„Осиновени истории“ (Изд. Труд) от Бела Чолакова е книга за безумната емоция да срещнеш детето си;

за неописуемото усещане да те прегърнат с любов;

да бъдеш подкрепян и обичан; да подкрепяш и обичаш.

За най-голямото щастие да си нечия майка, баща… нечие дете.

За осъзнаването, че тежките изпитания по пътя към родителството са били единствено насочване към детето, което те е чакало да го намериш.

За трудното прозрение, че най-голямата ти болка – да бъдеш оставен, е и най-голямата ти радост – да намериш своето семейство.

Това е книга за осиновени, за осиновители и за биологични родители – триъгълник на болка, сила и любов.

Тези двайсет и една лични истории са илюстрация каква палитра от емоции събужда процесът на осиновяването и доказателство, че всеки сам е отговорен да се бори за щастието си.

Сред тях са Жени и Дидо, които чакат дванайсет години, за да станат родители; Диана – първата българка, официално осиновила дете от Азия; Росица, която едва на четирийсет среща близначката си; Петя и Ники, които приемат осиновеното дете като поверено им от Бог; Петя, намерила дъщеря си след трийсет и една години търсене; Мариета и Калин, които успяват за осиновят изключително бързо – за по-малко от шест месеца; Милена, която се преборва със страховете си, за да изгради щастието; Гери и Тишо – близнаци от различни биологични родители; Величка, която става майка за един ден; Лия – осиновена от снимачната площадна на телевизионна пиеса на Недялко Йорданов; Деси, която едва на трийсет се осмелява да пита за истината; Деница и Марин, които преобръщат света, за да осиновят по-малката биологична сестра на голямата си дъщеря; Мира, която търси майка си и до днес; Поли и Николай, които преминават през най-голямата травма, за да стигнат до щастието; Дора, която учи как гневът може да бъде превърнат в благодарност.

Двайсет и една истории, които заедно образуват пъзел на осиновения живот.

Осиновени истории
(откъси)

Бела Чолакова

Той беше много спокойно дете, много усмихнато, много лъчезарно. И всичките ни роднини и приятели го приемаха с ужасно много любов.

Едва на по-късен етап се сблъска с неприятно отношение. Току-що беше постъпил в детска градина. В един момент забелязах, че всеки път като го взимам, е унил, тих, потиснат. Започнах много небрежно да го разпитвам какво се случва. Оказа се, че една от учителките го набила, защото влязъл в тоалетната за момичета вместо в тази за момчета.

Отидохме с мъжа ми веднага да говорим с тази жена. Не сме се карали, но аз съвсем спокойно ѝ заявих, че ако само още веднъж си позволи да посегне на детето ми, ще тръгна срещу нея с всички средства. Първата седмица нещата се успокоиха, но след това един ден Миро се прибра, седна на земята и не мърда, не казва нищо, не поглежда никого. Питам го един, два пъти какво му има. Мълчание. Накрая ме погледна в очите и ми каза: „Ти не си ми майка! И баща ми не ми е баща!“ Сърцето ми сякаш спря.

Той знаеше, че е осиновен, защото всяка година празнувахме деня, в който го взехме вкъщи. Разбира се, колкото е възможно да го знае тригодишно дете, но все пак бяхме говорили. Разпитах го и от дума на дума се разкри истината – въпросната учителка си отмъстила за моите думи, като казала на това невинно и добро тригодишно дете, че ние не сме му никакви майка и баща, и че той е бил хвърлен в кофа за боклук от истинските си родители. Щях да умра! Продъних света да направя така, че тази жена да бъде махната от работа – писах жалби, какво ли не, но в крайна сметка едва ли не изкараха, че си измислям и просто искам да натопя учителката. Тя продължи да работи с деца.

Спрях Миро от градина и година и половина бях неотлъчно с него. Той уж се успокои, но от време на време се сещаше, поглеждаше ме с тъжни очички и ме питаше: „И ти ли ще ме хвърлиш в кофата за боклук?“ Късаше ми се сърцето.

***

Твърдо убедена съм, че фактът да съм осиновена, е предопределило да стана психотерапевт. Във всеки от нас живеят различни аспекти и един от тях е този на детето. При осиновените вътрешното дете често е наранено и това е една от причините те да избират професии като социални работници, лекари, психолози. Защото, помагайки на другите, помагат и на своето вътрешно дете. Тъй като моето е било наранено, днес мога с емпатия и топлина да общувам с вътрешните деца на другите.

