На 5 октомври 2017 г. се навършиха 100 години от рождението на голямата унгарска писателка Магда Сабо, която ни напусна през 2007 година. По този повод ИК „Колибри” планира да издаде едни от най-значимите й произведения.

Сред тях е романът „Вратата“, който се занимава с драматичните събития, разиграли се в Унгария през 60-те години на миналия век.

В поразителната изповед, главната героинята е писателка, разказваща за отношенията си със своята прислужница Емеренц Середаш, която е нейна противоположност – едната е възрастна, другата млада; едната едва знае да пише, другата живее с думите; едната е упорита, но и изпълнена със смирение, другата притежава гордостта на интелектуалката.

И все пак прислужницата има на какво да научи своята господарка. Емеренц твърдо държи на свободата си, на мълчанието си, на самотата си и отказва на всички достъпа до дома си. Какви тайни се крият зад вратата й? На места книгата звучи като размишление за смисъла на човешкия живот, а Емеренц притежава нещо от героините на античните трагедии.

Романът е сред шедьоврите на унгарската литература и се радва на изключителен международен успех. Критиката също е единодушна – определя го като оригинална, вълнуваща творба. Преведена на 42 езика, книгата получава френската награда „Фемина“ за произведение на чуждестранен автор през 2003 г., филмирана е от носителя на „Оскар“ Ищван Сабо през 2012 г. и попада в класацията на „Ню Йорк Таймс“ за 10-те най-добри книги на 2015 година.

Вратата
(откъс)

Магда Сабо

Вратата

Рядко сънувам. Но когато все пак се случи, се стряскам обляна в пот. В такива моменти се отпускам назад, изчаквам сърцето ми да се успокои и се замислям върху непреодолимата и магична сила на нощта. Като дете и на младини не сънувах нито хубави, нито лоши сънища, единствено старостта тласка отново и отново към мен, наслоени и непробиваеми, кошмарите на миналото, които са толкова плашещи, защото са по-сбити и по-трагични, отколкото бих могла да преживея, тъй като с мен в действителност никога не са се случвали нещата, от които се будя с писък.

Сънищата ми са повтарящи се видения, еднакви като две капки вода. Винаги сънувам едно и също. Стоя долу на стълбището ни, от вътрешната страна на вратата от нечупливо, армирано стъкло в желязната рамка, и се опитвам да отключа ключалката. На улицата е спряла линейка. Прозиращите през стъклото силуети на лекаря и санитарите са неестествено големи, набъбналите им лица са като месечини с хармани. Ключът се превърта, но напразни са усилията ми, не мога да отворя вратата, а трябва да ги пусна вътре, в противен случай ще закъснеят за моята болна. Но ключалката не помръдва, вратата си стои като запоена към желязната рамка. Викам за помощ, но никой от живущите в триетажната сграда не ми обръща внимание, а и не биха могли, защото – внезапно осъзнавам – само си отварям устата като риба на сухо. Върхът на кошмара ми е, когато разбирам, че не само не мога да отворя вратата на бърза помощ, но съм и онемяла. В такива моменти се стряскам от собствения си вик, светвам лампата и се опитвам да се справя със задуха, който винаги ме мъчи след този сън. Около мен е познатата мебелировка на нашата спалня, над леглото ни е семейният иконостас, моите предци с колосани вдигнати яки, облекли куртки, обточени с гайтани, с елементи от унгарски барок или бидермайер, всичко виждащи, всичко разбиращи и единствени свидетели на това колко пъти нощем съм се спускала да отварям вратата на спешния лекарски екип и колко пъти – докато на онемелите улици вместо познатия дневен шум чувам звуците на промъкващите се котки и поклащащите се клони в нощта, нахлуваща през отворената врата – съм си представяла какво би станало, ако някой път напразно се опитам да я преборя и ключът не се превърти.

