„За разлика от дръзкия езиков експериментатор Йордан Радичков, чийто гротескен и митотворчески „магически реализъм“ руши традиционни наративни поетики, новаторството на Марков не е в поетиката и езиковото експериментаторство, а концептуално.

Георги Марков се стреми да демаскира социалния фалш на съвременната му действителност.“

Светлозар Игов

На седми септември 1978 г. на моста Ватерло в Лондон е простре­лян писателят емигрант Георги Марков. След този трагичен случай, станал известен като  „българския чадър“, литературата ни губи един изключителен талант в разцвета на силите си, а България – най-авторитетното име на своята емиграция.

Като реверанс към творчеството му в навечерието на 40-годишнината от трагичната кончина на твореца дисидент в ново издание с твърди корици излиза „Портретът на моя двойник” – повестта, която редом с „Жените на Варшава” се превръща в едно от върховите постижения на българската белетристика.

„Портретът на моя двойник” е издадена за първи път през 1966 г. и използва езоповски език, за да говори за социалните проблеми на едно общество, което се опитва да си придаде вид на идеално, но всъщност идеалите са само параван за една мръсна игра.

Двама заклети картоиграчи измислят план как да оберат на покер най-големия майстор на тази игра – Хиената.

Доколко обаче всеки от тях може да вярва на другия?

Може ли изобщо да се вярва на друг човек в един свят, пълен с мошеници, където измамата се е превърнала в начин на живот. Лошото на игрите с мръсни правила е ,че тези „правила“ могат да се обърнат и срещу този, който ги прилага.

В книгата са включени и не по-малко хапливите и изобличаващи повести „Празното пространство” и „Санаториумът на доктор Господов” (историята, даваща основа на пиесата „Да се провреш под дъгата”), които придружават „Портретът на моя двойник” и в първото му издание.

 

Портретът на моя двойник
(откъс)

Георги Марков

Играта е по-съвършена от живота.

… Истина е, че се вълнувам. За първи път участвам в подобно организирано мошеничество. Става въпрос за покера, а иначе случвало ми се е да ги върша разни, пък и там не може да се разбере кое е мошеничество и кое не е. Подобно беше вълнението ми, когато напечатаха оня мой очерк за пресьорката Драга. Този очерк беше началото на моята кариера, но може би той беше началото и на моята мошеническа дързост. Дотогава живеех някак примитивно, колко пъти съм се улавял в директни, елементарни състояния, даже ми е било обидно. Моят шеф ми отвори очите. Аз и в тоя миг го виждам да ми казва:

„Разбери, ама никак не е важно какво си видял, важното е какво ти е необходимо да видиш“.

Двама са моите учители в живота – Шефа и Този отдясно, – защото аз съм журналист и покерджия – съвсем нетипично явление за нашата съвременност. Според общото признание не съм бил лишен от способности за едното и за другото. Не зная как са били точно разпределени тия мои способности, но, изглежда, често пъти съм бъркал едното с другото, а още по-често съм ги обединявал. Та пишех навремето едни очерци за живота на хората и все си подбирах неприятни теми, непрекъснато протестирах срещу неправди, борех се за истини, главно срещу шефове и ми доставяше удоволствие да се таралежа. Имаше един такъв много емоционален момент, когато отведнъж (на публично място) гражданската ми съвест избухваше като пожарникарска струя, извисявах глас, кънтях и отвътре, и отвън и следващата ми фраза можеше да бъде: „Грабвайте телата.“ Тия очерци едва вървяха, не ги печатаха, съвсем често ги сваляха в последния миг от броя, изобщо мизерна история. Моят шеф ми отвори очите и след това написах забележителния си очерк „Подвигът на Драга“. Тя работеше на ексцентър-преса в едно металообработващо предприятие. Беше изумителна работничка, даваше двадесет и четири хиляди удара за осем часа при норма четири хиляди, най-малко рекорд на Слънчевата система. Аз стоях срещу нея и ужасен гледах как тази жена движи ръцете си в неспирен ритъм, как онова, което тя прави, е много над най-изкусния цирков номер, че всички жонгльори в света (събрани накуп) не могат да се мерят с нея, гледах почти вкамененото є лице и се питах какво човешко има в нея, след като тя работи като електромотор.