Когато най-накрая преработих гнева и обидата, започнах спокойно да признавам, че съм осиновена. Вече мислех за биологичните си родители с благодарност: че ме има на тази земя, че дишам, че всяка сутрин виждам изгрева. Осъзнах, че този живот ми е даден единствено благодарение на тях. Не е ли това достатъчна причина за признателност?

Когато се отърсих от вътрешния конфликт и приех техния избор, достигнах хармония. Мисля, че е добре търсенето на биологичните родители да започне едва когато човек е стигнал до момента на приемане, на мир със себе си и благодарност. Защото какъв е смисълът да търсиш през желанието за отмъщение, през копнежа да накараш другия да страда, да го накажеш?

Когато си причиниш повторно отхвърляне, ти сам провокираш стократно повече гняв, стократно повече обида.

Самата аз започнах да търся едва когато постигнах хармонията със себе си. Когато вече желаех да намеря биологичната си майка само за да ѝ благодаря: че имам този живот, че имам хубава работа, щастливо семейство, прекрасна дъщеря. И тази травма, даже бих казала това събитие, защото ми се иска да спрем да го наричаме “травма” – е било в основата на почти всичко, което ми се случва днес. Искам само да кажа на тази жена, че съм добре и че съм щастлива. 

***

Радвам се, че и в България хората вече стават много по-толерантни, много по-широко скроени. Аз самата не съм се сблъсквала с негативно отношение за осиновяването. Само веднъж в детската градина имахме неприятна ситуация, защото едно момиченце беше обидило Тин с думите: „Ти нямаш майка“. Отидох на следващия ден при това дете и му казах: „Виждаш ли ме? Можеш ли да ме докоснеш? Значи съществувам! Аз съм майката на Тин. От плът и кръв. Да ти изглежда, че ме няма!“ И нещата приключиха дотам.

През годините понякога Тин ми е споделяла, че ѝ е обидно, когато някой ѝ каже „жълтур“ или „китайка“. Но аз я уча да се харесва, да се приема такава, каквато е, и да не обръща внимание на тези приказки. Казвам ѝ: „Не бива да те интересува това, което е извън теб. Имаш дом, имаш родители, които те обичат, имаш твоя свят, реализираш мечтите си. Това, което се случва извън твоя свят, е друг свят и той не те интересува. Няма да слушаш другите. Те винаги ще говорят, много ще говорят. Цял живот ще говорят. Не само защото си различна от тях. Срещу всеки, който изпъква, ще говорят – дали защото е различен, дали защото е умен, дали защото е кадърен… Ти си имаш твоя път и него ще следваш.“

Днес, десет години по-късно, мога искрено да кажа, че вярвам, че душите ни са свързани и просто са се търсили. Раждането е един биологичен процес, който не е водещ. Понякога нашите деца се раждат далеч от нас и е наша мисия да ги намерим. С ръка на сърцето мога да кажа, че дори за секунда не съм си помислила, че съм извършила нещо благородно. Осиновяването не е проява на благородство, не е някакво велико дело. Категорична съм, че аз чувствам Тин абсолютно като своя, дори понякога забравям, че не съм я родила. Не я приемам като „различна“, като „не моя“… та тя е моето дете, винаги е била. Тя е моята Тин!

***

Още от първия ден вкъщи започнахме да казваме на децата, че са осиновени. Бяхме категорични, че не искаме да създаваме тайна. Преценихме, че ако не започнем от ден едно, съвсем реалистично е да попаднем в капана на самозаблудата и след това никога да не сме в състояние да разкрием истината. Аз изпитвам огромен ужас от това да се обречеш на вечни лъжи и да градиш стъклена къща около собствения си живот.

Още от първия ден, така и до днес, им казваме, че са нашите коледни подаръци; че най-хубавият ден в живата ни е този, в който сме ги взели от бебешката къща; че те са нашите деца и сме се търсили взаимно и най-накрая сме се намерили; че са се родили на мама и тати в сърцето. Тези фрази ги изричам непринудено с мил и щастлив тон, докато ги преобличам или храня. Вярвам, че дори и да не ги разбират още реално, посланието се запечатва в съзнанието им.