Портретите знаят всичко, а най-добре онова, което упорито се опитвам да забравя, което не е сън: че един ден, един-единствен път в живота ми в действителността, а не в мозъчната анемия на съня, пред мен се открехна една врата, която човекът, който пазеше зад нея самотата и безпомощното си страдание, нямаше да отвори дори и над главата му да се пропукваше горящият покрив на дома. Само аз имах властта да отворя тази ключалка: тази, която превъртя ключа, повече вярваше на мен, отколкото на Господ, а и аз в онзи съдбовен момент мислех, че съм всемогъща, мъдра, разсъдлива, добра и разумна. И двете грешахме: и тя, която вярваше в мен, и аз, която се надцених. Сега всъщност е все едно, защото не може да бъде поправено това, което се случи. Така че нека продължават да се появяват понякога ериниите с медицински шапки над трагичните маски на лицата, с издигнатите като котурни санитарни обувки на краката, и нека се строяват край леглото ми, стиснали в ръцете си двуостри наточени мечове, моите сънища. Всяка вечер гася светлините, очаквайки ги, и зная, че в спящите ми уши ще проехти звънецът, при чийто звук безименното отвращение ще ме повлече към никога неотварящата се в съня ми врата.

Моята религия не познава личната изповед, ние признаваме чрез устата на свещеника, че сме съгрешили и сме достойни за вечни мъки, защото сме нарушили по всякакъв начин Божиите закони. Ние получаваме опрощение, без Господ да иска обяснения или подробности от нас.

Аз обаче сега ще ги дам.

Написах тази книга не за Господ, който знае и кътните ми зъби, не и за сенките, които са свидетели на всичко и виждат часовете ми на бодърстване и сън, а за хората. Досега живеех смело, надявам се така и да умра, смело и без лъжа, но условието за това е да призная: аз убих Емеренц. Дори и фактът, че исках не да я унищожа, а да я спася, не променя това.

Договорът

Когато разговаряхме за пръв път, исках да видя лицето ѝ, ето защо се притесних, че не ми даде възможност за това. Стоеше пред мен като паметник, неподвижно, не мирно, а по-скоро леко наклонена, челото ѝ не издаваше нищо. По онова време още не знаех, че ще я видя без забрадка едва на смъртния ѝ одър, дотогава винаги ходеше забулена, като някоя много набожна католичка или еврейка на Шабат, чиято религия ѝ забранява да се приближава до Господ с непокрита глава. Беше летен ден, който не предполагаше, нито изискваше някаква защита от слънцето. Стояхме в градината под виолетовия залез и тя изглеждаше не на място сред розите. Чувства се какво цвете би бил човек, ако се е родил растение; розата – този едва ли не безсрамно разлистен карминов цвят – със сигурност не беше нейната среда, розата не е невинно цвете. Веднага почувствах, че Емеренц не би била такава, но все още не знаех нищо за нея, а най-малкото какво цвете би била.

Забрадката покриваше главата ѝ така, че засенчваше очите ѝ; по-късно открих, че ирисите ѝ са сини. Искаше ми се да знам каква е косата ѝ, но тя я криеше, докато беше самата себе си. В тази ранна вечер изживяхме важни мигове; и двете трябваше да решим ще се приемем ли една друга. От няколко седмици живеехме в новия си, значително по-голям от предишния дом; за поддържането на досегашното едностайно жилище не ми трябваше помощ, дори и заради това, че замразената ми за десет години кариера тъкмо се съживяваше, и едва тук, на новото място, станах професионален писател, с пораснали възможности и с безброй задължения, някои обвързващи ме с писалищната маса, други извеждащи ме от дома. Та затова стоях тогава в градината срещу мълчаливата старица, вече бях наясно, че ако някой не поеме работата в домакинството, едва ли ще мога да публикувам роденото през годините на мълчание, нито пък да създам това, което тепърва имах да кажа. Веднага щом приключихме с преместването на цялата ни библиотека с книги и на нуждаещите се от пощада паянтови мебели, започнах да проучвам въпроса за домашната помощница. Разпитах всички познати от района и накрая бивша съученичка реши проблемите ни, като каза, че една старица поддържа дома на брат ѝ вече от много години, че тя струва много повече от всички други млади, препоръчва ни я от сърце, само да намерела време за нас. Гарантира ни, че въпросната жена няма да подпали къщата с цигара, няма да се занимава с мъже, няма да открадне нищо, а по-скоро ще донесе, ако ни хареса, защото е страстна раздавачка на подаръци. Никога не е имала съпруг, нито деца, някакъв племенник я посещава редовно, както и един офицер от полицията, всички в района я харесват. Говореше за нея с топлота и уважение, сподели, че Емеренц е и домоуправител, кажи-речи, служебно лице, надяваше се, че ще ни приеме, защото, ако не ѝ харесаме, няма да се намерят толкова пари на света, заради които да поеме работата.