Работниците ми разказаха, че Драга раждала мъртви деца, че се шашардисала, даже по болници ходила и оттогава е този изцъклен поглед и пълната механичност на движенията є. Казваха ми още, че тя не знаела кога свършвал работният ден, а трябвало да изключат мотора на пресата, за да разбере, че трябва да си иде. Наблюдавах я и като излизаше, беше съвсем отнесена. Тогава написах първия очерк, където се опитах да разкажа за трагедията на тази жена и за ужасната є самота. И тогава имах разговор с Шефа. От началото на тоя разговор му изкрещях, че това е житейска правда, че не мога да лакирам, че съм честен човек и не ме е страх от никакви последствия, че предпочитам гладен да ходя, но да не лъжа. Бях много искрен и си вярвах във всичко, което казах. През цялото време той ме гледаше спокойно усмихнат. Ах, сега се сетих, неговата усмивка е досущ усмивката на Този отдясно. Я виж ти, как не бях забелязал! Мислех, че ми се надсмива и му казах още няколко думи в добавка. Той пак остана спокоен. Аз се смутих. Ето това е в същността на моя характер, някак много лесно капитулирам. В момента, в който се смутих, вече предчувствах какво ще направя. Миг след това вече ужасно ми се искаше да му се харесам, отведнъж да се лепна за него и да му засвидетелствам моята преданост. Никак не мога да си обясня как стават тия работи, може и чиста патология да си е, но аз исках да му служа. А по-късно, когато вече най-ревностно му служех… едновременно се гаврех с него. Но това е друга история. Той ми каза ония двайсетина приказки за онова, което трябва да се види. Гледаше ме дружелюбно, сякаш се наслаждаваше на моята гражданска честност.

Почувствах се смешен с цялата си героическа поза. Виждах се жалък ученик, сополив романтик, който се опитва да покори света с патос и тъп идеализъм. И досега се изчервявам заради глупотевините, които бях наговорил на Шефа. Цялата работа се състои в това, че аз с изумителна лекота прехвръкнах от едното състояние в другото. Той дори не ме е убеждавал, беше само някакъв мистичен повод за моето преображение. Той желаеше да се откажа от Драга и да му нарисувам за вестника друга Драга. Но как неговото желание се превърна и в мое желание, това не мога да обясня.

Никога не бях работил с такова удоволствие. Въодушевявах се от процеса на фалшифициране, възклицавах от ония пасажи, които ми се виждаха най-интересни за Шефа и си представях колко доволен ще бъде той, като прочете това и го сравни с предишното. Тогава той не може да не оцени моето усърдие. Не, грешка! Ще си помисли някой, че заради корист съм го направил, заради пари или служба, нищо подобно, просто ми беше приятно да го правя, като че си отмъщавах някому.

Драга вече не изживяваше никаква трагедия. Тя беше пропита от високо гражданско съзнание, разбираше нуждите на страната и упорито се самоквалифицираше. Оставаше след работно време, усвояваше по-сръчни движения, а у дома четеше техническа литература. Тя мечтаеше да постигне изключителни резултати и ги постигаше. Колективът є помагаше, всички признаваха нейните качества и се гордееха с нея, тя беше щастлива. Точно по въпроса за щастието ми беше най-трудно, но аз отведнъж си помислих, а защо пък един електромотор да не е щастлив. Трябва съвсем откровено да призная, че горе-долу от него време насам аз открих и се ползвах нашироко от нещо ново – свободата да приемам ония истини, които ми изнасят. Това си е жив разкош, изнамираш си някаква най-кална изгодна мента, дето и последният глупак няма да я приеме, и започваш да я налагаш. Забелязал съм, че поне петдесет процента от хората ще ти повярват, стига да си упорит. Та и в случая с Драга – защо да не бъде щастлива? Знае ли някой какво е щастие? Постигнал ли го е някой? Защо именно Драга да не е тази! Двайсет и пет минути след написването на втория очерк аз бях готов да защищавам док-рай, че Драга е щастлива. И мене хич не ме засегна това, което каза секретарят на редакцията, тоя еднолинеен, глупав, но сладък Пецо:

„Ти си с развратено съзнание!“.

Шефа беше само доволен, а аз щастлив. Чувствах се като наемник, който си е свършил работата с професионално умение, все едно каква и сега пали цигарата си с всички ония филмови номера, които правят старите вълци. Но аз не пуша. Шефа ме покани в кабинета си, поръча кафета и ми подари билети за един голям мач. Аз го наблюдавах с интерес и си мислех единствено – вярва ли си той на шефството, или не си вярва? По-късно разбрах, че подобна интелигентна мисъл не би могла да мине през главата му. Беше последователен, досадно последователен, като теорема за равностранен триъгълник. Всичко дължеше на своята последователност. И все пак имаше чувство за мярка, защото за разлика от много други шефове избягваше локумджийските приказки и уводните статии, а се опитваше да говори с нас нормално. Сега, като размишлявам за кариерата на моя шеф, аз съм абсолютно сигурен, че ако исках с моя развратен ум да правя кариера, при способността ми да обръщам лъжите в истини и истините в лъжи, както ми е нужно, щях да го надскоча далече, далече. Стига да не беше това мое жестоко желание, когато се изкача на седмия или осмия етаж и погледна надолу – да ми се прииска да скоча незабавно. Падането ме привлича, опиянява, така е – един ден сигурно ще го направя.