Снимали сме се при взимането от дома и искам да им направя специален албум с тяхната истинска история – как сме се намерили и през какво сме минали заедно. Това е най-щастливият период в живота ни. С всеки изминал ден ги обичаме още повече… ако това изобщо е възможно.

Бих посъветвала всеки кандидат осиновител да не създава тайна на осиновяването, защото тя е извор на мъка и болка. Много осиновени се срамуват, че са осиновени, а много осиновители – че са осиновили. Това е провокирано от негативното отношение  към осиновяването, което все още властва в България. Колко обидни изрази има по отношение на жените осиновителки като “Тя е ялова.” и колко жлъчни думи към осиновените като “То е едно хранениче.”

Ще ви дам пример за наша позната, която отива с осиновеното си дете на площадката. До него се приближава друго дете и с цел да го дразни му казва: “А ти пък си осиновен!” Това е абсурдна обида! Момчето обаче расте без лъжи и тайни и съвсем спокойно отвръща: “Да, а ти си просто роден!”

***

Доверието и любовта са основата на всичко. Защото ние не сме го взели това дете с някакви мотиви като „да не сме сами“, „да има някой който да ни гледа на стари години“. За мен това са абсурдни доводи. Ние сме го взели, за да го обичаме. Въпреки че и той много любов ни носи… толкова много, че на моменти сякаш не съм в състояние дори да я понеса.

Стараем се да не допускаме суперлативите, с които хората реагират – колко благородно сме постъпили, колко пожертвователно, какви сме герои, как няма такива хора. Защото всеки обича да чува нещо хубаво за себе си, но този тип комплименти не помагат, затова се опитвам да ги пропускам покрай ушите си. Не сме герои.

Освен това актът на осиновяване присъства в цялата човешка история. Той е бил нещо много често срещано във времена, когато семействата са били големи. На осиновяването дори не се е гледало като на избор или решение. Просто ако някакви деца останат без родители, веднага някой от обкръжението ги взима. Това е било най-естественото нещо.

И в Библията има много описани случаи на осиновяване. Самият Исус е отгледан от Йосиф – бил му е поверен. Така и ние гледаме на детето – то ни е поверено, ние отговаряме пред Бога за него; дадено ни е като имане, което трябва да преумножим, защото един ден ще трябва да го върнем. А ако погледнем по-генерално, всички ние сме осиновени от Господ. Ние сме Божии чеда по осиновение.

***

Истината рано или късно излиза наяве. При мен се случи много неочаквано и по изключително болезнен начин. Една комшийка просто ме спря и директно ми каза. Все едно ме зашлеви…

Бях като попарена, не осъзнавах какво правя, какво ще правя… По инерция просто тръгнах към къщи. Когато влязох, явно съм гледала безумно, защото майка ми се уплаши и веднага ме попита какво е станало. Измислих някакво оправдание, че ми е лошо. Затворих се в стаята си, легнах и започнах да плача.

Чувствах се ужасно: бях объркана, бях уплашена, излъгана, огорчена, предадена от най-близките, измамена от всички, от целия свят. Най-страшното беше, че не знаех коя съм, сякаш някой беше изтрил всичко, сякаш бях умножила себе си по нула. Чувствах се сама, без корени, без дом, без произход, без никой близък. Вечер заспивах уморена от плач, сутрин се събуждах и отново плачех. В главата ми имаше много въпроси: „Какво ще правя сега?“, „Защо точно аз?“, „Защо мама е решила да ме изостави?“. Хиляди защо, на които нямах отговор и които ме раздираха.

Никога няма да забравя колко ми беше трудно да погледна жената срещу мен и да ѝ кажа „майко”. Не ѝ признах, че знам, че съм осиновена. На никого не признах. Говорих с майка си едва седем-осем години след това. Нямах сили да ѝ кажа тогава, нито да ѝ разкрия как съм разбрала, просто не можех да го изрека, толкова беше жестоко. А и не исках да я нараня.

Години наред живеех сама с тази истина. Сякаш започнах нов живот. Все едно се родих отново, само че този път усетих и разбрах болезненото раждане. Трябваха ми не месеци, а години, за да намеря себе си, да превъзмогна болката и да продължа напред. Години, в които не живеех, а просто съществувах. Сякаш искрицата в мен бе угаснала и аз механично продължавах напред без да знам накъде, без да знам как.

