От  стилистиката на „мутренските” години в постсъветското общество, през приказната фантастика до грандиозни галактически междузвездни войни – в  „Лордът от планетата Земя” (ранната творба на един от най-бележитите руски фантасти) Сергей Лукяненко дава начало на новата вълна космически опери в руската литература.

Пълното издание съдържа трите малки повести „За принцесата си струва да умреш”, „Планетата, която я няма” и „Стъклено море” и е много по-непредвидима и по-изненадваща от  по-късните му magnum opus-и – „Студени играчки са звездите”, „Нощен патрул” и „Императори на илюзиите”, „Чернова”.

Най-старата история на света. Момче спасява момиче от бандити в парка. Момичето му дава пръстен, с който се сгодява за него. Момчето израства в бившия Съветски съюз, служи в армията и става лидер на силова групировка. Момичето се оказва принцеса от далечна планета и когато времето настъпва призовава момчето при себе си.

Лордът от планетата Земя

Сергей Лукяненко

2. Зовът

Събудих се към обяд. Главата ми се пръскаше от болка. Устата ми беше пресъхнала – бе покрита със засъхнала бяла гадост.

Освен това ужасно ме беше срам. Заради набития в банята младеж. Заради фукнята с цигарите. Заради опозорения Ромик.

Заради синеоката симпатяга с краткото име Ада.

Погледнах към пръстена – струваше ми се по-скоро сив, отколкото жълт. Диамантът приличаше на стъкълце.

– Каква съм гадина – прошепнах, докато се надигах от измачканите чаршафи. – Гадина, която държи район. Гадина, която учи сополанковците да се бият и изкарва от това пари.

По пътя към банята включих касетофона и загърмя електронна музика. Старият Жан-Мишел Жар се стараеше с всички сили.

Студен душ. После – горещ: силни струи гореща вода, биещи от гъвкавия маркуч. И отново – шибаща струя ледена вода.

Замръзвах и се парех. Ту простенвах от удоволствие, ту виех от болка. После, без да се бърша, излязох от ваната, отидох в кухнята и сложих чайника, за да сгрея вода. Апартаментът бе празен – родителите ми отдавна бяха отишли на работа. Моите добри родители, които се гордееха с добрия си син.

– Аз съм гадина – повторих. – Но ми е толкова трудно да те чакам. Толкова дълго… И наистина те обичам. Макар и да не знам нищо, дори името ти.

Залях с врялата вода две лъжички разтворимо кафе и седнах с чашата на масата. Отворих пакет курабийки. Не ми се ядеше, дори напротив, повдигаше ми се. Но от опит знаех, че след като хапна, ще ми стане по-леко.

Докато пиех кафето, скришом поглеждах към пръстена. Металът оживя, изпълни се с чиста кехлибарена жълтина. Прозрачният кристал, който бях свикнал да смятам за диамант, започна да блести.

Понякога ми се струваше, че точно пръстенът не ми позволява да забравя за отдавнашната среща в парка. Странен пръстен беше – променяше се в зависимост от настроението ми. Сега, след разкаянието, пак стана нормален, красив златен пръстен. А камъкът проблясваше дори по-ярко от обикновено.

Много по-ярко.

Полюбувах се на преливащата се светлина в малкото късче въглерод, което чудовищното налягане и горещината бяха превърнали от черен въглен в проблясващ диамант.

Ако пръстенът бе случаен подарък за непознат спасител, то странното момиче бе дъщеря на милионер. Едва ли щях да я видя отново. Сигурно нямаше да срещна никоя като нея.

И въпреки това беше страхотно, че тя съществува. Смеещи се сини очи. Меки пръсти, прогонващи болката. И настойчивият въпрос: „В теб може ли да се влюбват?“.

– Да – произнесох нежно аз, без да отмествам поглед от пръстена. –  Да.
– Чакаш ли ме все още?
– Да.
– Ако те повикам, ще дойдеш ли?
– Да…

Нещо ме подхвърли от стола. Всъщност не, сам скочих. Вече не си спомнях. Не разговарях сам със себе си.

В екливата тишина, особено осезаема след като касетата се беше извъртяла, чувах гласа ѝ. И то съвсем не така, както в мечтите си – спокоен и по детски безгрижен. Гласът трепереше – сякаш от страх или от болка. Беше неуверен и тих. И същевременно бе станал по-твърд и сериозен. Момичето бе пораснало.

И си беше спомнило за мен!

– Не те ли е страх? Пътят е много дълъг.

Поклатих глава. Настана тишина. Гласът изчезна. И изведнъж се усетих, че тя може и да не вижда жестовете ми.

– Не ме е страх.

Сега разбрах откъде идва гласът – от пръстена. Ето какъв си значи, мой скъпоценен подаръко…

– Времето изтича и трябва да се действа бързо. Помисли си пак – няма ли да съжаляваш? Викам те в един чужд свят, на друга планета.

Сигурно се бях досещал за това. В душата ми не се появи дори сянка на изненада. Нямаше и страх. Ще тъгувам ли за този свят? За пияните лица на Графа и Дос? За двете години в армията, прекарани в спецчастите? За вечерните разговори на родителите ми – колко прекрасна е била страната ни преди разпадането… Ежеседмичните побоища по невидимите граници, разделящи града на различни бандитски райони?

– Ще дойда. Няма да съжалявам.

Пауза. Мълчание, бяло и скърцащо като стерилна медицинска престилка. Секундна пауза в разговора между два свята.

– Кажи, ти наистина ли… ме помниш?

Гласът ѝ премина в едва доловим шепот.

– Да… – смутих се аз.
– Аз съм в беда… Голяма беда. Ти си последната надежда за хиляди…. хора. Така се получи. Древният обичай се превърна в преграда по пътя на злото.
– Не разбирам – изрекох безпомощно аз. – Обясни ми… какво се случи?
– Времето изтича. Разбираш ли, че може и да загинеш?
– Да… сигурно.
– И ще дойдеш?
– Да! Но как?
– Сега ще счупя камъка на нашия пръстен. Той е ключ, затварящ тунела. Бариерата ще падне и ти ще дойдеш. Но не знам кой ще те посрещне на моята планета – приятел или враг.

Незнайно защо, ме изненадаха думите за „нашия пръстен“. И също толкова бързо, както се бе появило, неразбирането се разсея. Неочаквано разбрах: на нейната ръка имаше също такъв пръстен, какъвто бе и на моята. Той бе раздвоен, разделен между двата свята.

– Идвам – казах простичко. – Идвам.

Камъкът на пръстена изригна в ослепителна бяла искра. Огледалните страни се покриха с мрежа от пукнатини. Още миг – и той изчезна напълно. А пръстенът се обгърна от златисто сияние. Разтече се в тънка безтегловна лента по ръката, плъзна се по тялото, обгърна ме в проблясваща пелена.

И светът наоколо изчезна.