Помниш ли, Торпъл?

‒ Разбира се. Филип Френски обяви тамплиерите за магьосници, развратници и негодници, провинили се в най-отвратителни деяния.

‒ Всичко това са лъжи, мастърТорпъл. Филип искаше само богатствата на тамплиерите, земите им и каквото друго успее да заграби. Той заплаши папа Климент V, задето бе благословил и одобрил ордена и – Нейсби въздъхна ‒ тъй като Климент живееше в изгнание в Авиньон, бързо отстъпи пред бронирания юмрук на Филип. Тамплиерите във Франция и на други места бяха заловени и изчезнаха в тъмниците на френския крал, където кралските инквизитори скоро получиха отговорите, нужни на господаря им. Отначало Едуард ІІ отказа да повярва на обвиненията на Филип срещу ордена.

Нейсби вдъхна дълбоко свежия морски въздух. Много пъти беше разказвал тази история на себе си, както и на онези, на които вярваше. Трябваше да обясни как се е стигнало до това, което смяташе за най-трагичната грешка в живота си.

‒ Гавестън – прекъсна Торпъл мислите му.

‒ Гавестън – съгласи се Нейсби. – Той е причината за всичко. Крал Едуард е обсебен от него.

‒ Любовници ли са? – попита Торпъл, снишавайки глас.

Нейсби погледна към плисканата от вълните палуба, питайки се колко да му каже.

‒ Затова сега отиваме в Булон, нали? – настоя помощникът. – Заради Питър Гавестън, гасконецът-фаворит, любимия приятел на нашия благороден крал, който го направи граф на Корнуол и го ожени за принцеса с кралска кръв ‒ той отново сниши глас, сякаш вятърът можеше да отнесе думите му там, където не би искал да стигнат. – Казват, че влиятелните благородници искат да пратят Гавестън в изгнание. Ще принудят краля да се съгласи и милорд Гавестън ще трябва да се приюти в Понтийо или в самия Булон – той посочи към палубата. – Носим много ценни вещи и всичко останало, което му е нужно, за да живее в разкош дори в изгнание.

‒ Кралят ни прати въпреки съвета на сър Хю Корбет, пазителя на Тайния печат.

‒ Заради „Блек Хог“ ли? ‒ попита Торпъл.

Нейсби не отвърна на въпроса му. Втренчи се в сивата вода, над която утринната мъгла бързо се стапяше.

‒ Буден ли си, момче? – извика той към наблюдателя на мачтата.

‒ Буден и нащрек! – отвърна напевно момчето.

Торпъл реши да смени темата.

‒ Капитане, ти говореше за Фалоуфийлд и Съмърскейл. Признавам, че съм чувал слухове и клюки. Бих искал да чуя истината, тъй като тогава не служех при теб.

Нейсби кимна.

‒ Според ГейбриълРужхед ‒ кралски доносник и предател, Фалоуфийлд и Съмърскейл от моя екипаж се напили в кръчмата „Саламандър“, която е близо до реката в Куинсхайт. Подигравали се на краля и Гавестън, имитирали сношение между тях и – Нейсби въздъхна – влошили нещата с похотливи подмятания за бъдещата съпруга на Едуард, новата ни кралица. Наредиха ми да ги осъдя пред набързо събран морски трибунал в Куинсхайт. Беше ми дадено правото oyerandterminer.

‒ Да изслушаш и да решиш – преведе Торпъл.

‒ И аз го направих – продължи Нейсби. – По онова време „КендълБрайт“ беше кораб на кралска служба, затова ги осъдихме тайно, според военните закони, които важат в морето. Ружхед повтори обвинението си, което беше потвърдено от още трима свидетели. Никой от „Саламандър“ не дойде да потвърди невинността на Съмърскейл и Фалоуфийлд. И двамата отрекоха обвинението, но не успяха да се защитят. И така предателите постигнаха своето.

‒ А бяха ли Съмърскейл и Фалоуфийлд виновни?

‒ Много се съмнявам. Може да са пуснали някоя пиянска закачка, когато са се напили, но на Ружхед и другите доносници не можеше да се противоречи. Кралят беше издал прокламация, по силата на която всеки, който нападнеше Гавестън с думи или дела, беше изменник. В нея предлагаше награда на онези, които издадат нечии провинения и докажат думите си. Аз…

Нейсби млъкна, опитвайки се да запази равновесие, когато корабът се залюля и силно се разтърси, завивайки рязко. Сега платното плющеше като камшик. Той изчака, докато Торпъл извика на екипажа да възстанови курса на кораба. Тропотът на боси крака по мократа палуба отекна като барабан; над тях крадлива чайка изкрещя и се спусна към водата. Нейсби погледна към бурните води. Не знаеше защо разказва на Торпъл всичко това, но го беше признал и на Хю Корбет ‒ пазителя на Тайния печат ‒ в залата „Йерусалим“ в Уестминстър, в която писарят се занимаваше с тайните дела на Короната. Спомни си продълговатото лице на Корбет, хлътналите му, благи очи, гладко избръснатото  мургаво лице и късо подстриганата коса. Той му приличаше повече на духовник, отколкото на кралски писар. Беше кралски служител, а не носеше никакви украшения освен пръстена с печат на тайната канцелария на лявата си ръка и кръст от чисто сребро на филигранна верижка около врата. Някой му беше казал, че той бил сватбен подарък на Корбет от съпругата му лейди Мейв…

Торпъл отново се приближи и Нейсби продължи разказа си.

