Какво си представяте, когато чуете Дания?

Малка северна страна, покрита със сняг, където хората често ги убиват…

Дълги, тъмни зими, маринована херинга и Лего.

Журналистката и типична лондончанка Хелън Ръсел ще разбие клишетата за тази всъщност толкова толерантна, равноправна и щастлива нация.

След като пред нея се открива възможност да живее една година в Дания, тя веднага започва да проучва малката скандинавска държава.

И открива нещо удивително: най-щастливото място на земята не е Дисниленд, а Дания.

От грижата за децата, образованието, храната и интериорния дизайн, данъците, сексизма и странното влечение към изгаряне на вещици, „Така го правят датчаните“ (Изд. „Ера„) е забавно и трогателно пътешествие, което ни припомня, че тайната на щастието обикновено се крие в простите неща…

Така го правят датчаните

Хелън Ръсел

ВЕЛИКИТЕ ДАТЧАНИ И ДРУГИТЕ ЖИВОТНИ

– Какво ще правиш утре? – попита ме моята нова официална приятелка – Любезната съседка, изтривайки парченце пръст от лицето си с опакото на ръката, като я размаза по челото си.
Беше събота следобед и разхождахме кучето. Това основно включваше да се опитвам да се уверя, че то няма да се изака в нечия градина, и го следвам с ръце, пъхнати в черни пластмасови торбички, за да съм готова, в случай че реши да го направи. С идването на пролетта и намаляването на броя на сутрините, когато ми трябваше ледоразбивач, за да подкарам колата, нашето сънливо крайбрежно градче оживя. Изведнъж се появиха хора в местния магазин. В яхтеното пристанище лодки се разтоварваха от ремаркета, а дърветата изглеждаха като че ли мислят дали да не се раззеленят. Съседите ни се усмихваха; техният грубоват зимен външен вид отстъпваше пред новия сезон, те някак се опъваха подобно на буковите листа и храстите около дома ни. Нови издънки се появяваха от земята, цветята обмисляха дали да поникнат, а градинарите на Ютланд излизаха да действат. Навсякъде в Стиксвиле се виждаше зашеметяващо изобилие от дънкови комплекти, т.нар. двоен деним.
Любезната съседка копаеше нещо. Тя беше коленичила на тревата с мотика в ръце, скрити в тежки градински ръкавици, които свали, когато видя, че идваме.
– Утре ли? – Взрях се в перфектно поддържаната й морава и новозасадените луковици и се молех кучето да не се поддаде на призива на природата… – Нямам планове, не знам…
Това беше лъжа: знаех, че за утре нямаме нищо набелязано. Точно както до момента нямахме нищо предвидено за следващия уикенд, нито за по-следващия. Макар че имахме нови извънкласни занимания, откакто пристигнахме в Дания, нашият социален живот все още беше в застой. Затова бяхме приели стратегията да казваме „да, благодаря!“ на всяка отправена покана. Беше интересно упражнение да приемеш непознатото. Досега през този месец бях ходила на „Tupperware“ парти с пластмасовите съдове (да, все още съществува), на „дръм енд бейс“ вечер, на състезание с раци* (популярно занимание в морския Ютланд) и танци в редичка (със смесен успех).
– Значи сте свободни? Страхотно! – Любезната съседка заби мотиката като кол в земята и я използва, за да се изправи. – Искате ли да дойдете да видите танцуващите крави?
–  Моля?
Легомен огледа подозрително празната бутилка от бира и полупресушената чаша на градинската маса. Стрелнах го с поглед, който казваше: „Това е свободна страна, жената може да си пие в градината, ако иска…“
Тази неделя е Денят на танцуващите крави!
Тя ме уговори за „танцуващата крава“, но Легомен все още се нуждаеше от убеждаване и затова Любезната съседка продължи:
– Това е местна традиция – специален ден на фермерите. Всяка пролет те оставят кравите да се върнат на полето след дългата зима, прекарана на закрито. И тогава те танцуват. Кравите, а не фермерите – поясни тя.
Тя ми напомняше моята покойна баба, която всеки път се изумяваше, когато на телевизионния екран се появеше реклама на новозеландското масло „Anchor“, показваща чистокръвни фризийски коне, танцуващи куик степ. „Как са ги накарали да направят това?“ – щеше да се учуди тя, в блажено неведение за света на компютърната анимация. А „Джурасик парк“ щеше да й вземе ума.

* Забавно състезание, при което раците отшелници получават имена и ефектни състезателни номера и знаци, държат се във или под купа или чаша, и биват пускани да се състезават в средата на специално разграфена маса. – Б. пр.

– Кравите не могат да танцуват… – заяви категорично Легомен, връщайки ме в настоящето. Той се мръщеше, сякаш някой умишлено се опитваше да го заблуди.
Любезната съседка се усмихна търпеливо, така както правят родителите, когато обясняват нещо елементарно на малкото си дете.
– Разбира се, че могат! Е, казваме „танц“ – но те всъщност скачат. И тичат по малко. Защото са много щастливи, разбирате ли? Да са отново на тревата. – Тя посочи собствената си трева, сякаш за да илюстрира казаното, а кучето го прие като познатия домашен сигнал за облекчаване. Той прие познатата изгърбена позиция: с треперещи колене, преди да се изака. Преди да мога да го дръпна, това се случи и аз бях на четири крака с найлонова торбичка, извинявайки се.
– Не се притеснявай. Не е проблем – каза Любезната съседка, макар че сбръчканият й нос ясно показваше друго. – Значи да ви взема утре, за да видите лудите крави?
– Да, благодаря ти. И съжалявам за … – изостанах, за да изхвърля черната торбичка с все още топлото й съдържание и да не се наложи да кажа на глас…. „съжалявам, че кучето ми се изака на моравата ви“.
Любезната съседка кимна, преди да добави:
– Обмисляли ли сте да изпратите кучето на обучение?
Уверих я, че имаме такива намерения и че ще го изпратим на кучешко училище, за да го научат на послушание, веднага щом успея да намеря такова.

От изд. „Ера“ препоръчваме също:

Откъс от “В светлината на утрото” на Анес Мартен-Люган

Откъс от “Джакомо Казанова. Соната за разбити сърца” на Матео Струкул

Откъс от “Самотна пеперуда” на Габриела Улберг Вестин