„Призракът на небесния Йерусалим” слага началото на пленителна детективска поредица, в която младата и талантлива Мария Каравай разкрива най-чудовищните престъпници в Москва.

Маша, както я наричат всички, е момиче, в чието детство няма приказки.

В него необезпокоявани се разхождат серийни убийци, а в тетрадките й вместо младежки откровения, се крият психологически профили.

Какво може да накара едно невръстно дете да напълни съзнанието си с кръв, освен огромна бездна в душата му? За Маша бездната се отваря, когато при неясни обстоятелства убиват собствения й баща.

Изтръгнати езици, замразени тела, жигосани цифри по кожата. Мрак, който стига до всяка малка уличка и влиза през всеки отворен прозорец.

Убиец-екзекутор, какъвто литературата не е виждала досега. Кожата ни настръхва на почти всяка страница, но в тази история се промъква и светлината, за да посее семената на любовта, истината и възмездието.

Прочетете ли първата част от поредицата „Интелектуални детективски романи” на Даря Дезомбре, няма да имате търпение за следваща среща с Маша Каравай…

Призракът на небесния Йерусалим

Даря Дезомбре

Маша

Маша се събуди няколко минути преди будилника и известно време лежа с отворени очи, загледана в насрещната стена. На стената, покрита с любимия турски килим на баща й, бе застинал квадрат слънчева светлина, от което цветът на половината килим изглеждаше по-ярък и пламенеещ, а другата му половина си оставаше в наситено тъмночервено с черен орнамент и щипка светлосиньо.

Над килима имаше полица с детски книги, с които Маша все не искаше да се раздели, и от време на време, тайно от майка си, прочиташе по пет-десет странички, като измъкваше наслуки някое от овехтелите томчета и го отваряше на произволна страница. Понякога това беше сър Конан Дойл, друг път Джейн Остин или някоя от сестрите Бронте. Да си почете от милите й страници, които знаеше почти наизуст, за Маша беше същото, каквото за друг е да прелисти с носталгична усмивка албума с детските си снимки. Но пък тя хич не обичаше да гледа албуми. Беше й тежко. Снимките до дванайсетгодишната й възраст – защото на тях беше татко й. Снимките след дванайсет и нататък – защото на тях татко й го нямаше.

Зад стената се чу шумолене и дишане и Маша, както винаги, инстинктивно се дръпна от нея. Отвращаваше я близостта – макар и през стената, – с действието, което майка й, винаги намираща точните определения за всичко и всички, наричаше с някакъв сладникав фалш „спасение от самотата”. Доколкото Маша можеше да чуе – уф, тези тънки стени! – при мама процесът на спасението от самотата протичаше два пъти седмично. И в тези моменти Маша се чувстваше не абсолвентка с червена диплома, не умна и почти красива, а изоставено на перона момиченце, изпращащо с уплашен поглед отдалечаващия се влак.

Беше много неприятно и унизително чувство. Но беше глупаво да обвинява чуждия човек, който се къпеше в банята им и правеше кафе в кухнята по собствена, специална рецепта, че той е – какво? Че е заел мястото на баща й? Или че просто не е баща й. Да, точно така е. НЕЕТАТЕ. Неетате усещаше, че Маша не го приема, и като медик и дипломиран психолог все й намираше оправдания пред майка й, не се ровеше в душата й, подаряваше й идиотски подаръци: например този будилник, повтарящ всяка сутрин по няколко такта от джазова композиция на Глен Милър.

Будилникът засвири тържествуващо и оптимистично, и Маша отмъстително му позволи да си изкара мотива докрай. В настъпилата тишина секна и шумоленето в съседната стая. Маша се подсмихна и се протегна: и Глен Милър е като Неетате. Великолепен джазмен, но да не го чуваш всяка сутрин! Маша си прибра часовника от масичката до леглото, кимна по навик на снимката на стената – на мъжа с издължено, фино лице, иронично присвити очи и едва започнало оплешивяване, което правеше челото му още по-високо.

„Добро утро, татенце, – каза Маша. – Защо им позволи да те убият?”

