Сред водите на Тихия океан плува архипелаг от над 7 хиляди острова, които са обитавани от 100 милиона души.
Това е Република Филипини.
За две години тя се превръща в дом и на Наталия Бояджиева – преподавател по литература и журналист на свободна практика.
Прекрасно време, в което освен да опознае страната, тя се потапя и напълно в местната култура на тези усмихнати хора, от което се раждат 43 документални разказа (изд. “Ерове”).
В тях читателят се чувства увлечен в непринудено оживен разговор за необятните, непознати територии на филипинската душа, като на фокус са жените, техния живот и вътрешен свят – чувства, възприятия, желания и идеи…
Лицата на Филипините
Наталия Бояджиева
ДРУГИТЕ ХОРА
Когато слушате филипинци да си говорят, имате чувството, че се намирате в Испания. Но ако имате щастието да знаете испански, тук няма да ви разберат. Тагалог (живеещ край река) се нарича филипинският език – един от австронезийските езици, подгрупа малайско-полинезийски. През 1937 г. Първото народно събрание на Филипините създава Национален езиков институт, който избира тагалог (диалект, говорен от 15 млн. души) за основа на новия национален език – пилипино (филипинците не могат да казват „ф“, навсякъде в английски го заместват с „п“). В тази смесица от няколко езика най-много заемки има от испански – 40%, и от английски, който е вторият официален език, по малко от санскрит, китайски, японски и арабски. Добро утро е magandang umaga! Kumusta – здравей, а salamat – благодаря. Не разбирам е hindi ko maintindihan, по-добре просто да вдигнеш рамене…
Единствено себуанците (от остров Себу) не искат да се примирят с тагалог, те предпочитат себуано да легне в основата на националния език и общуват само на него. Разликите в диалектите са толкова големи, че сънародници от различни краища не се разбират, ако говорят на местното наречие. Живите езици, които се използват днес, са 171.
Чист тагалог и приличен английски говорят аета – господарите на тези земи. Коренните жители на Филипините са наричани още аита, агта, негритос, пигмеи. Нищо не знаех за тях, преди да ги срещна случайно край близката рекичка. Оттам минава пътят ми за супермаркета, избирах си пътечката под дърветата заради сянката, която хвърлят, вместо напеченото шосе. Един ден Рей ме предупреди да внимавам за змии, че наскоро видял една зелена, не много голяма, към два метра, ако те ухапе, до четири часа си мъртва – заключи ясно и прямо той. – А има едни други – от тяхната целувка на десетата минута си без дъх… Не исках да сравнявам кои са по-бързи, не спорих с него – оттогава гледам повече в краката си.
Рей работи като охранител на вече нефункционираща фабрика за медицинско оборудване, и тя е по пътя ми. Той е на 47, баща на шест деца – четири от първата му жена, която се споминала, и две от втората, двайсет години по-млада от него. Обичам да общувам с хората, но никога не ги разпитвам за живота им. Те сами ми разказват своите истории, до една вълнуващи. Понякога питат за съвет, но по-често имат нужда просто от това – някой да ги изслуша.
– Най-малката ми дъщеря е на четири месеца, вчера нямах пари да ѝ купя мляко, плака гладна. Сварихме малко ориз и ѝ дадохме да пие водата, заспа – тъжно нарежда Рей. – Но не искам всеки ден да е така. Заплатата ми е ниска, а вече съм стар да замина за чужбина… Но тук е така – завършва извинително той и се усмихва с някаква затрогваща тъга, изписана на обгорялото му лице. – Какви плодове ще купуваш от магазина? Ето, виж това мангово дърво, а по-нататък има и папая…
– Зелени са, Рей.
– Че какво като са зелени, с повечко чили и варен ориз става чудно! Ти колко деца имаш, Натали? Само две? Не е хубаво това… А тази фабрика се продава – два милиона долара струва. Гледа ме въпросително, клатя глава тип „не, нямам толкова пари…“
– Кажи на роднините и познатите си – настоява той. Ето, изпълнявам обещанието си – казвам… – Аз изработвам хамаци, искаш ли да купиш един? – Показа ми го, хубав, ален, но в момента нямах исканата сума. Когато го потърсих на следващия ден, не го намерих, беше се преместил другаде…
Виждала съм бедняшките предградия. Колиби от картон, ламарина, наколни бараки. Като тунели между тях се провират импровизирани улици. Бездомници спят на улицата, късмет, че е вечно лято…
Когато пристигнахме, реката беше пълноводна, но постепенно към края на сухия период изтъня, аха да изчезне. Къде отива рибата ли – ами заравя се в тинята, заспива мечешки сън и чака благодатния дъжд през юни. В пресъхващите водоеми тази кал запазва влажността си под сухата горна кора задълго.
Та минавам аз един ден оттам, погледът ми се зареял към зелената светлина, струяща между новите за мен дървета, и изведнъж – негър! Но не съвсем. Не може да бъде, не и тук. Бързо посягам към апарата и започвам да снимам трескаво, като се опитвам да изглеждам спокойна. А човекът ме поглежда и казва на чист английски: – Госпожо, по-нагоре има и други, снимайте и тях. – Помага ми. Така се запознах с аета. – Ние сме трима братя, идваме да ловим риба. Продаваме я в големите магазини. Ето, хванах една, искате ли я, госпожо?