Началото не беше многообещаващо. Самата Емеренц не беше любезна, когато я помолих при удобен случай да дойде у нас да си поговорим. Намерих я в двора на къщата, чийто домоуправител беше – живееше близо до нас, толкова близо, че можех да видя дома ѝ от нашата тераса. Переше огромно количество дрехи с изключително старомодни средства: изваряваше бельото в котел, на открит огън, и повдигаше чаршафите с голяма дървена лъжица в и без това мъчителната жега. Беше цялата зачервена от горещината, висока, кокалеста, някак твърде огромна за старица, не беше дебела, но мускулеста, излъчваше сила като валкирия и забрадката на главата ѝ беше като боен шлем. Беше се съгласила да ме потърси, затова стояхме заедно на онзи залез в градината. Наблюдаваше ме безмълвно, докато ѝ изреждах какви ще са задачите ѝ у нас. Както говорех, ми хрумна: никога не съм вярвала на писатели романисти от миналия век, оприличили нечие лице на езеро; засрамих се, както всеки път когато се осмелявах да се съмнявам в класиците, лицето на Емеренц просто не можеше да се сравни с нищо, освен с равната, безизразна водна повърхност в ранни зори. Не знаех доколко я интересува предлаганата от мен възможност, нямаше нужда нито от работа, нито от пари, това личеше в цялата ѝ същност. В действителност за мен беше ужасно важно тя да приеме, но дълго време това лице като огледална повърхност на езеро, засенчено от забрадката, напомняща за ритуален аксесоар, не издаваше нищо. Емеренц не повдигна глава дори и когато най-сетне отговори: възможно е отново да се върнем на темата, защото единият дом, където работи, се е превърнал в нежелано работно място, съпругът и съпругата пият, големият син пропада, няма да ги задържи повече. Ако гарантират за нас и я убедят, че у нас никой не е нито свадлив, нито пиянства, можем да говорим за работата. Слушах я смаяна, за пръв път ми се случваше някой да иска препоръки за нас. „Не пера бельото на кого да е“ – отсече Емеренц.

Имаше чисто, сериозно сопрано. Явно живееше отдавна в столицата, защото, ако не ме бяха обучавали за езиковед, дори нямаше да забележа по гласните, че е родом от нашия край. Запитах я наистина ли е от Хайдушаг. Помислих, че ще се зарадва, но тя само кимна, потвърди, че пристигнала в столицата от Надори, по-точно от съседното на Надори село – Чабадул, и веднага смени темата, като човек, който не желае да се занимава с този въпрос. Като много други неща години по-късно стана ясно, че въпросът ми е бил досаден и нахален, не ѝ е било до припомняне. Емеренц не беше учила Хераклит и все пак знаеше повече от мен, която, щом само ми се отвореше възможност, все бързах да се прибера в напуснатия град, търсех изчезналото, невъзвратимото, сенките на къщите, които навремето падаха върху лицето ми, търсех някогашния си загубен роден дом и, разбира се, не намирах нищо – къде течеше вече реката, сред чиито капки се носеха отломките от моя живот? Емеренц бе достатъчно мъдра, за да не се занимава с невъзможното, пазеше енергията си за нещата, които заради миналото си можеше да направи в бъдещето, но аз, естествено, разбрах всичко това много по-късно.

