Вече се чувстваме погълнати от огъня на „Малки пожари навсякъде“ от американската писателка Селест Инг („Всичко, което не ви казах“).

Романът за кратко време успя не само да получи наградата за най-добра книга за годината в категория „Съвременна проза“ на Goodreads Choice Awards, но и да спечели любовта на блогъри, литературни критици и други автори.

Книгата, която 48 поредни седмици не излезе от топ 20 на най-продаваните книги на „New York Times“, успя да спечели симпатиите на писателя Джон Грийн („Вината в нашите звезди“), който я определя като

„любимата книга, която е прочел тази година“.

Рийз Уидърспуун също твърди, че обожава романа и ще продуцира и телевизионна адаптация по книгата на Инг.

Нищо не гори по-бързо от привидното съвършенство, а аутопсията на американското общество в невинните години преди 11 септември прави „Малки пожари навсякъде“ роман от ранга на „Непорочните самоубийства“ на Джефри Юдженидис.

Актуална – и същевременно безвременна – Инг ще ви накара да се запитате: Възможно ли е човек да се пребори с несправедливостите на живота и да „запали пожар“ в света и на другите?

Малки пожари навсякъде

Селест Инг

* * *

Когато пожарът беше загасен, госпожа Ричардсън установи, че независимо от опасенията є къщата не беше изгоряла до основи. От прозорците не беше останало нищо, но тухленият скелет на къщата се беше запазил – той беше мокър, опушен и от него се издигаше пара, – а напоените с вода черни шистови плочи на покрива блестяха като люспи на риба. На семейство Ричардсън нямаше да им бъде позволено да влязат в къщата в продължение на няколко дни, докато служителите от пожарната служба не проверят дали гредите, които се бяха запазили, са безопасни, но дори от тревната площ – най-близкото място, до което ги допускаше опънатата жълта лента – се виждаше, че в нея не е останало почти нищо, което би могло да бъде спасено.

– Мили Боже! – възкликна Лекси.

Тя се беше качила на покрива на колата си, която беше паркирана върху тревната площ между езерото с патиците и улицата. Двете със Серина все още спяха гръб до гръб в двойното легло на Серина, когато доктор Уонг я разтърси за рамото малко след един часа следобед и прошепна:

– Лекси. Лекси, скъпа, събуди се. Майка ти се обади по телефона.

Двете със Серина бяха разговаряли до два часа през нощта – както правеха през цялата пролет – за малката Мирабел Маккала, спорейки дали решението на съдията е било правилно – дали новите є родители е трябвало да получат попечителство над нея, или тя е трябвало да бъде върната на биологичната є майка.

– Тя дори не се казва Мирабел Маккала, за Бога! – възкликна Серина и двете мълчаха намръщени и притеснени, докато най-накрая се унесоха в сън.

Сега Лекси наблюдаваше как димът се издига от прозореца на спалнята є, който се намираше на фасадата на къщата и гледаше към моравата, и си мислеше за всичко, което беше загубила. Всичките тениски в скрина и всичките чифтове джинси в дрешника. Всичките бележки, които Серина є беше написала от шести клас насам и които тя държеше в кутия за обувки под леглото си, както и самото легло, чаршафите и пъстрата завивка бяха превърнати в овъглени останки. Закачената на тоалетката є гривна от рози, която гаджето є Брайън є беше подарил за абитуриентския є бал, чиито рубиненочервени венчелистчета бяха придобили цвета на засъхнала кръв. Сега от нея не беше останало нищо друго освен пепел. Лекси осъзна изведнъж, че е в по-добро положение от всички останали членове на семейството є, защото, отивайки при Серина, си беше взела дрехи за преобличане. В брезентовата торба на задната седалка на колата є имаше чифт джинси и пижама, а също и четка за зъби. Тя погледна към братята си и към майка си, която стоеше по халат на тревната площ, и си помисли: „Те нямат буквално нищо друго освен дрехите на гърба си“. „Буквално“ беше една от любимите думи на Лекси, която тя използваше, дори когато нямаше нищо буквално в ситуацията. В дадения случай това беше малко или много вярно.

От своето място зад нея Трип прокара разсеяно пръсти през косата си. Слънцето се беше издигнало високо в небето и от потта къдриците му изглеждаха много стилни. Той играеше баскетбол в спортния клуб, когато чу воя на сирените, но не им обърна внимание. Тази сутрин беше прекалено умислен, но в интерес на истината дори и да не беше, едва ли щеше да го забележи. После, в един часа, когато всички огладняха и решиха да сложат край на играта, той се прибра вкъщи.Заради разсеяността си, макар че прозорците на колата бяха отворени, не видя огромния облак дим, който се носеше към него, и осъзна, че нещо не е наред, чак след като установи, че улицата е блокирана от полицейска кола. След десетминутни обяснения най-накрая му беше разрешено да паркира джипа си на отсрещната страна на улицата, където бяха застанали Лекси и Муди. Тримата седнаха върху покрива на колата на Лекси, така както бяха подредени на всички семейни портрети, които преди висяха на стената покрай стълбището и които сега се бяха превърнали в пепел. Лекси, Трип, Муди: дванайсетокласничката, единайсетокласникът и десетокласникът. Усещаха до себе си празното място, което Изи, деветокласничката, черната овца, непредсказуемата им сестра, би трябвало да заеме, но бяха сигурни, че мястото е празно временно.

