След като Азар Нафизи спечели сърцата на милиони читатели по цял свят с мемоара си „Да четеш „Лолита“ в Техеран“ – обяснение в любов към силата на литературата на фона на цензурата и екзекуциите по улиците на Иранската революция, иранската писателка ще зарадва българските читатели с „Република на въображението”.

В „Република на въображението“ мемоари, фикция и история се преплитат във вихрен танц на фантазията, в който художествените истории са не само оръдия на политическа сила и контрол, но и онази нишка, която отвежда към миналото.

Те ни карат да прозрем настоящето и ни позволяват да видим живота си не само такъв, какъвто е, а и какъвто би могъл да бъде.

През призмата на „Приключенията на Хъкълбери Фин”, „Магьосникът от Оз”, „Бабит“, „Сърцето е самотен ловец“ и „От планината възвестявай!“ Азар Нафизи разглежда образователната система в САЩ, осъжда остро цензурата в Иран и размива границите между континенти и векове.

Република на въображението

Азар Нафизи

Въведение

… За Рамин свобода и лични права не бяха просто думи. Лишили са го от тях в буквален смисъл и той е бил принуден да чете книги, да слуша музика, да танцува и да държи ръката на приятелката си тайно, като престъпник и като престъпник е бил наказан – тук можем спокойно да кажем изтезаван, – когато прегрешенията му били разкрити. Как би могъл да проумее безотговорното отношение към идеите и въображението в страната, която е родина на Емили Дикинсън и Ралф Елисън? За него, както и за милиони други хора, загубили родината си и дошли в тази страна да търсят свобода като бежанци, защото са били лишени от нея у дома, въображението и идеите не са аксесоари, а много важна необходимост за съхраняване на нашата идентичност, на това, което ни прави човешки същества с право на живот, свобода и стремеж към щастие. И макар че всички тези бъдещи или потенциални граждани славят щедростта на Америка, която дарява право на избор и свобода, те, за разлика от родените тук, се тревожат за риска от пропиляването на нещо, което сега толкова често се смята за даденост.

Можех да кажа на Рамир, че в много отношения тоталитарните и демократичните общества представляват изкривен образ едни на други, всяко едно отразява и предвижда възможностите и ограниченията на другото. В страни като Иран въображението е под заплахата на един режим, който упражнява тотален контрол върху живота на гражданите си, за които съпротивата срещу държавата не е само политически, а и екзистенциален акт. Но какво да кажем за демократичните общества, където тирания в чист вид не съществува? В една тоталитарна страна се проявяват бруталност и репресии в най-крайни форми: изтезания, произволно законодателство, екзекуции. По ирония на съдбата в тези общества е съвсем очевидно как се оценява въображението, заплахата, която то представлява за съществуването на държавата, както и значението му за живота на хората – а това е една от причините хората, които живеят в репресивни общества, да са склонни да поемат голям риск, като четат забранени книги, гледат забранени филми и слушат забранена музика. За тях литературата не е просто начин за ограмотяване или необходима стъпка в образованието им. Тя е основна потребност, начин да си възвърнат идентичността, която държавата им е конфискувала.

Макар че грамотността е първата и най-важна стъпка към създаване на преуспяващо демократично общество от отговорни граждани, тя не е достатъчна, защото е само средство за постигане на една цел. Какво научаваме и как го научаваме е не по-малко важно. Независимо от различията на идеологическите уклони автокрацията (в такива страни като Иран, Китай, Зимбабве, Саудитска Арабия и Северна Корея, където цари хаос и разруха) се страхува, и то с основание, до какви последици води грамотността – по-точно знанието, хапката от забранения плод с обещанието за различен вид власт и свобода. Затова талибаните унищожават училища и са готови да убиват девойки като Малала, които имат достатъчно смелост да обявят открито огромното си желание да получат образование и свобода.

Руският поет Йосиф Бродски много точно отбелязва, че Ленин, Сталин и Мао са били грамотни хора – Сталин е бил редактор, а Мао е писал малко поезия, както казва той. Проблемът е, че техните списъци с имена на хора, които трябва да бъдат убити, са по-дълги от списъците им с книги за четене. Тоталитарните държави имат основание да смятат, че така наречените либерални изкуства са опасни и подмолни и се опитват да ги премахнат на всяка цена. Те знаят колко опасно е истинското свободно изследване. Техният страх от появата на демократични общности и враждебността им към тях не са функция на военна мощ, а по-скоро на култура. И по ирония точно те ценят онова, което ние все по-често отхвърляме и обезценяваме.