В деня, когато за пръв път чух имената на тези две селища: Надори и Чабадул, усетих само, че много-много не трябва да ги споменавам, че по някаква причина тези две думи са табу. И щом са, то тогава да си говорим за реални неща. Мислех, че ще се споразумеем на почасово заплащане, това щеше да е по-изгодно за нея, но засега тя дори не пожела да решава, осведоми ме, че ще определи колко да ѝ плащам, когато вече има представа за нас и когато вече знае доколко сме немарливи и разхвърляни, а също и колко работа ще ѝ отворим. Ще се постарае да си набави информация за нас – не от съученичката, защото тя е предубедена – и когато разполага с нея, ще се обади, дори отговорът ѝ да е отрицателен. Докато я гледах как се отдалечава, в един изкушаващ миг ми хрумна: тази старица е толкова далеч от правилата, че може би за всички ни би било изгодно тя да не приеме работата, още не е късно, мога да извикам след нея, че предложението вече не е актуално. Не извиках. След няма и седмица Емеренц се върна. Аз, разбира се, и дотогава неведнъж я срещах на улицата, но тя само поздравяваше и се прокрадваше край нас, сякаш не желаеше нито да прибързва с решението, нито безсмислено да тръшва пред себе си още неотворената врата. Когато звънна и видях, че се е облякла празнично, веднага разбрах какво означава премяната. Смутено пристъпвах от крак на крак край нея в оскъдно прикриващата ме плажна дреха. Беше облечена в черно, с рокля от фин плат с дълги ръкави, лачени обувки с каишки на глезените, и сякаш изобщо не бяхме прекратявали предишния си разговор, сподели, че ще започне работата от утре и към края на месеца вече ще може да каже колко да е месечното ѝ възнаграждение. През цялото време се беше вторачила сковано в голите ми рамене. Радвах се, че поне в съпруга ми няма да открие недостатъци, той седеше по сако и вратовръзка в трийсетградусовата горещина; дори и в най-големите жеги никога не изневеряваше на навиците си, придобити в предвоенна Англия. Облечени така до мен, те двамата сякаш искаха да дадат пример на една доловима само от тях примитивна общност, част от която бях и аз, и да ми втълпят почит към външност, която отговаря на човешкото достойнство. Ако по отношение на определени норми изобщо някой някога на този свят приличаше на Емеренц, то това бе единствено съпругът ми. Очевидно поради това дълго време не можаха истински да се сближат.

Старата жена подаде ръка и на двама ни, впрочем, можеше ли да го избегне, не ни докосваше; когато аз посегнах, отблъсна пръстите ми, сякаш отпъждаше муха. Онази вечер тя не постъпи на работа при нас, това щеше да е неблагопристойно или неприлично: Емеренц се цани за работата. На тръгване се сбогува със съпруга ми с „Лека нощ на стопанина“. А той зяпна след нея. Нямаше на земното кълбо друг човек като него, за когото тази прекрасна дума да важи в толкова малка степен. Впрочем тя го наричаше така до смъртта си. Трябваше да мине време, докато съпругът ми свикна с новото си име и започна да му отвръща.

За авторката

Магда Сабо

Магда Сабо е лауреат на най-високото унгарско литературно отличие на името на Лайош Кошут, а книгите й са преведени на десетки езици.

Дебютира като поетеса. През 1949-а е удостоена с авторитетната литературна награда „Баумгартен“, но по политически причини отличието й е отнето, а самата писателка е уволнена и не може да публикува чак до 1958 година.

В този период от живота си Магда Сабо се обръща към прозата. Първата й творба, повестта „Фреска”, е публикувана, когато свалят забраната върху издаването на нейните произведения, наложена от унгарския диктатор Матиаш Ракоши.

Една след друга се раждат книги като „Кажете на Жофика”, „Сърната”, „Синият остров”, „Бал с маски”, „Рожден ден”, „Пилат”, „Данаида”. Семейните тайни и загадката на ежедневните взаимоотношения са постоянни мотиви в творбите й, които се отличават с рядка експресивност и дълбочина на психологическия рисунък.