Крис Кълъмбъс – режисьорът на популярните екранизации на „Хари Потър“ от Дж. К. Роулинг и „Пърси Джаксън“ от Рик Риърдън – напуска снимачната площадка, за да завихри ново приключение между стените на  „Къщата на тайните 3: Сблъсък на светове“.

След перипетиите, сполетели ги в „Къщата на тайните 2: Битката на зверовете“,  животът за децата на семейство Уокър – Брендан, Елинор и Кордилия –  е отново нормален…

Но не за дълго. Защото ги очакват поредица от злополучия, които ще ги изпратят в… Дивия Запад!

Къщата на тайните 3: Сблъсък на световете

Крис Кълъмбъс, Нед Визини и Крис Райландър

Глава 1

Брендан Уокър беше наясно, че историята няма да бъде с щастлив край.

Стоеше на плажа край дома си на Сий Клиф Авеню със сестрите си Кордилия и Елинор и се вглеждаше в залива на Сан Франциско. Не го интересуваше целият залив, по-скоро мястото във водата, на което току-що мярнаха приятеля си, колоса Дебелия Джагър, да стои допреди няколко секунди.

Автомобилите по моста Голдън Гейт спряха. Няколко човека се надвесиха над парапета и изглежда, се питаха дали наистина са видели огромното, дебело туловище, високо колкото петдесет етажа и с лице като на Мик Джагър, насред залива на Сан Франциско да вие към луната.

Това просто не бе възможно. Дебелия Джагър не беше истински, не и по същия начин, по който бяха Брендан и сестрите му. Дебелия Джагър беше най-обикновен герой от стар роман на Денвър Кристоф. Поне така си мислеше Брендан. Но пък децата на семейство Уокър бяха видели предостатъчно „невъзможни” неща през изминалите няколко месеца, които ги бяха убедили, че всичко, буквално всичко е възможно.

Повечето деца биха се разбягали с писъци, ако видят гигантски колос с препаска да излиза от вълните на океана. Или пък биха позвънили на 911. Определено не биха се опитали да привлекат гиганта по-близо. Само че трите деца на семейство Уокър съвсем не бяха като обикновените деца. Вече не. Не и откакто се нанесоха в къщата на Кристоф и се озоваха във вълшебния свят на книгите – забъркани в безкрайна битка със злата Ветрена вещица, с ледени зверове, нацистки киборг, кръвожадни пирати и най-различни други ужаси, родени от въображението на автора.

– И сега какво? – попита Брендан. – Можем да повикаме учителката ми по английски госпожица Кръмбсли, за да го привлече. Все още не е омъжена и е почти с размерите на Дебелия Джагър. От тях двамата ще излезе готина двойка.

По-малката му сестра – Елинор, го цапна по ръката.

– Брен! – скара му се тя. – Дебелия Джагър ни е приятел! Дръж се по-мило с него, той на два пъти ни спаси живота. Госпожица Кръмбсли е гадна, не я пожелавам дори на най-злите си врагове.

– Добре, Нел, знам – отвърна Брендан. – Просто искам да кажа, че нямаме добър план.

– Ти пък откога се интересуваш, че нямаме свестен план, преди да се задействаме? – сряза го Кордилия.

Тя беше най-голямата от трите деца на семейство Уокър, почти на шестнайсет, макар понякога да говореше и да се държеше, все едно бе двойно по-голяма.

– Стига, де, понякога и аз мога да измислям планове и да бъда лидер – възмути се Брендан. Сестра му просто го изгледа. Всички знаеха не по-зле от нея, че силата му е в смешките.

Тримата бяха застанали на плажа точно под скалата, на която бе кацнала под опасен ъгъл триетажната викторианска къща на Кристоф – същата къща, която щяха да наричат дом само още една нощ. Истината бе, че след като отново бяха избягали от книгата фантастика и едва бяха спасили живота си, се бяха върнали в действителността, а в нея баща им беше успял да проиграе богатство от десет милиона долара. Затова на следващата сутрин трябваше да се преместят в сбутания апартамент близо до Фишърманс Уорф.

– Хайде – подкани ги Кордилия и се загърна в палтото, за да се предпази от хапещия океански бриз. – Хайде поне да се опитаме да се приближим до моста, близо до мястото, където той се показа. Като се мотаем и си приказваме, няма да постигнем нищо.

Брендан и Елинор последваха Кордилия по брега към моста. От Дебелия Джагър нямаше и следа.

Докато трите деца напредваха по брега, те подминаха бездомник с дълга, сива брада, седнал в храсталаците в основата на скалата. Той ги проследи с поглед, но не каза нищо. На лунната светлина очите му блестяха като диаманти от тъмнината на сенките. За частица от секундата на Брендан му се стори, че това е Повелителя на стихиите, както се наричаше Денвър Кристоф, откакто „Книга на съдбата и желанията” бе покварила душата му преди години.

Сега обаче книгата я нямаше; Елинор я беше прокудила завинаги, като използва собствената ѝ магия срещу нея. Същото се беше случило и с Повелителя на стихиите. Трите деца на семейство Уокър бяха видели как го блъска автобус пред Клуба на бохемите в центъра на Сан Франциско – убит ни повече, ни по-малко от собствената си дъщеря Дейлия Кристоф или, както тя се наричаше, Ветрената вещица. Въпреки че в една статия онлайн се твърдеше, че тялото му е било погребано в близък мавзолей под чуждо име, Брендан не беше напълно убеден, че хитрият стар вещер е наистина мъртъв.

– Дебели Джагър! – изписка Елинор и викът ѝ изтръгна Брендан от мислите му.