Андрей

В първия миг Андрей едва не се развика от страх, докато не фокусира погледа си и не разбра, че огромната рошава и смрадлива муцуна не беше звяр от страшните му сънища, а обектът на обзелата го снощи недостойна жалост.

Към единайсет вечерта се прибираше, както обикновено, от Петровка, самият той уморен като куче, и спря да си купи хляб от денонощния магазин във вилната зона. Онова псе седеше пред магазина и стръвно се чешеше. Докато Андрей пиеше от честно заслужената след трудовия ден бутилка „Балтика”, той си побъбри с песа. С две думи, му обрисува живота си, аналогичен на кучешкия. Суровата си мъжка самота, общото им презрение към „мацките” (не подбираше думите си пред кучето, което и без това знаеше как се наричат особите от женски пол), работата до скъсване и хапването по закусвални… Сподели и геройския си кулинарен подвиг от снощи – изпържи си десетина купени полуготови кюфтета, от които и днес можеше да си стопли в микровълновата…

И точно това се оказа фаталната му грешка. Песът не беше глупав: изслуша с разбиране и достойнство тирадата за мъжката съдба, но виж, кюфтетата… Кюфтетата го прекършиха: очите му заблестяха крайно жалостиво в летния здрач, опашката му затупа по напукания асфалт, и омекналият след „Балтиката” Андрей сам го покани – реши да пожертва едно кюфте за несретника. Мъжете трябва да си помагат, нали така!

Да бе, да. Песът не споделяше плановете му, а просто се намъкна подире му в кухнята – тъмна стаичка зад верандата – и не откъсна от него погледа си на кръгъл сирак чак докато не изяде цели пет кюфтета. При това, представете си, дори не ги дъвчеше, като всяко възпитано куче, а просто ги гълташе цели с гърлен звук.

– Трябва да се дъвчат – поучаваше го Андрей, докато му подаваше поредното кюфте. – Иначе няма да усвоиш нищо от тях (така му говореше майка му, докато все още го наглеждаше как се храни).

Но не – ритъмът беше неизменен: жален поглед – подхвърлена ХРАНА – гърлен звук – отново жален поглед. Наложи се Андрей да изгълта почти цели останалите кюфтета, за да не отидат и те при хитрия дръглив шмекер, който свиреше на жалостивата струна.

– Ама и ти си един артист калпав – рече Андрей, докато пиеше чай: щом кучето схвана, че няма повече месо, а липтънът[1] явно беше извън компетенциите му, жалният блясък в очите му угасна и то легна пред стария, продънен диван. – Хич и не си го помисляй – няма да спиш при мен. – И Андрей понечи да издърпа кучето за врата. Но то му се изплъзваше, а когато се опита да избута нахалника с крак, моментално се появи познатият страдалчески поглед. Андрей се предаде, плю и с думите: „Да те вземат мътните, скапана Раневска”, затвори вратата към верандата и легна да спи.

А на сутринта „Раневска” очевидно бе успял да си отвори вратата с лапа. Андрей изруга, излезе пред къщата и се изми на висящия там умивалник. По инерция свали окачената на пирона до него вафелна кърпа и тутакси я закачи обратно. Беше придобила такъв сиво-черен цвят, че не беше възможно да се ползва повече. Андрей строго си заръча да изпере в най-скоро време натрупаното бельо и седна на верандата, като включи чайника. Докато заври, той взе вчерашната чаена чаша, сипа в нея мляно кафе, сложи две бучки захар, наряза си хляб… и се натъкна на кучешкия поглед. „Доста бедно живеете!”, му казваше той.

– Ако не ти харесва, прав ти път, Раневска! – изджавка Андрей. Тази сутрин настроението му никакво го нямаше, а сега се сети и че снощи, заради приказките с пустия му пес, беше забравил да купи кашкавал за закуска.

Джиесемът му иззвъня. Андрей го изслуша и тихо изруга. Още от сутринта, както вече споменахме, настроението му беше под нулата. И можеше да се каже, че очертаващият се ден едва ли ще допринесе за оправянето му.

[1] Липтън – английска марка чай. – Б.р.