Винаги съм надарявал моите партньори с много повече, отколкото те действително притежават. В кабинета на Шефа аз имах впечатлението, че той ми говори не онова, което мисли (говореше за моето повишение и напредване), взирах се в лицето му и виждах някаква съучастническа изповед, може би такава:

„Разбери онова, което аз отдавна съм разбрал. Всичко това е игра. Играй я, но помни, че е игра. Ще ти бъде забавно, интересно и с нищо няма да те ангажира. И не трябва да се вълнуваш!“.

Тъй или иначе ние с него останахме задълго приятели. Той ценеше нещо у мене, а може би двамата ни свърза взаимното ни презрение към всички тия тъпоумници, които пълнеха редакцията, сглобяваха парчета от фрази и думи и ги представяха за световни ценности, за свое безсмъртно творчество, художествено пресъздаване на човека и епохата! Как си бе, Гьоте? Дори не можехме да се усмихнем пред вглъбените им, опоетизирани лица. Все едно присъствахме на добре организиран конкурс за идиоти…

Очеркът за Драга беше моето начало. Според Пецо – моят край. Освобождавах се от наивните си задръжки и излязох на голямо, просторно поле, чийто хоризонт не се вижда. А просторът е нещо, което ме предизвиква. Но истина си е, че се страхувах. Дали от бога, дали от някакво съдбовно наказание, да не би щъркел отмъстително да ми пусне змия в леглото или нещо друго. В атмосферата около мене бродеше скрита заплаха и ми шепнеше: „Ах, как ще ти го върна! Ах, как ще ти го върна!…“. Сега си мисля, че това ще да е било помията на моята съвест, останала от времето на боянските ливади.

Страхувах се. А преди да видя напечатания очерк за Драга, ми се струваше, че веднага ще последва второто пришествие, земята ще се продъни, ще ме погълне най-горещата лава, за да не остане и помен от мене. Сигурно съм предчувствал, че започва моята голяма игра, а аз умирам да играя, да играя…

Така се вълнувам и сега. Замисълът на Този отдясно е гениален. Той е много по-способен от Шефа и аз ужасно искам да приличам на него. Боя се дали ще бъда достоен да осъществя тази велика операция. Ох, и как! Той и не подозира на какво съм способен, както и Шефа не подозираше какво ще му даде моята привързаност… Ще има невиждан театър. Тая мръсна Хиена ще превърнем в мокра кокошка, а после с два пръста ще я оскубем до перце. До перце!

Първото раздаване печели Генадиев. Той има дребна тройка срещу кента и два аласа, нищо и половина, взима към двайсет лева. Започваме. Как обичам тая тишина, безшумното движение на ръцете, ловджийското дебнене на погледите, ония мълниеносни скокове и после категоричното и нечовешко:

– Отварям!

– Да!

– Тройно!

– Да!

– Карти?

Най-хубавото време в играта на покер е началото. Би могло да се каже, покерджийско начало, защото не прилича на никакви други начала. Трябва най-после да се успокоя. Тази вечер няма да загубя, напротив, печалбата ми е сигурна. И каква печалба!

Още от/ за Георги Марков:

Ново издание на „Задочни репортажи за задочна България” – в 2 тома и с оригиналното заглавие на Георги Марков

Откъс от “Жените на Варшава” на Георги Марков

Из “Да се провреш под дъгата” – откъс от “Пиеси” на Георги Марков

Писателят  Георги Марков 40 години по-късно (тематична вечер)

На 10 септември 2018 г. от 18:30 ч. в Нов театър-НДК издателство „Сиела”, Фондация „Комунитас” и приятели на Георги Марков организират тематична вечер, с която ще отбележим 40-годишнината от смъртта, но и ще отпразнуваме творчеството на един от най-емблематичните български писатели.

Изтъкнати български писатели, театрали, журналисти, политици и артисти, сред които Георги Господинов, Росен Елезов и Асен Агов, ще припомнят едни от най-запомнящите се произведения на Георги Марков, а водещи на събитието ще бъдат Захари Карабашлиев и Тони Николов.

По време на събитието ще бъдат представени и новото издание на „Портретът на моя двойник”, както и специалният брой на списание „Култура”, посветен на Георги Марков.