Единствена мисъл, която ме крепеше, беше че съм имала късмет да ме осинови семейство, което ме е отгледало с любов, че съм имала късмет да не попадна в дом. Само това ме спаси.

***

Директорката ми обясни: “Всичките документи са наред, единствено ви липсва свидетелство за съдимост. Отивайте, подготвяйте всичко, защото утре в 10 часа ви е делото за детето.”

И аз хлъцнах. Беше три и половина следобяд, нямах и 24 часа дори. Обадих се на кумеца ни и му казвам: “Пали колата веднага и ме води до съда, защото иначе оставаме без дете!”

Нямаше да позволя един документ да ме спре от лелеенето щастие. Отиваме до съда, оттам ме пращат да платя такса за свидетелството в банката. Тичам до банката – тя вече затворила, не приемат клиенти. Връщам се в съда, слава богу, дамата, която обслужваше този отдел, ме познаваше. Аз директно ѝ казах: “Това свидетелство ми е жизнено необходимо, защото става въпрос за осиновяване.” Нито съм се притеснявала, нито съм го крила. За мен най-важно беше детето. Тя се съгласи да ѝ оставя на нея таксата да я приложи към документите. За едни ти четири лева за малко да останем без дете.

Като взех документите, вече не бях на себе си. Напълно забравих, че сме с кумеца с колата. Излязох от съда и хукнах към дома. А той кара след мен и ми вика: “Виле, спри! С колата сме!” Съвсем бях изтрещяла.

Като предох документа директорката ми заяви, че на следващия ден в 7:30 трябва да сме в дома за инструкции за режима на детето. Едва тогава в главата ми започнаха ярко да ми се появяват картини каква лудница е вкъщи и усетих как се смразявам.

Веднага се прибрах, обадих се в циментовия завод и с възможно най-гробовния глас казах на мъжа си: “Направи всичко възможно да си дойдеш в шест часа, защото утре детето пристига вкъщи.” Той ме пита: “Какво дете?” Казвам му: “Нашето дете!” Как не го е хванал токът, не ми е ясно.

***

Ще ме попитате колко години са ми били необходими, за да осъзная, че всъщност искам да бъда майка, че искам това дете, че правя ужасна грешка. Не бяха години, а минути. В момента, в който излязох от онази болница, всичките тези мисли и чувства ме заляха като вълна. Исках да мога да се обърна, да се затичам обратно и да си взема детето. Но реалният живот не е филм. Детето вече не беше мое. Бях сложила подписа си под най-ужасяващия документ – съгласие за осиновяване. Бях се подписала под собствената си присъда. Следващите месеци, дори години, бяха истинска агония. Всяка нощ сънувах кошмари, всеки ден обаче трябваше да се правя на безгрижно момиче, притесняващо се за изпити и оценки. Не можеше да бъда тъжна, никой в семейството ми не го позволяваше, нито да страдам и най-вече не биваше да споменавам детето – детето, което вече нямаше как да нарека свое. То не съществуваше. Бях майка без син, бях загубила детето си, но дори нямах право на сълзи или скръб, на съчувствие. Всъщност не бях майка. Бях някаква репродуктивна система без душа… бях лошата, изоставящата, тази без сърце, без съвест.

Знаете ли коя според мен е най-глупавата фраза „Времето лекува всичко“. Не знам кой я е измислил, а и не ме интересува, но съм сигурна, че е някой мъж, който никога не е имал деца. Години по-късно приятелка, с която намерих сили да споделя всичко, ме пита дали не ме е страх от възмездие и наказание, от ада. Отвърнах ѝ: „Как може човек да го е страх от нещо, което е всекидневие за него. Аз отдавна съм в ада!“

Обсебеността ми от чуждите деца се променяше с всяка година. Бебетата в колички ме побъркваха в началото, постепенно започнах да забелязвам тези, които прохождаха, след това по-големите… всеки път изтръпвах при срещата с дете, което беше на възрастта, на която трябваше да е моят син. При вида на всяко дете с подобни на моите черти, се стрясках, мислех дали е моето, опитвах се да го следвам по улицата, за да видя родителите му… дали има прилика с тях, дали е възможно да е осиновено. Бях обсебена и вманиачена.

Най-трудно ми беше на всеки негов рожден ден. Не знаех свещ на торта ли да паля или свещ в църквата. Измъчвах се от неизвестното – дали детето ми е живо, дали е щастливо, къде ли е, само ли е, има ли с кого да празнува. Ако е нещастно и тъжно, има ли кой да го утеши. Има ли кой да го обича.

