Кървави битки, политически интриги, напрегнато действие, циничен хумор и запомнящи се диалози – „Вещерът: Кръвта на елфите“ поставя основите на мащабна картина на реалността, в която опасности дебнат навсякъде, героите имат две лица, а войната никога не е била толкова жестока.

В сагата „Вещерът“ Анджей Сапковски изгражда пленителен и плашещо познат свят, в който хората са само една от няколко разумни раси, принудени да съжителстват заедно. В този свят на бедни и богати, кал, болести, насилие няма място за подвизи, а границата между доброто и злото се размива…

 

Вещерът: Кръвта на елфите

Анджей Сапковски

Из Първа глава

* * *

Бардът приключи песента. Наведе леко глава, изсвири отново с лютнята основния мотив на баладата, меко, тихо, с един тон по-високо от акомпаниращия му ученик.

Никой не се обади. Освен стихващата музика се чуваха само шумоленето на листата и проскърцването на клоните на огром­ния дъб. А после изведнъж провлечено заблея козата, завързана с въже за спряна до старото дърво каруца. Тогава, сякаш по сигнал, един от насядалите в кръг слушатели се изправи. Отхвърли зад раменете си сиво-синьото си наметало със златни кантове и се по­клони официално и учтиво.

– Благодарим ти, маестро Лютиче – изрече той звучно, ма­кар и тихо. – Позволи на мен, Радклиф от Оксенфурт, магистър по Магически тайни, от името на всички тук присъстващи, да изкажа нашата благодарност и признателност за твоето голямо майсторство и твоя талант.

Магьосникът обходи с поглед тълпата от над сто души – събрали се в полукръг около дъба, застанали встрани или насяда­ли по каруците. Слушателите кимаха, шепнеха си. Някои започна­ха да ръкопляскат, други поздравиха певеца с вдигане на ръцете. Трогнати жени подсмърчаха и бършеха очите си с каквото могат в зависимост от статуса си в обществото, професията си и ма­териалното си състояние: селянките – с долната част на ръката или с опакото на дланта, жените на търговците – с ленени кърпич­ки, елфките и дворянките – с батиста, а трите дъщери на комеса* Вилиберт – който заради представлението на знаменития труба­дур заедно с цялата си свита беше прекъснал лова със соколи – подсмърчаха шумно и затрогващо в изящни вълнени шалчета с цвета на изгнила зеленина.

– Няма да е преувеличено да се каже, маестро Лютиче – продължи магьосникът, – че ни развълнува до дъното на душите ни, че ни накара да се замислим и докосна сърцата ни. Позволи ми да изразя нашата благодарност и уважение.

Трубадурът се изправи и се поклони, като „измете“ коленете си с перото от чапла, закрепено за чудатата му шапка. Ученикът спря да свири, показа зъбите си и също се поклони, но маестро Лютичето го погледна страшно и го смъмри полугласно. Момчето наведе глава и отново задрънка тихо на лютнята.

Тълпата се оживи. Търговците с караваните, след като си поговориха шепнешком, изтъркаляха пред дъба солидна бъчва с бира. Магьосникът Радклиф се увлече в тих разговор с комеса Вилиберт. Дъщерите на комеса спряха да подсмърчат и се вто­рачиха в Лютичето с обожание. Бардът не забеляза това, изцяло погълнат от раздаването на усмивки, намигането и демонстрира­нето на блясъка на зъбите си пред група мълчаливи и надменни странстващи елфи, и особено на една от елфките – тъмнокоса кра­савица с огромни очи и с хермелинова дамска шапчица. Лютиче­то имаше конкуренти: притежателката на огромните очи и пре­лестната шапчица не беше останала незабелязана и за неговите слушатели – рицари, студенти и бабаити. Елфката, явно доволна от вниманието, скубеше дантелените маншети на блузката си и трепкаше с ресници, но приятелите ѝ елфи я бяха заобиколили от всички страни и не скриваха своята неприязън към ухажорите.

Поляната пред дъба Блеобхерис, място на чести събрания, където пътешествениците можеха да отдъхнат и да си побъбрят, се славеше с толерантност и откритост. Грижещите се за вековното дърво друиди бяха нарекли поляната „Място на дружбата“ и охот­но посрещаха тук всякакви гости. Но даже при такива необикно­вени събития като току-що приключилото изпълнение на светов­ноизвестния трубадур пътниците стояха, разделени на изолирани една от друга групи. Елфите стояха при другите елфи, джуджетата занаятчии се групираха със своите въоръжени до зъби побратими, наети като охрана на търговските кервани, и търпяха до себе си само по-височки гноми миньори и фермери полуръстове.

Всички нехора се държаха резервирано с хората, които, от своя страна, им отговаряха по същия начин. И сред тях изобщо не се наблюдаваше единство. Дворянството се отнасяше с презрение към търговците и продавачите, а войниците и наемниците страняха от пастирите с техните вонящи кожуси. Малкото на брой магьосници и техните последователи се бяха изолирали напълно и с основание смятаха всички наоколо за нагли грубияни. Фонът се състоеше от плътна тълпа от навъсени и мълчаливи селяни. Те приличаха на гора с вдигнатите над главите си гребла, вили и сърпове. Игнорираха всичко и всички.

