Роса Монтеро, една от най-изявените, многократно награждавани испански авторки, се завръща при българския читател с „Плът“ – невероятно сетивен, същевременно дълбок, интроспективен роман за неумолимия ход на времето.

Роман, пропит с меланхолия и самота, съдържащи се в самото име на главната героиня.

Соледад току-що е навършила шейсет, преживяла е любовно разочарование и иска да впечатли бившия си любовник с новото си завоевание – мускулесто трийсетгодишно жиголо.

Последвалите перипетии, разказани изкусно, с тънък хумор и самоирония, с интересни препратки към живота на прочути творци, са метафора на времето, на тъгата по отминалата младост, на страха от старостта.

„Нарекох книгата си „Плът“, понеже говоря за плътта, която ни убива, която ни състарява и разболява, ала същата тази плът е в състояние и да ни изстреля във висините, да ни даде криле, да ни доближи до вечността, защото

при изблиците на страст именно плътта ни освобождава от смъртта.“

Плът
(откъс)

Роса Монтеро 

ЖИВОТЪТ Е ТЯСНО ПРОСТРАНСТВО от светлина между две носталгии: по онова, което още не си преживял, и по онова, което не можеш вече да преживееш. А точният миг на действието е толкова размит, толкова хлъзгав и мимолетен, че докато се оглеждаш объркано, вече си го пропилял.

В това октомврийско утро обаче Соледад беше много повече ядосана, отколкото объркана. Прекалено много гняв е като прекалено много алкохол: предизвиква отравяне, което те лишава от бистър ум и ясна представа. Невроните се разтапят, заслепението надвива разума и в главата се побира само една мисъл: отмъщение, отмъщение, отмъщение. Е, може би една мисъл и едно чувство: отмъщение и болка, отмъщение и много болка.

Абсурдно беше да мисли за лягане в това състояние, въпреки че в девет сутринта й предстоеше изключително важна среща в Библиотеката. Но при подобно състояние на умствен пожар леглото само утежняваше положението. Тъмнината нощем действително бе населена с чудовища, както Соледад си представяше, изтръпнала от ужас като дете; и кръвожадните създания се наричаха натрапчиви мисли. Тя въздъхна или по-скоро изръмжа и отново натисна линка. Страницата се отвори за пореден път – елегантен дизайн в сиво и бледовиолетово. Потърси раздела, озаглавен „Галерия“, и влезе. На екрана се появиха първите трима младежи, със съответната снимка и кратко описание: име, възраст, ръст, тегло, цвят на косата и очите, телосложение. Атлетично. При всичките пишеше „атлетично“, дори при онези, които изглеждаха с малко повече килца отгоре. На челната снимка почти всичките бяха облечени, но щракнеше ли надолу на картинките, всеки кандидат се появяваше в още две-три пози, най-често с разголени гърди и със смъкнат надолу колан на панталона, та да се вижда една педя опъната и съблазнителна кожа под пъпа. Най-смелите позираха голи в цял ръст, макар и легнали по корем в полусянка, излагайки на показ само съвършената заоблена извивка на задните си части. Снимките, общо взето, бяха доста добри, направени с известен вкус. Личеше, че става дума за скъпа страница. DaZadovolimZhenata.com. Компаньони, жигола. Момчета на повикване. Минималната услуга – два часа, възлизаше на триста евро, с включен хотел. Жените пак изостават, както винаги, измърмори Соледад: мъжките проститутки се харчеха по-скъпо от женските.