Думи за и от Бела Чолакова

Бела Чолакова започва да пише за проблемите на осиновяването в България преди 13 години.

Преди четири се ражда рубриката є във в. „168 часа“, посветена на осиновени, осиновители и биологични родители, в която събира десетки вълнуващи истории.

Журналистката изтъква, че търси не скандални, а вдъхновяващи, за да покаже положителната и чисто човешката страна на осиновяването, да изтъкне достойния пример.

За поредицата си от материали авторката е удостоена с наградата „Златна ябълка“ за принос към правата и благосъстоянието на децата в България, връчвана от Национална мрежа за децата.

Защо избрах тази тема?

През годините, откакто пиша по темата, много пъти са ме питали откъде се е зародил интересът ми и дали самата аз не съм осиновена. Хората като че ли се изненадват, като им кажа, че не съм. Сякаш само тези, които са пряко свързани с осиновяването, се интересуват от него.

Застъпник съм на точно противоположното мнение – докато лично засегнатите от една тема са единствените, които говорят по нея, реални промени в обществото няма да бъдат постигнати.

Прекалено удобно ми се вижда всеки да се бори само за своите цели. Напротив – вярвам, че понякога е добре да подкрепим дори каузи, които не са пряко свързани с нас самите. Защото някои каузи са важни за всички. Осиновяването е такава! То е отговорност, която е време цялото ни общество да поеме – да започне да гледа на процеса напълно естествено, да престане да съди осиновените или осиновителите или да ги възприема като “втора категория хора”. Защото в това да станеш родител не може да има нещо грозно, позорно или сензационно. Всеки има своя съдба и на някои е отредено да минат по различен път, за да станат майки и бащи. Това обаче с нищо не ги прави по-долна класа. Напротив – в повечето случаи осиновителите са най-грижовните, най-отдадените, най-обичащите родители.

Обръщайки се назад към 2005 г., когато започнах да пиша по темата, мога с възхита да кажа, че днес осиновените и осиновителите са много по-смели, по-уверени и открито се борят за правата си. Преди тринайсет години почти никой не се осмеляваше да говори с журналисти дори за процеса по принцип, камо ли да разказва историята си. Днес родителите без колебание споделят как са срещнали своите деца и не ги крият. Тези хора ми дават надеждата, че щом обществото е започнало да се променя, то логично ще го последва и законодателството и че скоро ще имаме Семеен кодекс, който да не ощетява осиновените.

Съзнателно в книгата включих вдъхновяващи истории, а не прекалено скандални. Защото исках да покажа не сензационното, а достойния пример.

Какво ми коства?

Много сълзи… много сълзи ми коства написването на тази книга. Докоснах се до толкова хора, всеки един от които предизвика вълна от емоции в мен. Така вълна по вълна стана цяла буря. Мъка, болка, тъга, гняв, обида, прошка, надежда, радост, безумно щастие – всяка история е наситена с толкова различни, дори противоречиви чувства. Но над всички винаги властва любовта. Най-силната, всепоглъщаща, изцелителна, преобразяваща, единствена и вечна обич – тази между родител и дете. Но често пътят до и през тази обич е труден и болезнен – всяка радост върви с болка, надеждата – с огромна отговорност, щастието – с вледеняващ страх.

В хората, които ми споделиха историите си, ме впечатли не толкова драматизмът в съдбата, а силата, която всеки един е съумял да открие, за да преодолее най-големите си страхове и да си позволи да бъде щастлив. За много от тях това обаче е било борба в продължение на години – с предразсъдъци, със системата, със законодателството, с обществото, – но преди всичко борба със себе си. Защото често най-големите бариери пред щастието си ги поставяме сами.

А двубоят с теб самия е най-трудният.

Вдъхновена… така се чувствам на финала на тази книга. Да влезеш в света на толкова много хора, да ги насърчиш да ти споделят най-големите си болки, но и най-силното си щастие е вид пречистване. Пречистваш се от свои собствени страхове и болки, разделяш се с предразсъдъци и грешни убеждения. Лечително е да станеш свидетел как други могат да превъзмогнат най-големите травми и да намерят хармония в себе си. Чувстваш се смирен пред силата на любовта… защото тя винаги има право.