Уикендът идва, ваканцията – също, и вие, родители на Република България, за пореден път не знаете къде да заведете децата.

Е, фуриите от „Майко мила!” са тук, за да ви улеснят в задачата с цяла книга със семейни пътешествия, съвети, конкретни дестинации, легенди и истории за децата ви.

„Стигнахме ли вече?” ще ви разведе из прекрасни места, ще ви разкаже къде се яде най-вкусно, къде да отседнете за нощувка.

Всичко това –  съобразено както с бюджета ви, така и с удобствата и разнообразието, от които се нуждаете.

С типичното си чувство за хумор Елисавета и Красимира ще ви убедят, че има и по-лоши неща от това да пътувате с деца.

А понякога тази дейност е дори приятна и завършва без пожари, опърлени вежди, загубени хлапетии и празни джобове.

За да не помислите, че ви лъжат – изданието съдържа над 170 цветни фотографии, които доказват, че и двете са се измъкнали живи и щастливи от посочените дестинации.

Из „Майко мила”, „Стигнахме ли вече?”

КЮСТЕНДИЛ – МАКЕДОНСКА ПРИКАЗКА, ПОДНЕСЕНА С ЧЕРЕШИ

…две ябълки изядох и две череши.

Поредно пътешествие, поредна радост за душата и тялото. Защото както душата обича да се дзвери в хубавините балкански, така и тялото обича да се движи, да се разхожда и да похапва сладки гозби. Затова са и тези пътешест­вия – за да е душата едно с тялото.

Тръгваме отново за три дни и този път се насочваме към района на Кюстен­дил, където е хубаво, интересно и… македонско! Трябва да направим признание, че ние много обичаме да ни е македонско. Това е, когато сме на македонска земя. Когато сме в Родопите, ни е силно родопско, а напоследък ни беше и доста слад­ко торлашко. Но нека се върнем на Кюстендил-земя, родила десетки достойни българи, царство на череши, ябълки и красоти и средище на изкуства.

И kakmo Всеки път, не тръгваме безцелно – за Ваше забавление и радост, а и с желание да Ви направим писмените пътешествия по-интересни, сме се запъ­тили към Фестивала на черешата, където можете да видите всякакви сортове череши, да се наядете и да се приберете честити и омазани с черешов сок. Трябва обаче да направим едно малко признание. Нашият уикенд в Кюстендил е „сглобен“ от два различни уикенда. Основното посещение на самия Кюстендил направихме през зимата и ни беше супер, но там на място научихме за пре­лестите на Фестивала на черешата и решихме, че няма как да го пропуснем, та Затова отидохме още веднъж за половин ден. Но вие ще ни простите, а ние ще ви разкажем защо е добре да се иде в Кюстендил, дори и без празник (защото там празници – дал Господ).

И така, на път. Времето е хладно, затова сме се натоварили с дрехи, но за това пътуване не Ви трябва нищо по-специално освен това, което всяка добра майка ще вземе – с други думи, два тона багаж.

Кюстендил се намира 8 сърцето на Балканския полуостров, на 86 км от София, 8 близост до границите със Сърбия и Македония. Разположен е 8 подно­жието на Осоговската планина и притежава хилядолетна история, лековити минерални извори (от римски терми, през турски бани, та до най-модерни спа изкушения), китна природа, плодородни градини и множество интересни съби­тия и места.

Още по пътя към Кюстендил започнаха да изскачат чудесата му. Първото, в случая – архитектурно, бе Кадин мост в с. Невестино. Дълъг е около 100 м, по него се преминава с кола и е много приятен. Отстрани, покрай южния речен бряг, има малко паркче с катерушки и пейки, а местни рибари пробват късмета си.

Мостът е построен през далечната 1470 г. и според легендата строежът хич не Вървял, защото какВото Вдигнели майсторите през деня, го отнасяла нощем буйната река. Затова те решили, че за да успеят да го довършат, трябва някой да даде за курбан жена си. Разбрали се да е първата, която на заранта им донесе ядене. Първа дошла Струма невеста, жената на майстор Манол, и затова била Зазидана в основите на моста. Оттук той бил наречен „кадън“ – „невестин“ на турски.

