Големият режисьор Гийермо дел Торо и прочутият писател Даниел Краус обединяват забележителните си таланти, за да разкажат една вълнуваща и сърцераздирателна любовна история. В романа „Формата на водата“.

Балтимор, 1962 г. Елайза Еспозито – нямо сираче, подхвърлено на брега на реката – работи от години като чистачка нощна смяна в авиокосмическия изследователски център „Окам”. В иначе сивото й ежедневие внасят цвят само добросърдечната й колежка Зелда и милият съсед Джайлс.

Една съдбовна нощ Елайза вижда нещо, което не е предназначено за нейните очи – най-ценната собственост на „Окам“; човек-амфибия, уловен в Амазонка, за да бъде проучен и използван за целите на Студената война.

Съществото е страховито, но и изумително разумно – способно е да комуникира и да разбира човешките емоции. Нямата Елайза е запленена от него и започва да го учи на езика на знаците. Постепенно интересът й прераства в любов, а амфибията осмисля живота й.

Но щастието й е застрашено. Ричард Стрикланд – войникът, заловил създанието – държи пленникът да бъде подложен на дисекция, преди руснаците да се доберат до неговите тайни. И Елайза е принудена да рискува всичко, за да спаси своя любим…

Формата на водата
(откъс)

Гийермо дел Торо и Даниел Краус

Забелязва се тъмно, подводно трепване – като тръпка в крака на спящо куче, и вълничка в средата на водата плисва цял фут нагоре. Плиска се и се разпространява в деликатни концентрични кръгове – и след това тихото бълбукане в лабораторията е заменено от стърженето на дрънчащ метал. Водата се разкъсва накръст, когато четири петнайсетфутови вериги, всяка завинтена за един ъгъл на басейна, се опъват до край и прорязват повърхността, цвърчи пяна и капе вода, и четирите са свързани с изплуващата от дълбините придобивка.

Разцепената вода, дъгите-отражения, сенките като криле на прилеп – Елайза не може да разбере какво вижда. Ето го, отражението на златни монети в очите, което за първи път видя в цистерната – слънцето и луната. Ъгълът се променя и светлините угасват. Тя вижда истинските очи на създанието. Те са сини. Не, зелени са. Кафяви. Не – сиви, червени, жълти, толкова много невъзможни оттенъци! Приближава се. Водата се подчинява на притежателя на тези очи, почти не помръдва. Носът му е едва загатнат, като на влечуго. Долната му челюст е многоставна, но стисната в благородна права линия. Приближава се. Създанието е изправено и вече не плува, а крачи. Това е подобието на Господ, за който Стрикланд намекваше: то върви като човек. Защо тогава Елайза има чувството, че е най-първичното създание, съществувало някога? Приближава се. Хриле от двете страни на шията му трепкат като пеперуди. Шията му е изнасилена от метален нашийник, към който са окачени и четирите вериги. Приближава се. Има телосложение на плувец с рамене, извити като стиснати юмруци, но с торс на балерина. Покрито е със ситни люспи, които блещукат като диаманти, гладки като коприна. Цялото му тяло е нашарено с хребети и улеи, които се вият в сложни, вихрещи се, симетрични шарки. Вече не се движи. На пет фута е. Дори водата, която се стича от тялото му, не издава нито звук.

Създанието мести поглед от яйцето към чистачката. Очите му блестят.
Елайза мъчително се връща в действителността, сърцето ѝ прескача. Оставя обеленото яйце на парапета, грабва кесията с обяда и отскача зад червената линия. Държи се като в опасност и създанието реагира – привежда се, докато не остава да се вижда само гладкото теме на главата му. Очите му се впиват в нея за една обезпокоителна секунда, преди да се върнат на яйцето; от този ъгъл са сини. Съществото се плъзва наляво, сякаш очаква яйцето да повтори движението му.

Той не вярва на нищо, мисли си Елайза и след това се уверява, с изненада, че съществото е мъжко. Някак си е сигурна в това. Заложено е поначало в движенията му, в прямотата на погледа му. На нямата Млък ѝ хрумва нелепа мисъл – ако тя знае, че той е мъжки, той несъмнено е наясно, че тя е женска. Нарежда си да се държи нормално. Това същество май е първото човекоподобно, което се оказва по-безсилно и от нея. Тя му кима да продължава и да вземе яйцето.

Той напредва, колкото му позволяват веригите, спира на два фута от ръба. Елайза предполага, че червената линия е начертана на твърде надценено безопасно разстояние, но в този момент долната челюст на създанието се откача и навън се показва вторична мандибула като свит юмрук. Част от секундата по-късно яйцето е изчезнало, фарингеалната челюст се е прибрала и водата е спокойна, сякаш не се е случвало нищо подобно. Елайза не е имала време дори да възкликне – представя си как пръстите на Стрикланд се търкулват на пода.