В първия момент реши, че колосът пак се е появил. Само че Елинор изкрещя отново името му, провикна се към залива така, сякаш търсеше изгубеното си куче.

– Дебели Джагър, покажи се, ще ти помогнем! – продължаваше да крещи Елинор.

Кордилия събра ръце около устата си и също се присъедини.

– Дебели Джагър, вече сме тук!

– Покажи се, Дебели Джагър! Ела при нас, Уооокър! – продължаваше да вика Елинор и провлече името също като гиганта.

– Докарваш го съвсем като Дебелия Джагър – заяви Брендан, докато оглеждаше брега. – Сега ще пробвам аз.

Брендан пристъпи към водата и запя.

– Ако ме стреснеш, ако ме стреснеш, никога няма да се спра…

– Само защото се проявяваше като рок звезда, докато бяхме в Древен Рим, не означава, че си велик певец в истинския свят – рече Елинор.

– Просто ми завиждаш на гласовите възможности, Нел.

Елинор дори не си направи труд да отговори.

Млада двойка, тръгнала да потича по брега, забави крачка и загледа тревожно децата. Заобиколи на безопасно разстояние.

Водата плискаше тихо в краката на тримата, докато продължаваха да крещят, но от приятеля им нямаше и следа. И други хора, които се разхождаха по брега, ги наблюдаваха колкото любопитни, толкова и объркани.

– Дали да не го даваме по-леко с виковете и крясъците? Хората ще решат, че сме пълни откачалки – рече Брендан, като взе назаем един от любимите лафове на баща си.

Първите няколко пъти, когато доктор Уокър използва тези думи, Брендан пъшкаше многозначително. След като ги чуваше на всеки празник, ваканция и рожден ден от много време насам, свикна и му харесаха. Тогава времената бяха съвсем простички. По онова време семейство Уокър не беше фалирало, не се бяха оплели в черна магия и непонятните тайни на къщата на Кристоф. По онова време на трите деца не им се налагаше да висят на брега и да се опитват да примамят колос с размерите на петдесететажна сграда, наречен Дебелия Джагър, да излезе от залива на Сан Франциско.

– Какво ще правим? – попита Кордилия. – Защо Дебелия Джагър не иска да се покаже?

– Може да не ни чува – предположи Елинор и преглътна сълзите си. – Под толкова много вода.

– Може пък изобщо да не сме го видели – подхвърли Брендан. – Да не би да сме си го представили?

– Изобщо не ни помагаш – сряза го Кордилия. – Всички много добре знаем какво видяхме. Дори един от нас да си е въобразил, няма начин всички заедно да сме получили зрителна халюцинация. Не е възможно трима да халюцинират по един и същи начин.

Брендан въздъхна. Тя имаше право.

– Ами – отвърна той, – знаем, че Джагър може да си сдържа дъха ужасно дълго. Така че едва ли ще се удави.

– Така е – съгласи се Кордилия и се обърна към паникьосаната Елинор. – Нали помниш? Първия път, когато бяхме запратени в книгите на Кристоф, Дебелия Джагър прекоси огромното море до Тинц… за да ни спаси.

Малката кимна и си пое дълбоко дъх на няколко пъти, като все още се опитваше да потисне сълзите. Нямаше представа защо се чувства чак толкова свързана с Дебелия Джагър, но бе започнала да го приема като един от най-добрите си приятели, макар двамата никога да не бяха провели по-дълъг разговор от две думи.

– Можем да отидем да го хванем като рибок, нещо такова – предложи Брендан уж на шега. – Можем да използваме една от котките на госпожа Дийгъл за стръв…

– Това е просто ужасно! – извика Елинор.

– Че тя има поне двайсет и седем котки – опъна се Брендан. – Дори няма да забележи!

– Изобщо не е смешно, Брен! – скара му се Кордилия.

– Извинявай, роден съм за комедиант – сви рамене Брендан. – Не мога просто да се изключа.

– Аз не бих казала, че това е комедия – измърмори голямата му сестра.

Елинор не слушаше кавгата на брат си и сестра си. Беше потънала в своите мисли. След това разрешението неочаквано ѝ дойде на ум – сети се как да изкарат Дебелия Джагър от залива.

– Измислих – призна тя. – Просто трябва да се доберем до супермаркет „Сейфуей”.

– Нел, ще ядем по-късно – заяви Брендан, но след това притисна ръка към стомаха си. – Като се замисля… като го каза, бих хапнал нещичко.

Кордилия и Елинор не успяха да отговорят, защото зад тях се разнесе гласът на майка им.

– Деца, ето къде сте били! – провикна се тя. – Няма да се измъквате така; къде ли не ви търсих! Да се прибираме. Плановете ни се промениха.

– Още не можем! – опъна се Елинор. – Още не сме… не сме приключили сбогуването с квартала!

Момиченцето знаеше, че трябва да спечели още време, за да осъществи плана си да привлекат Дебелия Джагър и да го изведат от града, да се насочат на север по крайбрежието, където бе много по-малко вероятно някой да го забележи. Беше гледала предостатъчно филми и знаеше, че историята с колос, който се шляе безцелно в Сан Франциско, няма да завърши добре. Представяше си как оковават Дебелия Джагър и го излагат на показ в някой пътуващ цирк, пълен с откачалки. Можеше да стане дори по-зле: да започне да замахва към прелитащи самолети, докато те пикират, за да го поразят.

– Съжалявам, миличка, но нямаме време! – заяви госпожа Уокър и смаза надеждите на Елинор. – Нещата се промениха и трябва да се пренесем в апартамента тази вечер. Носачите с камиона ни чакат. Тръгваме веднага.