Първата ни точка е Гранишкият манастир „Св. Лука“, защото ние никъде не ходим, без да видим някой манастир, а сега бяхме толкова нетърпеливи, че направо започнахме с това. Манастирът е на прекрасно място, до вековна букова гора, но една голяма част от нея вече е унищожена. Самият манастир, освен чудесна градина, предлага дори места за седене, барбекю и възможност да поостанете с приятели и да се разпищолите, ако така мога да се изразя. Уви, не можеше всичко да бъде идеално. Нещата си дойдоха на мястото, когато се сблъскахме с монахинята, която го стопанисваше. Изнервена, груба жена, която, уви, трябваше да си прекъсне телефонния разговор, за да ни обслужи и да ни продаде свещички, които ние, гламави хора, решихме да си купим. След това бързо ни вдигна скандал, че нямаме дребни, а когато й казахме да не ни връща пари, тя се разсърди още повече. Освен това имаше специално място за свещите, а не кой където си иска, нали. На мен, разбира се, ми кипна и вече бях готова да станем на кълбета, но се усетих, че не съм в магазина под блока и това насреща ми не е някой едър месар, станал накриво, а монахиня, та излязох навън, за да издишам огън и жупел.

Две минути след мен излезе мъжът ми, който гледаше озадачено и напрегна­то. Махна ми с ръка да се качваме в колата, за да не рискуваме повече разпри, и отпрашихме далеч от светата сприхава обител на св. Лука.

Пътуваме за Кюстендил, но не бързаме да стигнем до него. Дет’ се вика, на най-хубавото ще идем накрая, а преди това ще трябва да обядваме, защото къде се е чуло и видяло да се пътува и обикаля на гладен стомах? Тръгваме и в лек унес се дивим на красотите природни и на разкошния лъкатушещ път. Ще ни се, разбира се, да преодолеем тези пусти няколко километра по-бързо, но накрая се примиряваме и се зазяпваме в чудното небе. Мъжът ми кара уж към Кюстендил, но подминава и продължава. Дори не знам къде отиваме, защото понякога така е най-добре. Пътуваме, пътуваме и хоп – стигаме македонската граница! Аз вече се научих да не питам защо, по дяволите, сме на границата и кротко си извадих личната карта.

Двайсет минути по-късно спряхме в един от най-посещаваните ресторанти кръчми в района на Крива паланка – „Етногостилница Воденица 3“. Половината коли бяха с българска регистрация, та се уверихме, че мястото е много попу­лярно. Освен това е голямо, но колкото и маси да има, все е пълно. Затова, ако решите да тръгнете по нашите стъпки и да хапнете там, идете или малко по-рано от обедния час, или след 15:00 ч., за да имате шанс. А дали си заслужа­ва? Огромни салати, гигантски чинии с ядене, прословутата македонска скара, плескавици и пъстърви… И ниски цени. А ако сте посетили ресторанта при хубаво време, отвън има езерца, воденичка и още красоти. Обещавам ви, че ще останете смаяни от декорацията на храната, в която ще припознаете някои елементи от стилистиката на отминалия соц, но  грандиозно-гигантски ма­щаб –  пауни от кори от диня, марули и моркови, мащабни цветя от пържоли, картофи на спирали и кебапчета. И всичко е цветно, шумно и ясно забележимо от сто километра.

А ние, охранени като македонски моми след сватба, си тръгваме и на Връща­не се отбиваме да посетим едно от най-прекрасните места в региона, напълно незаслужено пренебрегвано. Това е манастирът „С8. Йоаким Осоговски“, който се намира на 10 минути от границата, в полите на Осоговската планина.

С Елисавета и Красимира от Майко Мила! може да се срещнете и тук:

Елисавета и Красимира от Майко Мила!: Надяваме се, че няма рецепта за съвършен родител, защото ние не я знаем