След успеха на дебютния си роман – „Малката книжарничка край Сена”, Ребека Рейзин се завръща с нова книга: „Малкият антикварен магазин под Айфеловата кула”.
В типичния си стил Ребека Рейзин разказва история за любов, ранени сърца и скрити край Айфеловата кула антикварни съкровища.
С добре познатите ни топлина и умение да описва в детайли, пренасяйки ни мигновено на мястото на събитието, Ребека Рейзин бързо стана любимка и на българските читатели.
Установената още в първата книга линия с множество сърдечни персонажи, които винаги са готови да се притекат на помощ, продължава и в „Малкият антикварен магазин под Айфеловата кула”, където дори срещаме някои от героите в първата книга.
Малкият антикварен магазин под Айфеловата кула
(откъс)
Ребека Рейзин
Точно след дванадесет на обяд сянката на Айфеловата кула падна върху прозореца на антикварното ми магазинче, хвърляйки сивкави отсенки върху съкровищата, които бяха подредени тържествено вътре. Червеникавокафяви въртопчета от прашна слънчева светлина в златни оттенъци се втурнаха в помещението, потрепвайки върху антиките, от което те заприличаха на избледняла стара снимка. Всичко изглеждаше вълшебно, сякаш наистина се бяхме върнали назад във времето.
Вместо да се отпусна в тази прозрачна мараня, аз се съсредоточих върху задачата пред мен, без да мога да се отърва от усещането, че не всичко е такова, каквото изглежда.
– Давам ти думата си, Анук – каза Осеан, гледайки ме със светнали сини очи. Тя снижи гласа си до шепот. – Познавам Агнес от цяла вечност. Обещавам ти, че на нея може да се разчита. – Тя махна с ръка към една слаба жена с гарвановочерна коса, която стоеше няколко крачки по-назад и която се изчерви под изпитателния ми поглед. Агнес започна да си играе разсеяно с пискюлите на чантата си, отказвайки да срещне очите ми.
– И е французойка? – прошепнах аз, все още без да съм убедена. Продавах ценните си антики само на хора, които са ми представени от клиент, на когото имах доверие. Чудатост, която не исках да променям. Ако продавах на всеки, какво щеше да стане с нашето наследство? Дори и в трудни във финансово отношение времена исках да съм сигурна, че продавам на хора, на които може да се разчита.
От време на време спокойствието на Агнес се пропукваше и тя се втренчваше в античните бижута така жадно, че чертите ѝ се изостряха. На този тип хора отказвах, защото не се доверявах на мотивите им. Те не търсеха частица от историята или вещ, която да обичат и да се предава в семейството – те събираха предмети, без да се интересуват от миналото. Някои вещи със сантиментална и историческа стойност трябваше да бъдат защитени и правех всичко, което мога, да се придържам към тези принципи въпреки финансовите проблеми, които това понякога създаваше.
Обаче Осеан от „Имало едно време“, една малка книжарница край Сена[i], ми беше лоялен и доверен клиент и щеше да препоръча някого само ако мислеше, че е искрен. Просто несигурният поглед на жената ме караше да се колебая. Може би бях объркана от съобщенията за обирите в Италия по-рано тази сутрин и затова анализирах прекалено подробно.
И все пак антиките трябваше да се ценят. Да полагаме усилия да отиват при подходящите хора.
За съжаление, традициите постепенно се забравяха и хората гледаха към бъдещето, а не към миналото. Технологиите и желанието да имат неща на момента се просмукваха в старите ценности. Раменете ми се приведоха само при мисълта за това.
– Разбира се, че е французойка – отговори Осеан, дръпвайки ме към себе си. – Семейството ѝ има пекарна на улица „Сен Антоан“. Търси малък рубинен медальон за майка си. Родителите ѝ ще празнуват четиридесетгодишнината от сватбата си. Наистина всичко е наред.