Отново прегледа внимателно галерията. Четирийсет и деветима кандидати, повечето около трийсетте, неколцина около двайсетте и двама-трима прехвърлили четирийсетте. Имаше и негри. Не можеше да се каже, че младежите са грозни; всъщност почти всичките отговаряха на общоприетия шаблон за млад и силен мъжкар с правилни черти. Само дето, с изключение на един-двама, не й харесваха. По-хубавите й приличаха на пластмасови манекени – ретуширани, излъскани, лишени от израз и индивидуалност. А лицата на по-ненадарените й простееха. Вярно, че на Соледад открай време трудно й се угаждаше: нейното желание беше изтънчено, придирчиво и тиранично. Така или иначе, в случая нямаше нужда дори да желае жиголото. Сега търсеше само някой с неотразима външност. Обаятелен ескорт, който да накара Марио да ревнува. Или ако не да ревнува, то поне да разбере, че тя се оправя чудесно и без него. За миг си представи сцената в операта. Например: тя влиза в Кралския театър под ръка със сладура, засича се с Марио и жена му във фоайето и спокойната, безгрижна и невъзмутима Соледад поглежда студено и отвисоко бившия си любовник; щеше да й е трудно, разбира се, да погледне отвисоко мъж, който я надвишава с една глава, но във въображението си успяваше да нагоди идеално тази геометрия на презрението. И още един пример: тя седи в партера, той скучае до жена си два реда по-назад и Соледад, отдадена изцяло на красавеца до себе си, ухилена до уши и с блеснали очи, е самото въплъщение на щастието. Щеше да каже на жиголото да плъзва от време на време ръка през раменете й, да дава признаци на обич, но съвсем деликатно, без никакви целувки – елегантният намек за интимност бодеше много повече. Или например! Ами ако, на влизане или на излизане, се озовяха лице в лице и нямаше как да не се поздравят? Ами ако, от нерви, Марио тръгнеше да я запознава със своята благоверна? С бременната си благоверна. С дребно същество в корема. Все още дребно и незабележимо в профила на тази млада и вероятно хубава жена, но туптящо в утробата й, миниатюрно, изпълнено с живот създание, впило прозрачните си ноктенца в плацентата или в подпухналите стени на матката, или където там се захващат, дявол ги взел тия дребни създания! Та значи: ако Марио я поздравеше и тръгнеше да я запознава с прословутата Даниела, Соледад щеше да се усмихне широко и щастливо и да й представи… Рубен, Франсис, Хорхе? Още не беше решила кой чаровник да наеме.

Прегледа още веднъж галерията. В действителност почти никой не й вършеше работа. Нито един не беше достатъчно подходящ на вид. Повечето леко простееха, приличаха на красавци от дискотека или на мускулести говеда от салон за фитнес. С една дума, далеч от това, което тя търсеше. Защото Марио беше… Беше толкова привлекателен, толкова мъжествен с това едро тяло, с тия зелени очи. Компютърен специалист, четирийсетгодишен. Природно елегантен. Природно интелигентен. Не особено образован, но любознателен. Същинска попивателна. Покрай нея например се бе увлякъл по операта. Соледад бе развила музикалния му вкус. През годината и нещо, докато бяха заедно, тя му бе подарила няколко диска с великолепни, паметни записи. А сега така да й изневерява. С другата. С жена си.

„Ник. 34 години. 1,87, кестенява коса, сини очи, атлетично телосложение, говори испански, английски и каталонски.“

