Почитателите на Патрик Мелроуз и едноименния сериал с участието на Бенедикт Къмбърбач могат да си отдъхнат. Излезе „Чудо голямо”, книга първа от хитовата автобиографична поредица.

Едновременно епичен, интелектуално предизвикателен, затрогващо интимен и философски подплатен, романът „Чудо голямо“ ужасява и забавлява в еднаква степен.

В майчиното си имение в Южна Франция Патрик Мелроуз, чувствително и самотно петгодишно момче, храбро развихря въображението си в приказната градина край вилата, но лавира предпазливо в опасния и злостен свят на възрастните.

Баща му Дейвид е безспорният деспот у дома и сред приятелите си, а майка му Елинор е безволева богата наследница, зависима от алкохола. Шокиращото събитие, което се случва през един красив летен ден, завинаги ще промени тялото и духа на Патрик.

В тази история за съкрушението и възвисяването хапливият и разобличителен присмех откроява истина, която деликатната емоционалност и проницателният ум на автора могат да понесат единствено в контекста на литературното иносказание.

Патрик Мелроуз. Чудо голямо

Едуард Сейнт Обин

В седем и половина сутринта, понесла прането, което беше изгладила предната вечер, Ивет се зададе по алеята към къщата. Сандалът ѝ шляпаше тихичко, тя стискаше пръсти в опит да го задържи да не се изуе и заради скъсаната каишка пристъпваше тромаво по каменистата и изровена земя. Над зида под кипарисите покрай алеята забеляза доктора в градината.

Със синия си халат и вече с тъмни очила, макар че в този ранен час през септември слънцето още не се беше издигнало над възвишенията от варовикови скали, той беше насочил с лявата си ръка силна струя вода от маркуча към редичката мравки, щъкащи усърдно по чакъла под краката му. Имаше си установен подход: оставяше оцелелите да се борят върху мокрите камъни и за кратко да възвърнат достойнството си, после отново изливаше отгоре им вода. Със свободната си ръка извади пурата от устата си и пушекът се издигна на кафяви и сини кръгове, които скриха издадените кости на челото му. След това стесни струята с палец, за да премаже по-ефективно една мравка, чиято гибел беше твърдо решен да предизвика.

Достатъчно бе Ивет да подмине смокинята, за да се шмугне в къщата, без д-р Мелроуз да разбере, че е пристигнала. Той обаче имаше навика да я вика, без да вдига поглед и тъкмо когато тя си мислеше, че дървото я закрива. Предния ден разговаря с нея достатъчно дълго да ѝ отмалеят ръцете, но не и да изпусне прането. Докторът преценяваше тези работи много прецизно. Най-напред започна да я разпитва за мистрала с преувеличено уважение към познанията ѝ като местна жителка на Прованс. Когато прояви любезността да прояви интерес към работата на сина ѝ в корабостроителницата, болката беше стигнала раменете ѝ и вече предприемаше набези към шията ѝ. Беше твърдо решена да му устои дори когато я попита за болките в гърба на съпруга ѝ и дали ще му попречат да кара трактора, докато прибират реколтата. Днес обаче той не се провикна „Bonjour, chère Yvette“, както обикновено подхващаше охотното сутрешно бъбрене, и тя се приведе под ниските клони на смокинята и влезе в къщата.

Ивет наричаше къщата на семейство Мелроуз „шато“, те пък я наричаха стара ферма. Беше построена на склон и алеята беше на нивото на горния етаж. Широко стълбище от едната страна водеше към тераса пред салона.

Друго стълбище извиваше от другата страна на къщата към малък параклис, в който криеха кофите за смет. През зимата водата клокочеше надолу по склона през дълбоки локви, но по това време на годината канавката покрай смокинята беше притихнала и задръстена с опадали и изпомачкани смокини, оцветили земята.

Ивет влезе в тъмната стая с висок таван и остави прането. Включи осветлението и се зае да отделя кърпите от чаршафите и чаршафите от покривките. Имаше десет високи шкафа, пълни със спретнато сгънато спално бельо и покривки, които вече не се използваха. Тя понякога отваряше шкафовете и се любуваше на съкровището, което съхраняваха. В някои от покривките бяха втъкани лаврови клонки и гроздове, които се виждаха само от определен ъгъл. Ивет плъзгаше пръсти по монограмите, избродирани върху гладките бели чаршафи, и по венчетата около буквата „V“ в ъгъла на салфетките. Любимият ѝ беше еднорог, стъпил върху панделка с думи на чужд език – беше го виждала на някои от по-старите чаршафи, които не се използваха. Госпожа Мелроуз настояваше Ивет да пере и да глади все същата жалка купчина обикновено спално бельо от по-малкия шкаф до вратата.

Елинор Мелроуз профуча по ниските стъпала от кухнята нагоре към алеята. Ако ходеше по-бавно, можеше да залитне, да спре и да приседне отчаяно на ниската стена покрай стълбите. Чувстваше се мъчително зле, вече бе влошила състоянието си с цигара и не смееше да го предизвиква допълнително, като хапне нещо. Беше си измила зъбите, след като повърна, но още усещаше в устата си жлъчен вкус. Беше си измила зъбите и преди да повърне, тласкана от несломим оптимистичен порив. От началото на септември сутрините бяха по-прохладни и във въздуха вече ухаеше на есен, но за Елинор това нямаше почти никакво значение, защото тя се потеше под дебелия пласт пудра върху челото си. На всяка крачка притискаше коленете си с ръце, за да подпомогне придвижването си, загледана през големите си слънчеви очила към своите светли стъпала в бели платнени обувки, а тъмнорозовият панталон от сурова коприна беше залепнал за краката ѝ и пареше като люта чушка.