‒ Против убеждението си обявих Фалоуфийлд и Съмърскейл за виновни. И аз като много други исках да се харесам на младия крал. Наредиха ми да ги екзекутирам веднага – той погледна косо помощника си. – Нямах избор. „КендълБрайт“ се ръководеше от военните закони – бяхме на път по кралска работа. В крайна сметка владетелят беше наредил да приложим закона. Събрах екипажа и обесих двамата на мачтата. Наредих да оставят телата там, докато отплаваме, като предупреждение към всички да не подхващат незаконни или изменнически разговори за негова светлост лорд Питър Гавестън, добрия приятел на краля.

‒ Обесил си ги, мастър – каза Торпъл, ‒ но сега изглеждаш убеден, че са били невинни.

‒ Виж, приятелю – Несйби поклати глава, ‒ признах и на сър Хю, че сега духовете им ме преследват ‒ особено духът на Съмърскейл. Той беше много красив, още млад и умееше да имитира гласовете на птиците. Повтаряше, че е напълно невинен, докато примката не му отне дъха. Питаш ме дали са били невинни – Нейсби се потупа по корема. – От самото начало дълбоко в себе си имах чувството, че тези двама мъже са били наклеветени. Вярвам, че са станали жертва на заговор. Подозирам, че Ружхед е бил щедро подкупен, за да ги обвини, но нямам никакви доказателства за това. Тогава всички бяха много чувствителни на тема краля и безценния му фаворит, и аз не бях по-различен.

Той се изкашля, обърна се и плю през борда.

‒ Това, което наистина ме убеди в невинността им, беше, че преди да ги обесят, един пътуващ монах ги изповяда. Разбира се, той не можеше да разкрие какво са му казали, но после ми заяви недвусмислено, че е изслушал изповедите на двама невинни мъже. Продължавам да виждам призраците им – лицето на Нейсби пребледня и той се вкопчи в едно от въжетата, вързани за перилото.

‒ Призраците им?! – възкликна Торпъл.

‒ Корбет каза, че си добър човек – Нейсби се наведе към него, докато корабът се издигаше и спускаше. – Увери ме, че мога да ти вярвам.

Капитанът погледна към екипажа, който навиваше въжетата. „КендълБрайт“ пореше вълните, утринната мъгла се вдигаше, слънцето скоро щеше да пробие облаците. Защо тогава изпитваше такъв дълбок страх, сякаш влизаше в силна буря посред нощ в море, разбушувало се свирепо край скалист бряг? Времето беше относително хубаво, морето – достатъчно спокойно. Скоро щяха да стигнат в Булон и когато оставеха това, което носеха, щяха да се върнат в Куинсхайт, където Нейсби като ерген щеше да яде, пие и да се забавлява в „Божията милост“ – чудесен хан близо до пристанището.

‒ Призраци? – повтори Торпъл.

‒ О, и повече от това – отвърна Нейсби. – Получих предупреждения.

Той се закрепи, отвори кесията на колана си и извади няколко тесни ивици пергамент. Подаде ги на Торпъл, който, мърдайки устни, внимателно прочете предупреждението.

‒ „Помни Съмърскейл. Там, където лежи трупът му, скоро ще се съберат призраци“ – помощникът вдигна поглед към една чайка, която пищеше и кръжеше, готова да грабне всичко, което падне през борда. – От колко време получаваш тези предупреждения?

‒ През последните два месеца. От Майския празник насам. Пъхат ги под вратата или ги оставят на маса в кръчмата, когато съм зает с нещо друго. И не ме питай защо, не знам, не знам и защо точно сега. Както казах на сър Хю Корбет – той изтри покритите си със сол устни с опакото на ръката си, – скоро разпитвах по Темза и в града и открих, че ГейбриълРужхед и другите трима лъжесвидетели са мъртви.

‒ Мъртви ли?

‒ О, да. Очевидно са били на някакво празненство в „Саламандър“ – същата кръчма, където според тях Съмърскейл и Фалоуфийлд са говорили срещу краля ‒ когато избухнал пожар, който изпепелил сградата до основи. Ружхед и хората му изгорели живи в този ад. На това му викам „Божия справедливост“.

За автора

Пол Дохърти е всепризнат майстор на историческия криминален роман и възпитаник на Оксфорд, където защитава докторат върху епохата на крал Едуард II.

Той е изключително продуктивен автор и е написал повече от 100 романа, които изкушават всеки любител на добрата мистерия и средновековието.

Неговите увлекателни поредици криминални романи, пропити с атмосферата на отминали времена, са изключително популярни, обичани и търсени по цял свят.

Пол Дохърти е офицер на Ордена на Британската империя, рицарски орден, учреден от крал Джордж V на 4 юни 1917 г.

Още от Пол Дохърти:

Откъс от “Домът на гарваните” на Пол Дохърти