Предпазливостта на жената изчезна в момента, в който се спомена годишнината на родителите ѝ. Рубинът беше традиционен подарък след четиридесет години брак. Агнес се усмихна кротко, изражението ѝ се смекчи – тя погледна над мен, сякаш мислеше за тях и спомените, които си бяха създали през тези четиридесет години. Останах загледана в нея за миг. Тя не осъзнаваше, че я анализирам, погълната в себе си, почти хипнотизирана, втренчена някъде, където я бяха отвели спомените ѝ.
По кожата ми пропълзяха леки тръпки, сигурен знак, че мога да ѝ доверя изящните си бижута. Понякога можех да разчитам на дълбоката си инстинктивна реакция към даден човек повече, отколкото на всеки друг знак.
Погледът на Агнес се стрелна към един елегантен рубинен медальон на витрината и остана върху него. Тя не беше алчна, не искаше всичките, а само перфектното бижу – можеше да го прочетете по лицето ѝ така ясно, сякаш думите бяха написани върху кожата ѝ.
Скъпоценният камък проблясваше величествено дори и в обедната сянка. Пръстите ѝ намериха подгъва на блузата ѝ и тя започна да си играе с него, сякаш се опитваше да не протегне ръка към рубина. Беше направила добър избор. Бижуто беше класическо, вечно и абсолютно очарователно. Наситено червено и толкова тъмно, че можеше да потънеш в него.
Аз се гордеех с това, че проучвах произхода на всичко, което купувах, защото вярвах, че без историята си предметите губеха част от своя блясък.
– Елате по-близо – направих знак към Агнес. – Купих този медальон преди няколко години при разпродажбата в едно имение в Прованс. Искате ли да научите повече за него?
– Да, много бих искала – кимна тя. – Никога не съм виждала нещо толкова подходяща за мама. Останалите бижута някак избледняват в сравнение с този медальон.
Беше най-подходящото бижу, сигурна бях в това. Започнах да разказвам тихо:
– Когато отидох на разпродажбата, там беше и една съседка, дошла да гледа аукциона на вещите на своята приятелка. Аз се приближих към нея и я попитах дали знае нещо за рубинения медальон – какво бе означавал той за собственичката си. Сред всички бижута там той ме бе привлякъл така, както привлече и вас. Съседката ми каза, че като младо момиче жената намерила любовта, която продължила през целия ѝ живот.
Агнес се усмихна, вероятно разпознавайки същото и при родителите си.
Аз продължих:
– Съпругът ѝ ѝ подарил рубина по време на медения им месец и тя непрекъснато си играела с него и го докосвала с ръка, сякаш да се увери, че все още е на мястото си. Съседката ми каза, че от всички бижута, които имала жената, рубинът бил най-яркият символ на любовта им и нейното дълголетие.
Агнес слушаше историята на рубина с наклонена глава.
– Дали е живяла дълъг и щастлив живот?
Когато клиент купуваше нещо така ценно като този рубин, той продължаваше да предава по-нататък и историята на предишния му собственик. Рубинът поглъщаше фрагменти от сърцето и душата на своите минали и настоящи притежатели като при осмоза и те ставаха част от същината му завинаги.
– Да – усмихнах се аз. – И двамата живели дълъг и щастлив живот. Минали осемдесетте, докато смъртта не дошла за него, а скоро след това и за нея. Съседката каза, че не всичко било смях и лавандулови полета. Двамата се карали шумно и разпалено за работата му, която го отвеждала из цялата страна, а тя оставала сама у дома. Карали се за косата ѝ – той я харесвал дълга, а тя я подстригала късо. Веднъж в пристъп на ярост тя изхвърлила всичките му дрехи от балкона, а той се разсмял, което я ядосало още повече. Имали много добри и лоши моменти, но само заради пламенната любов, която изпитвали един към друг. – Замълчах, наблюдавайки как лицето на Агнес светва при тази история. Най-много обичах тази част от работата си – това, че интуитивно разбирах, че рубинът ще бъде обичан не само заради красотата си, а също и заради историята си.
[i] Вж. „Малката книжарничка край Сена“ на Ребека Рейзин, „Сиела“, 2017 г.
Подарете си вдъхновение
Най-интересните статии от изминалата седмица ви очакват! Всяка Неделя сутрин във Вашата пощенска кутия.