„Наука в душата” е сборник с есета на големия проф. Рачард Докинс.

Професор Докинс, един от най-известните съвременни учени, коментира случващото се в света – науката, религията, живота както на Земята, така и във Вселената като цяло, политиката и още куп интересни теми.

Събраните в книгата текстове са 42 и са публикувани в оригинал през лятото на 2017 г.

Докинс разглежда знакови за специализацията си области – еволюцията от научна и от религиозна гледна точка, фанатичните камикадзета и 11 септември 2001 г., пише „отворено писмо до принц Чарлз” и честити иронично Коледа на Дейвид Камерън.

Част от текстовете са публикувани в престижни издания като Free Inquiry или са извадки от серия от лекции, организирани от Би Би Си и предавани по Радио 3, и др.

Наука в душата
(откъс)

Ричард Докинс

С трепет и смирение осъзнавам, че съм единственият учен в списъ­ка от лектори[i]. Наистина ли само на мен се пада да бъда „гласът на века“ за науката, да говоря от нейно име за това какво оставяме на своите наследници? Не е изключено ХХ век да остане в историята като златен век на науката – епохата на Айнщайн, Хокинг и теорията за от­носителността; на Планк, Хайзенберг и квантовата механика; на Уот­сън, Крик, Сангър и молекулярната биология; на Тюринг, фон Нойман и компютъра; на Винер, Шанън и кибернетиката; на тектоника на земните плочи и радиоактивното датиране на скалите; на червеното отместване на Хъбъл и на телескопа „Хъбъл“; на Флеминг, Флори и пеницилина; на кацанията на Луната; и – нека не отбягваме темата – на водородната бомба. Както отбелязва Джордж Стайнър, днес на света работят пове­че учени, отколкото във всички отминали векове, взети заедно. Макар че – за да поставим цифрата в тревожния ѝ контекст – днес на света живеят повече хора, отколкото са умрели от зората на документираната история.

От речниковите значения на „чувства“ тук имам предвид „усет, съзнание“, а също „способност да се откликва на естетически стимули“. Човек би могъл да се надява, че до края на настоящия век науката ще е станала неразривна част от нашата култура, а естетическият ни усет ще се е извисил до нивото на поезията в науката. Без да прибягвам към песимизма на Чарлз Пърси Сноу от средата на века, неохотно трябва да призная, че за оставащите година-две тези надежди явно няма да се реализират. Науката провокира повече враждебност от всякога – било с основание, било от хора, които не разбират нищо от нея и използват враждебността като оправдание да не учат. Малцина все още вярват на изтърканото клише, че научното обяснение разваля поетичното обая­ние. Книгите по астрология се харчат повече от тези по астрономия. Телевизиите се надпреварват да показват второразрядни шарлатани, преструващи се на ясновидци и екстрасенси. Лидери на култове никнат като гъби и намират богата почва от доверчиви последователи – по­мислете за НЛО религиите, за обсадата в Уейко, за отровния газ в токийското метро. Основната разлика с миналото хилядолетие е в това, че християнските суеверия са се сменили с научнофантастични суеверия.

А трябваше да е толкова различно. В предишното хилядолетие поне е имало някакво извинение. Погледнато в ретроспекция, Халеевата ко­мета от 1066 г. е могла да предвещава изхода от битката при Хейстингс, триумфа на Уилям Завоевателя и гибелта на крал Харолд. Но какво да кажем за кометата Хейл-Боп от 1997 г.? Трябва ли да сме благодарни, когато вестникарски астролог ни успокоява, че тя не е пряко отговорна за смъртта на принцеса Даяна? И какво се случва в главите на трий­сет и девет души, за да извършат колективно самоубийство, спретна­то облечени и с готов багаж край себе си, защото някаква теология, представляваща смесица между „Стар Трек“ и Откровението на Йоан, ги е убедила, че Хейл-Боп е следвана от космически кораб, който ще ги „извиси до нова плоскост на съществуване“? Между другото, същата секта „Небесна порта“ поръчва телескоп, за да наблюдава кометата, но го връща обратно като дефектен – той не успява да покаже въпросния кораб.

Това нашествие от псевдонаука и лоша научна фантастика е запла­ха за присъщото ни влечение към чудното и непознатото. Враждебност­та от страна на учение, обиграни в модни дисциплини, е друга заплаха и към нея ще се върна по-късно. Трета заплаха е популисткото „опростя­ване“. Движението за „публично разбиране на науката“, провокирано в Америка от тревогата, че руснаците първи са изстреляли спътник, а във Великобритания – от спадащия интерес към научни дисциплини в уни­верситетите, излиза от контрол. Пороят от популярни научни форуми, семинари и други подобни издава отчаяното желание сред академична­та общност да бъде харесвана. Смахнати образи с ексцентрични шапки изпълняват експлозии и ефектни трикове и със закачлив глас обясняват колко забавни са научните опити.

Наскоро посетих мероприятие, на което колеги бяха призовани да организират „събития“ в моловете, целящи да въведат посетителите в радостите на науката. Специално бе обърнато внимание да не се пра­ви нищо, способно да „отблъсне“ аудиторията. Презентациите да бъдат близки до зрителя – до онова, което се случва в собствената му кухня или баня. По възможност да се подбират експериментални материали, които накрая да могат да бъдат изядени. Говорещият даде пример с на­учен подвиг, представен от самия него, и моментално приковал внима­нието на всички: писоар, който сам пуска водата, щом се отдръпнеш от него. Самата дума „наука“ да се избягва, защото „обикновените хора“[ii] я намирали за заплашителна.

Когато протестирам обаче, ме упрекват в „елитарност“. Ужасна дума, но дали наистина съм толкова ужасен човек? Има голяма раз­лика между ексклузивния снобизъм, който действително е непростим, и желанието да помогнеш на хората да напрегнат сили и да увеличат бройката на елита. Целенасоченото опростяване е най-лошо – то е снизходително и покровителствено. Когато казах това на неотдавнашна лекция в Щатите, един от слушателите, несъмнено от самите дълбини на мъжественото си, бяло сърце, имаше забележителното самочувствие да възрази, че такова опростяване може да е особено наложително при въвеждане в науката на „малцинствата и жените“.

Притеснявам се, че представянето на науката като лесна и забав­на ни залага неприятности за в бъдеще.

[i] В края на ХХ век Би Би Си организира серия от лекции, предавани по Радио 3, на тема „Гласът на века: какво ще остави ХХ век на своите наследници?“. Моето представяне изле­зе в ефир на 24 март 1998 г.; сред останалите участници бяха Гор Видал, Камила Палия и Джордж Стайнър. Аз изпитвах известно неудобство от това, че съм единственият учен в спи­съка, оттук и встъпителните ми думи. Части от тази лекция намериха място в „Да разплетеш дъгата“, която пишех по същото време.

[ii] По начало съм скептичен относно понятието „обикновени хора“. Великият Франсис Крик веднъж бил убеден от някакъв издател да напише книга „за обикновени хора“. Разбира­емо объркан от задачата, той подвикнал на колегата си, видния невролог Вилаянур Рамачан­дран: „Ей, Рама, случайно да познаваш обикновени хора?“.

Книгата може да съчетаете с:

Откъс от “Мозъкът. Това си ти” на Дейвид Игълман