Великолепни гръдни мускули и сочен корем, надничащ изпод незакопчаната риза, обаче тия малки очички с тъп поглед и противното тупе, оформено с толкова силен гел, че вместо на прическа приличаше на лястовиче гнездо. Но най-непростимото, това, което я бе накарало така да побеснее, бе, че ставаше въпрос за „Тристан и Изолда“. Първия път, когато се любиха, се намираха в дома на Соледад в обедно време (връзките с женени мъже винаги се консумират в необичайни часове: сутрин, по обед, в следобедната почивка, рядко вечер) и тя, разбира се, бе подсладила срещата с малко музика. Айподът работеше в режим на произволен избор и точно когато Марио и Соледад предприемаха финалния щурм, точно когато краката им се преплитаха с почти болезнен плам и дишайки поглъщаха дъха на другия; точно когато всеки усещаше в гърдите си бумтежът на отсрещното сърце, а коремите им бяха овлажнели вендузи, точно тогава прозвуча разтърсващата песен на Изолда, нейната Liebestod, нейната смърт от любов, финалната ария на трето действие и на цялата опера. Първата мисъл на Соледад беше: олеле, ужас, това е адски неподходящо, прекалено грандиозно, прекалено сложно и ще ни извади от ситуация, но мисълта трая само половин секунда, защото се бе съсредоточила върху усещанията си, върху кожата си, неразличима вече от кожата на другия. И тогава продължиха да напредват и да потъват все по-надълбоко, продължиха да галопират и да горят, музиката също гореше и напредваше, акомпанираше им в кресчендо от неизразима красота и когато всичко, и музика, и плът, избухна едновременно, една свръхнова превърна стаята в пепел и разруши планетата. Няколко еона по-късно оцелелите от апокалипсиса предпазливо се раздвижиха. Марио надигна с усилие глава, зелените му очи бяха толкова потъмнели, че изглеждаха черни, и прошепна със страх:

– Какво… беше… това… толкова… впечатляващо парче?

Това беше смъртта от любов на Изолда, първият откъс от опера, който Марио чуваше със сърцето си. И му хареса. Може би читателят смята, че Вагнер не е особено подходящ за сексуален сеанс, че е прекалено наситен за шеметната лекота на желанието и прекалено възвишен за пошлата разгорещеност на плътта и плясъка на телесните течности, и трябва да призная, че както забелязахме, самата Соледад се уплаши да не би де е така; обаче сега тя енергично твърди пред света (защото Соледад често води енергични разговори със света, понякога тихомълком, друг път гръмогласно, тоест говори си сама), че няма по-величествено еротична музика от Liebestod и че който не се е любил никога под звуците на Вагнер, несъмнено е пропуснал нещо страхотно.

Въпросът е, че раздялата с Марио се оказа мъчителна, но пък, от друга страна, беше разбираема. Както при всички връзки на Соледад, краят се мержелееше на хоризонта още от първия миг. Размениха си нежни прощални писма, казаха си красиви думи, Соледад се съсипа от плач и няколко дни й се искаше да умре. С една дума, нормално. Два месеца по-късно Соледад научи, че Даниела е бременна. Заболя я. Явно заради това бяха скъсали. Но и не беше кой знае каква изненада – Соледад знаеше, винаги бе знаела, че Марио иска да има деца. Нищо ново под слънцето, повтаряше си тя, опитвайки се да укроти звяра в себе си. Мина още един неспокоен месец и наближиха заплашително две неприятни дати: рожденият й ден и постановката на „Тристан и Изолда“ в Кралския театър, за която тя бе взела два билета преди доста време. В момент на слабост изпрати един глупав уотс ап на Марио: „Липсвам ли ти поне малко? Имам билети за „Тристан и Изолда“ на 2-ри в Кралския, но не знам дали ще събера сили да отида“. На което той отговори: „Аз също съм взел билети за постановката на 2-ри“.

Все едно й отсякоха главата с брадва. С един замах на палача. След първата остра и неочаквана болка я заля вълна от бяс. И това ли щяха да й отнемат? Нима дори музиката, превърнала се в най-дълбоката емблема на споделяната от тях интимност, щеше да бъде опетнена, наранена, погълната и присвоена от бъдещата родилка? „Гледай ти. С Даниела ли ще ходиш? Е, здраве да е, ще се видим там“, бе отговорила. И разбра, че му хвърля ръкавица за дуел.

От този ден нататък Соледад само подклаждаше яростта си и лъскаше оръжията си за срещата. Тъй като не разполагаше с достатъчно представителен приятел, с когото да се появи в операта (всъщност, в чест на името си, Соледад имаше съвсем малко приятели), тя реши да прибегне до професионалист. Жиголото щеше да бъде нейният пистолет. Подходяща фалическа метафора.