Не знам защо не купих прясната риба. Но се заприказвахме. Живеят в Пастолан (запомних това име), високо в планината. Вървят пеша дотук, нямат пари за автобус, към 3 часа е пътят. Мили са, усмихнати, но без раболепие, очароваха ме свежестта и искреността, с които разговарят. С тях е и едно малко момиченце – Кайлийн, с нея се сприятелихме на бърза ръка. Тя е на седем, но не ходи на училище. Да, имат си училище в селото, на нея обаче не ѝ се учи…
Порових се по-късно и научих, че това е най-слабо познатата от всички живи човешки раси. Народите негрито притежават един от най-чистите генетични фондове измежду всички човеци и поради това тяхната ДНК служи за изходна точка при изучаване на генетичния дрейф (промяна в честотата на гените). Привлечена неудържимо от новото и непознатото, си обещах да им погостувам в тяхното село, където те ме канеха така сърдечно.
Аборигените на Филипините съставляват около 33 етнолингвистични групи негрито, общо към 15 000 души. Тъмнокафява кожа, ситнокъдрава коса, малък нос и големи черни очи. Нисък ръст. Мирни хора със свои традиции, идентичност и език, наречен самбал. Те живеят на няколко големи острова в страната – Лусон, Палаван, Панай, Себу, Негрос и Минданао. Това са туземните жители на архипелага, най-ранните. Религията им е анимистична, често с тънък слой на римокатолическо влияние. Обикновено негрито са двуезични. Една от хипотезите е, че са дошли от остров Борнео преди 30 000 години с помощта на земен мост, покрит с вода преди около 5 000 години.
Населението им е намаляло значително от началото на испанския период и продължава да спада в резултат на обезлесяването и главно поради бедност и болести. Тези дребни негроидни хора са фенотипно доста по-различни от монголоидните филипинци. Някога са били ловци – до 60-те години на миналия век те са ловували елени и диви свине с лъкове и стрели. Днес продават горски растения и риба, отглеждат банани, папая и манго, работят като горски водачи или в близките ферми.
Мултинационални корпорации за дърводобив нанасят травматична промяна в екосистемата – булдозери копаят пътища директно през ловните и риболовните зони на аета в недостъпни досега области и ги наемат като работници. Експлозивното нарастване на филипинското население тласка хиляди безимотни заселници към земите на аета и неочаквано те виждат собствените си земи претъпкани от незаконно настанили се преселници. Основните причини за високата смъртност сред мъжете са туберкулоза, пневмония и алкохолизъм (още един подарък от американците, знам за случай, когато са учили седемгодишно момче да пие, за да се забавляват. Днес, четиресет години по-късно, този човек е развалина, разказа ми неговата съпруга), а сред жените – усложнения от раждане. Недохранването е общо.
Не само перспективата за културното им оцеляване е мрачна, но и надеждата за биологичното им оцеляване е нищожна. Най-слабо проучената раса на земята застрашително изчезва. Филипинското племенно малцинство – така наричат днес гордите стопани на този архипелаг.
Малко признание и никаква подкрепа от родното правителство, но въпреки това аета се радват на интереса и помощта на международни организации в тяхна защита. Корейската хуманитарна организация „Добри хора“ е дарила здравна служба на едно от аетските села на връх Пинатубо, там, където е вулканът; асоциация за развитието на аета помага в село Пастолан, има дори асоциация „Обичайте аета“, която им е построила хубава църква. Стореното добро видях, когато гостувах в тези села.
Втората ми среща с тях стана по време на конгреса на филипинските писатели, който се проведе в конферентната зала на нашия хотел. Сутринта на излизане видях групичка дългокраки момчета само с бахаг около кръста да тичат развълнувано пред хотела, а гласът на учителката им да ги завръща. Тук ще има танци, помислих си и приготвих апарата. Тръгнах натам, където вече се беше струпала писателската публика. Посрещнаха ги с Танца на предците ученици от село Пастолан. Момичета и момчета танцуваха в унес, като че ли за себе си, с първичната радост от изкуството и сдържаната гордост, че са част от това племе. Разказваха истории с движения и изражение. Особено всеотдайна беше солистката, след общите снимки се запознах с нея. Роуз Мари, на шестнадесет, лъчезарно и сияйно дете, ентусиазирано ми заразказва за джунглата и нейните обитатели, покани ме на гости. В това време улових неодобрителния и ревнив поглед, който ми хвърли нейната учителка по английски – бледо момиче от Швеция, дошло за пет дни да стажува в Пастолан – как така бързо се сприятелявам с нейните ученици… Обърнах и на нея малко внимание, да не се сърди толкова, поприказвахме. Мина ми през ума нещо за възможностите на шведските университети, но в момента богатата Скандинавия не ми е нито в ума, нито в сърцето. В това време вниманието ми беше привлечено от друга група танцьори, които представяха по-късни филипински танци – от испанско време, и веднага вдигнах апарата.
По-късно научих и за друго село на аета – село Тралала. Да, не се шегувам, има такова селище. Недалеч от Олонгапо, на североизток от бедняшкия квартал „Височините Гордън“. Трябва ви водач за двучасовото изкачване по стръмния склон. На върха на хълма ви очаква Тралала. Река тече успоредно на пътеката, вечна зеленина, долината се е проснала в ниското, виждат се и заливът Субик, и планинската верига Замбалес, която бди над града. Малко бамбукови къщи, пръснати нарядко, и десетки щастливи деца аета с широко отворени очи.
От приказната заглавията на Изд. Ерове горещо препоръчваме също:
Подарете си вдъхновение
Най-интересните статии от изминалата седмица ви очакват! Всяка Неделя сутрин във Вашата пощенска кутия.