В едно демократично общество изкуствата не заплашват държавата, не внушават чувство за неотложност. Човек може да се изкуши да изпадне в състояние на интелектуална леност, все едно че съзнанието му е парализирано. Истинската опасност за един писател не е толкова в това, че е възможно (често то е сигурно) да бъде преследван от държавата, а във възможността да се прехласне от някои черти на държавата, които независимо дали са чудовищни, или са промени за по-добро, са винаги временни. Отново Бродски! Това важи и за демократичните, и за тоталитарните общества. Всяка държава, включително и тоталитарната, има своите примамки и изкушения. Цената, която се плаща, когато човек се поддаде на тази съблазън, е конформизъм – личността се подчинява на диктата на групата. Художествената литература е противоотрова, напомняне за силата на индивидуалния избор. В основата на всеки роман е заложен житейският избор поне на един от героите, който напомня на читателя, че може да бъде такъв, какъвто е, може да се обяви против това, което му казват родителите, обществото или държавата и да следва тихото, но отчетливо туптене на собственото си сърце.

Това, което кара Бродски, Набоков, Чеслав Милош – всички те намират убежище в Америка (и Айнщайн също) – да се противопоставят на тоталитарните режими в родните си страни и да отхвърлят безсмислените изкушения на западните демокрации, е по същество едно и също: те знаят, че да отречеш своето вътрешно аз не е само подчинение на волята на тирана, но и един вид причиняване на собствената си смърт. Човек става брънка в огромната и невидима машина, над която няма никакъв контрол – Модерни времена на Чарли Чаплин, но без комедията.

Вътрешният аз прави възможно индивидите да станат отговорни граждани на своите страни и на света, като свързват собственото си благополучие с благополучието на обществото и се превръщат в активни и информирани участници. За това им е нужно да имат знания, да поспрат за малко, да помислят, да зададат въпроси. Точно тези умения притежават много от героите в американската литература – от Хъкълбери Фин до Мик Кели в Сърцето е самотен ловец. Как да се опазим от една култура на манипулиране, в която вкусовете и ароматите се пресъздават по химичен път в лаборатории и ни се предлагат като природни хранителни продукти, религията е търговска стока, рекламирана по телевизията и в Туитър, а влиянието на рекламите се е разпростряло до такава степен, че те вече диктуват не само какво ядем, обличаме, четем и искаме, но какво и как мечтаем. Нужна ни е първичната красота на истината, каквато е тя в романите, поезията, музиката и художественото изкуство: нужно ни е да възвърнем третото око на въображението.

Ако моите студенти в Иран и милиони други смелчаци като Малала и Рамин рискуват живота си, за да запазят интегритета си, правото да мислят свободно и да получат образование, ние какво ще рискуваме, за да запазим правото да живеем в тази Република на въображението? Ако кажем, че само на репресивните режими са им нужни изкуство и въображение, това значи, че омаловажаваме самия живот. Не болката и жестокостта пораждат нуждата от писане или желанието за четене. Ако вярваме в първите две думи на конституцията: Ние, народът, тогава знаем, че отстояването на правото да използваш въображението си и да мислиш свободно е отговорност не само на писателите и издателите, но също и на читателите. Спомням си думите на Набоков, че читателите се раждат свободни и трябва да останат свободни. Научили сме се да протестираме, когато писатели попадат в затвора, или книгите им се цензурират и забраняват. Но какво да кажем за читателите? Нас кой ще ни защитава? Ами ако един писател издаде книга и няма кой да я прочете?

Докато не се изплаших, че ще ми забранят да чета, не обичах да чета. Хората не обичат дишането. Така казва Скаут в Да убиеш присмехулник, споделяйки чувството на милиони хора. Трябва да четем и трябва да продължим да четем големите предизвикателни книги, нашите собствени и на други автори. Това право може да бъде гарантирано само с активното участие на всеки от нас, гражданина читател.

Като дете бях толкова омаяна от страната на Оз, че не обръщах много внимание на онова друго място, където Дороти живееше, на нейния дом в Канзас. Той е описан с известни подробности: къщата наистина е една голяма стая, където Дороти, леля Ем, чичо Хенри, и кучето на Дороти, Тото, живеят. Когато се изправяше на прага и се оглеждаше на всички страни, Дороти не виждаше нищо друго, освен обширната сива прерия. Нито едно дърво, нито една къща не нарушаваха равната повърхност, която допираше небето във всички посоки. Слънцето бе прегорило разораната земя и я бе превърнало в сива маса, набраздена тук-там с малки пукнатини. Дори тревата не зеленееше. Слънцето бе изгорило върховете на дългите стъбла и те бяха посивели като пръстта. Някога къщата бе боядисана, но палещите лъчи бяха напукали боята, а дъждовете я бяха измили. И сега тя бе тъй мрачна и сива, както всичко наоколо.