„Адам. 32 години. 1,91, черна коса, очи с цвят на мед, атлетично телосложение, говори испански, английски и френски.“

Соледад въздъхна. Да, този щеше да й свърши работа. Ако наистина посмееше да осъществи замисленото, щеше да е с него. Колкото повече го гледаше, толкова повече го харесваше. С любопитното съвпадение, че дори доста приличаше на Марио: същата черна, късо подстригана, чуплива и гъста коса; същото фино лице с тънки устни, изпъкнали скули и мощна челюст. Ръце с дълги пръсти, прекрасни. Очите – кафяви, малко по-обикновен цвят от зеленото на Марио, но дълбоки и красиви. Ами тези широки и заоблени плещи, тънката талия и обезкосмените, гладки и опънати като кожа на тъпан гърди? Великолепна външност, кръстоска между романтичен пианист и мускулест акробат. Елегантен, на пръв поглед интересен, малко мрачен. Беше по-хубав от Марио.

Е, трябва да решавам, изпухтя тя. Беше нервна. Но трябваше да решава, защото денят на представлението наближаваше. Представи си как пристига в Операта с някоя приятелка или дори сама и се ужаси. Не. Това никога. В пристъп на смелост, натрака на посочения в страницата имейл: „Здравейте, искам да наема придружител за 2-ри т.м. Имам предвид конкретно Адам. Ще се срещнем в 19,30 в „Кафе де Ориенте“, на площад „Ориенте“, за да се запознаем, а оттам ще отидем в Кралския театър отсреща, за да гледаме една опера. Представлението трае 4 часа и 20 минути с антрактите, така че ще излезем най-късно към 00,30. С това задълженията на Адам се изчерпват и той ще може да си тръгне. Бихте ли ме уведомили колко ще ми струва?“. Надяваше се, че след като няма да има сеанс, ще й отбият малко от цената, но отговорът се появи в кутията й смайващо бързо, като се имаше предвид, че беше три сутринта, и с хлъзгаво безразличие към обстоятелствата: „Добър вечер, смятаме, че няма да има проблем, но ще ви потвърдим след като утре говорим с Адам. Според това, което казвате, става дума за 5 часа, така че цената ще е 600 евро“.

Шестстотин евро! Соледад се стъписа. Това е смешно, абсурд, детински каприз, обади се в нея досадният глас на разума. Но вече не можеше да спре, вече бе прекрачила границата, вече се виждаше повлечена от инерцията, от копнежа за мъст, от любопитството. Шестстотин евро. Чудесно, щеше да си направи сама подарък за рождения ден, щеше да си подари удоволствието да се появи с хубав мъж и да се изфука с него пред Марио, пред съседите по кресло, пред разпоредителите и пред всички бременни околовръст.

На 1-ви ноември, точно преди представлението на „Тристан и Изолда“, в Деня на вси светии или на всички мъртъвци, колко подходящо, Соледад щеше да навърши шейсет години. Кръгли и тежки като присъда.

Всъщност никой не умира от любов, помисли си тя, докато тракаше на клавиатурата „съгласна съм“. Само в проклетите опери се умира от любов.

За авторката

Стилът на Роса Монтеро може да бъде окачествен като „етика на надеждата”. Родена през 1951 г. в Мадрид, тя учи журналистика и психология, известно време работи с независими театрални трупи, докато не започва да пише за различни медии, включително за престижния вестник El País.

Печели огромно признание за журналистическата си дейност, а по-късно и за романите си, които са преведени на повече от 20 езика.

Носителка е на титлата „Доктор хонорис кауза” на Университета в Пуерто Рико, а през 2017 г. беше удостоена с Националната награда за литература на Испания.

Нейното творчество представлява задълбочена дисекция на идентичността и човешките взаимоотношения, на житейските кризи, свързани със съзнанието за изплъзващото се време.

В България е известна с романите „Указания за спасяването на света” и „Дъщерята на канибала”, и двата издадени от „Колибри”.