Представяше си как водка се излива върху лед, заскрежените кубчета стават прозрачни и падат в чашата, а ледът пука като гръбнак под ръцете на сръчен остеопат. Лепкавите и тромави кубчета плуват в течността, подрънкват, скрежът от тях полепва по стените на чашата и водката се излива студена и гладка в устата ѝ.

Алеята рязко ставаше стръмна вляво на стълбите към кръгла заравненост, където под една пиния беше паркиран буикът. На фона на терасираните лозя и маслиновите горички колата изглеждаше нелепо, изтегната върху гумите си с бял кант отстрани, но за Елинор буикът беше родно консулство в непознат град, затова се бе запътила към него с неотложната нужда на ограбен турист.

По капака на колата бяха полепнали топчета прозрачна смола. В основата на прозореца пък беше капнала повече смола с мъртва борова игличка вътре. Елинор опита да я изчегърта, но само я размаза още повече и пръстите ѝ станаха лепкави. Изгаряше от желание да се качи в колата, но пръстите ѝ продължаваха натрапчиво да дращят и ноктите ѝ почерняха. Причината Елинор да харесва буика си толкова много беше, че Дейвид никога не го караше, дори не се качваше в колата. Къщата и земята бяха нейна собственост, тя плащаше за прислугата и напитките, но истински притежаваше само колата.

Когато се запозна с Дейвид преди дванайсет години, беше запленена от външността му. Изражението, което мъжете се чувстват длъжни да имат, когато се любуват на собствените си владения от студена английска дневна, беше закоравявало пет столетия и се бе вкаменило на лицето на Дейвид. Елинор така и не проумя защо англичаните намират за толкова изискано да бездействат дълго на едно и също място, но Дейвид не оставяше никакво място за съмнение, че е точно така. Освен това беше потомък на Чарлс II и някаква проститутка. „На твое място щях да премълчавам тази подробност“, пошегува се тя, когато той ѝ го каза за пръв път. Вместо да се усмихне, Дейвид извърна към нея профила си по онзи характерен начин, който тя постепенно възненавидя – издаде напред долната си устна с вид на човек, който проявява огромно въздържание, като не я съкрушава с думи.

По онова време тя се възхищаваше на начина, по който Дейвид беше избрал лекарската професия. Когато съобщил намерението си на своя баща, генерал Мелроуз незабавно прекъснал издръжката му, защото предпочитал с парите да отглежда фазани. Отстрелването на хора и животни е достойно занимание за един джентълмен, а грижите за техните рани – работа за знахари от средната класа. Такова било разбирането на генерала и в резултат той получил възможност да си стреля още повече. За генерал Мелроуз не било никак трудно да се отнася хладно със сина си. За пръв път проявил интерес към него, когато Дейвид завършил „Итън“ и баща му го попитал какво иска да прави. „Опасявам се, че не знам, сър“, отговорил със запъване младежът, защото не дръзнал да признае, че иска да композира музика. От вниманието на бащата не убягнали глезотиите с пианото и той основателно преценил, че военната кариера ще обуздае тези женствени пориви. „Най-добре ще е да отидеш в армията“, казал той и в непохватна проява на мъжко другарство предложил на сина си пура.

Въпреки това в очите на Елинор Дейвид беше различен от незначителните английски сноби и далечни братовчеди, които се навъртаха наоколо в очакване на спешен случай или на покана да прекарат уикенда, преливащи от чужди спомени как са живели прадедите им, макар и всъщност изобщо да не са живели така. Когато се запозна с Дейвид, Елинор си помисли, че той е първият човек, който истински я разбира. А сега беше последният човек, от когото би потърсила разбиране. Трудно ѝ беше да обясни промяната и се опитваше да устои на изкусителната мисъл, че той е чакал тъкмо нейните пари, за да осъществи мечтата си да живее, както му се полага. Може би тъкмо обратното – Дейвид беше се обезценил тъкмо заради нейните пари. Малко след като се ожениха, преустанови лекарската си практика. Отначало обсъждаха как с част от парите ѝ ще отворят дом за алкохолици. И в известен смисъл бяха успели.

За автора

Спряган като най-блестящия романист на своето поколение, Едуард Сейнт Обин е английски писател и журналист, следвал в Уестминстър и в Оксфорд, автор на осем романа.

Най-известна е автобиографичната му поредица от пет книги с главен герой Патрик Мелроуз, която рисува правдива картина на живота на упадъчната аристокрация, нерядко съпроводена с язвителен сарказъм към безплодното съществуване на прослойката безделници с унаследено богатство.

През 2006 г. романът на Сейнт Обин „Майчино мляко“ е номиниран за наградата „Букър“, а през 2012 г. е филмиран. „Чудо голямо“, първият том от поредицата, получава наградата „Бети Тръск“ през 1992 година.