Роднините на Дороти, единствените човешки същества, с които тя общува, не са просто мрачни, а строги и необщителни. Разбираме, че леля Ем, когато дошла да живее тук, била млада и хубава. Слънцето и вятърът обаче променили и нея. Отнели блясъка на очите ѝ и те посивели. Отнели червенината на бузите и устните ѝ и те също посивели. Тя никога не се усмихваше. Има едно доста плашещо описание как реагира, когато Дороти отива да живее при нея след като майка ѝ и баща ѝ умират. „Леля Ем толкова се стряскаше от детския смях, че почваше да крещи и да притиска с ръка сърцето си всеки път, щом веселият глас на Дороти стигнеше до слуха ѝ. Тя и сега все още се чудеше, че малкото момиче намира за какво да се смее. Чичо Хенри, строг и тържествен, също е посивял и никога не се смее. Той се труди от сутрин до вечер и не знае какво е радост.

Само Тото, веселото, черно кученце разсмиваше Дороти и с това ѝ помогна да не посивява като всичко, което я заобикаляше. Въпреки това Дороти никога не се оплаква. Не иска да напуска скучната ферма в Канзас. Дороти не е Алиса, която тича след един бял заек или неговия магически смисъл. Не се отегчава от живота си, който, както изглежда, е отегчителен. Не е и Малкият принц, който скита по земята и събира мъдрост, нито е пакостливата дървена кукла Пинокио, която трябва да бъде погълната от грамадна акула, за да стане човек. Тя е едно малко момиче, захвърлено във вълшебната страна на Оз случайно, когато циклонът я издига високо над земята, докато тя си върши работата като всяко друго момиче на нейната възраст.

Дороти е взела непреклонно решение да се върне у дома. Нищо не е по-важно за нея от Канзас и самотната къща на нейните строги роднини насред пустошта. Когато Плашилото ѝ казва: Не мога да разбера защо искате да напуснете тази хубава страна и да се върнете в онова сухо сиво място, което наричате Канзас, тя отговаря: Не разбирате, защото нямате мозък. И продължава да обяснява: Няма значение, че нашите къщи са мрачни и сиви. Ние, хората от кръв и плът, предпочитаме да живеем там, отколкото в която и да е друга страна, колкото и да е красива. Няма по-хубаво място от дома.

През годините са правени много тълкувания на тази приказка. Някои я възприемат като алегория на политическата и икономическата криза по онова време (книгата е издадена през 1900 година) и отражение на подкрепата на автора за Популисткото движение и идеите му за националната парична единица. Жълтите павета на пътя към Оз са сравнявани със златния стандарт, Изумруденият град – със страната на банкнотите и на фалшивите идеали, а сребърните обувки (рубиненочервени във филма) на Дороти олицетворяват подкрепата на популистите за използването на сребро вместо злато. Прочутият филм на Метро Голдуин Майер Техниколор, създаден през 30-те години на миналия век, също така е интерпретиран в светлината на времето (в този случай – Голямата депресия). Всичко това е интересно и понякога звучи вярно – както при други истории едно от удоволствията, които ни доставя Вълшебникът от Оз, са загатнатите послания и скритият смисъл. Но ние отдавна щяхме да сме го забравили, ако го нямаше магичното. Магичното е в основата на историята, едно малко чудо, което няма нищо общо с политическите категории. Не става дума само за чудотворното издигане и транспортиране на Дороти до страната на Оз, а и за това какво вижда, когато пристига у дома. Дороти се връща в Канзас благополучно, но домът ѝ се е променил съществено, макар промяната да изглежда неуловима. Долавяме я в промененото държание на леля Ем – тя полива зелето, когато вижда Дороти, затичала се към нея.

„Мое миличко дете!“, извика тя, като я прегърна и покри лицето ѝ с целувки. Урокът, който Дороти научава – и това е урокът от всяка хубава история – е, че въображаемата страна, страната на чудесата, вълшебната Оз не е далеч: всъщност тя е в нашия заден двор, достъпна, ако имаш очи да я видиш и желание да я откриеш. Дороти, Алиса, Хензел и Гретел – всички те се връщат у дома, но никога вече няма да са същите, защото са се научили да гледат на света различно, с очите на въображението. Съществената промяна е вътрешна. В обезличения и фрагментиран свят ние запазваме човечността си в сърцата и това прави връзките и общуването с другите в света възможни. Ние, читателите, сме като Дороти или Алиса: прекрачваме в този вълшебен свят, за да се върнем и да преразкажем историята видяна през собствените ни очи и така да придадем нов смисъл на нея, както и на нашия живот. Нужни са читатели, които да приемат по нов начин преживяването, наречено живот.