– Какво си е мислела? – измърмори Муди.

– Дори и да си е давала сметка какво е направила, този път е прекалила и затова е избягала – каза Лекси. – Когато се върне, мама ще я убие.

– И сега къде ще живеем? – попита Трип.

Настъпи мълчание, докато тримата размишляваха върху положението, в което бяха изпаднали.

– Може би ще наемем стая в някой хотел – изрече най-накрая Лекси. – Според мен по този начин постъпи семейството на Джош Трамъл.

Историята беше известна на всички. Преди няколко години Джош Трамъл, който тогава беше в десети клас, беше заспал на запалена свещ и беше подпалил къщата на родителите си. Дълго време в гимназията се носеше слух, че пожарът не е бил причинен от запалена свещ, както твърдеше Джош, а от цигара с марихуана, но къщата беше до такава степен опожарена, че не беше възможно да се открие истинската причина. И до ден днешен всички смятаха, че малоумният фукльо е подпалил къщата, макар че оттогава бяха минали много години и той неотдавна беше завършил с отличие Университета в Охайо. Естествено отсега нататък пожарът, причинен от Джош Трамъл, вече нямаше да бъде най-известният пожар в Шейкър Хайтс.

– Една хотелска стая? За всички нас?

– Може би две. Или ще отседнем в апартамент. Не знам. – Лекси почука с пръсти по коляното си. Пушеше є се, но след всичко, което се беше случило, и при вида на майка си и на пожарникарите не смееше за запали цигара. – Мама и татко ще решат. А застрахователната компания ще ни плати за щетите.

Макар че Лекси имаше само бегла представа за начина, по който постъпваха застрахователните компании, думите є прозвучаха правдоподобно. Във всеки случай проблемът засягаше родителите им, а не тях.

Последните пожарникари излизаха от къщата и сваляха маските от лицата си. Димът почти се беше разнесъл, но въздухът все още беше замъглен подобно на въздуха в баня, след като някой си е взел горещ душ. Покривът на колата беше започнал да се нагрява. Трип плъзна краката си по предното стъкло и докосна чистачките с върховете на джапанките си, а после започна да се смее.

– Какво е толкова смешно? – попита го Лекси.

– Представих си как Изи тича от стая в стая и пали кибритени клечки. – Той изсумтя. – Побърканата Изи.

Муди почука с пръст върху багажника на покрива на колата.

– Защо всички сте сигурни, че тя го е направила?

– Тя го е направила – отсече Трип и скочи на земята. – Ние тримата сме тук. Мама е тук. Татко всеки момент ще се прибере. Кой липсва?

– Изи я няма тук, което означава, че единствено тя би могла да бъде отговорна за пожара, така ли?

– Отговорна? – намеси се Лекси. – Изи?

– Татко беше на работа – отвърна Трип. – Лекси беше при Серина. Аз бях в клуба и играех баскетбол. А ти?

Муди се поколеба, преди да отговори:

– Аз ходих с колелото до библиотеката.

– Ето, виждаш ли? – За Трип отговорът беше очевиден. – В къщата бяха само Изи и мама. А мама спеше.

– Може би е станало късо съединение. Или някой е оставил печката включена.

– Пожарникарите са установили, че навсякъде е имало малки огньове – изрече Лекси. – Пожарът е възникнал от няколко места. Съществувала вероятност да е бил използван катализатор. Не ставало въпрос за инцидент.

– На всички ни е известно, че дъската є хлопа – заяви Трип и се облегна на вратата на колата.

– Ти непрекъснато се заяждаш с нея – измърмори Муди. – Може би затова тя се държи като откачена.

На отсрещната страна на улицата пожарникарите започнаха да навиват маркучите. Лекси, Трип и Муди ги наблюдаваха как прибират брадвите и свалят опушените си жълти якета.

– Някой трябва да отиде при мама – изрече Лекси, но никой не мръдна от мястото си.

– Когато намерят Изи, мама и татко ще я затворят в някое психиатрично отделение, където тя ще остане до края на живота си – отбеляза след малко Трип.

Никой от тях не знаеше, че Мия и Пърл са се изнесли от къщата на Уинслоу Роуд. Госпожа Ричардсън, която наблюдаваше как началникът на пожарникарите си води старателно бележки в тефтера, беше забравила напълно за предишните си наематели. Тя още не беше споменала за заминаването им пред съпруга си и децата си. Рано сутринта Муди беше установил, че двете не са в апартамента, и все още не беше в състояние да си обясни отсъствието им. По Паркланд Драйв се задаваше малката синя точка на беемвето на баща им.

– Какво те кара да смяташ, че ще я открият? – попита Муди.