Както обикновено, изключение бяха децата. След като пред­ставлението на барда свърши и вече не им забраняваха да вдигат шум, дечурлигата с диви крясъци се втурнаха към гората, за да се отдадат там с въодушевление на игра, чиито правила бяха непо­нятни за онези, които вече се бяха простили с щастливите години на детството. Малките човечета, елфчета, джудженца, полуръ­стчета, гномчета, полуелфчета, четвъртелфчета и още едно мъни­че със загадъчен произход не познаваха и не признаваха расовото и социалното разделение. Засега.

– Наистина! – извика един от намиращите се на поляната ри­цари, слаб и висок като върлина, облечен с червено-черен каф­тан, украсен с три крачещи лъва. – Добре го каза господин ма­гьосникът! Красиви бяха баладите, честна дума, маестро Лютиче! Ако някой ден имате път край Лисорог, където е замъкът на моя сеньор, отбийте се, не се колебайте нито за миг. Ще ви нагостим като княз, като самия крал Визимир! Кълна се в меча си, слушал съм много менестрели, но не могат да се сравняват с вас, маестро. Приемете от нас, благородните и посветени в рицарство, уваже­нието ни и почитта ни към вашето изкуство!

Безпогрешно усетил подходящия момент, трубадурът намиг­на на ученика си. Момчето остави лютнята и вдигна от земята ку­тийката, служеща за събиране на по-измерим израз на признание от страна на слушателите. Поколеба се, обходи с поглед тълпата, после остави кутийката и вдигна оставеното отстрани доста со­лидно на големина ведро. Маестро Лютичето с благосклонна ус­мивка одобри съобразителността на юношата.

– Маестро! – възкликна снажна жена, седнала на натоварена с изделия от ракитени пръчки каруца с надпис: „Вера Льовенхаупт и синове“. Синовете ѝ не се виждаха никъде, вероятно бяха заети с пилеене на натрупаното от майка им състояние. – Маестро Лю­тиче, нали така? Оставяте ни в неведение? Нали това не е краят на баладата ви? Изпейте ни какво е станало по-нататък!

– Песните и баладите – поклони се Лютичето, – никога не свършват, госпожо, защото поезията е вечна и безсмъртна, не знае нито начало, нито край…

– Но какво се е случило по-нататък? – не се предаваше търговката, като щедро и звънко посипваше монети във ведрото, поднесено ѝ от ученика. – Кажете ни поне това, ако не ви се пее повече. Във вашите песни не се споменават никакви имена, но всички знаем, че възпятият от вас вещер е не друг, а знаменитият 17

Гералт от Ривия, а магьосницата, в която той се влюбил безумно, е прочутата Йенефер. Що се отнася до Детето на изненадата, обе­щано и предопределено за вещера, то тя е Цирила, клетата прин­цеса от разрушената от нашествениците Цинтра. Не е ли така?

Лютичето се усмихваше надменно и загадъчно.

– Пея за универсални проблеми, щедра благодетелко – заяви той. – За емоции, които могат да засегнат всеки. Не за конкретни личности.

– Да, бе! – извика някой от тълпата. – Всеки знае, че песните са за вещера Гералт.

– Да, да! – запискаха в хор дъщерите на комес Вилиберт, раз­махвайки мокрите от сълзи шалчета. – Попейте ни още, маестро Лютиче! Какво е станало по-нататък? Намерили ли са се най-накрая вещерът и магьосницата Йенефер? И обичали ли са се? Били ли са щастливи? Искаме да знаем! Маестро, маестро!

– Ей, там! – извика гърлено главатарят на групата джуджета, тръскайки могъщата си, стигаща до кръста му червеникава бра­да. – Глупости са това – принцеси, магьосници, предопределение, любов и подобни празни приказки. Всичко това, с извинение към господин поета, са измишльотини, тоест поетична измислица, за да се хареса на публиката и да я трогне. Но военните дела, клане­то и грабежите в Цинтра и битките при Марнадал и Соден – тези неща прекрасно ги изпяхте, Лютиче! Да, не ми се свиди да дам някоя сребърна монета за такава песен, радваща сърцето на войника! И си личеше, че не лъжете ни най-малко, това го казвам аз, Шелдън Скагс, а аз мога да различа лъжата от истината, защото бях при Соден, стоях срещу нилфгардските нашественици с брад­ва в ръка…

– Аз, Донимир от Троа – извика слабият рицар с трите лъва на кафтана си, – участвах и в двете битки за Соден, но не ви видях там, господин джудже!

– Явно защото сте наглеждали обоза! – отсече джуджето. – А аз бях в първите редици, там, където беше напечено!

– Внимавай какво говориш, брадатко! – почервеня Донимир от Троа, придърпвайки натежалия от меча рицарски колан. – И с кого!

– Ти внимавай! – Джуджето плесна с длан закачената за ко­лана брадва, обърна се към другарите си и се озъби: – Видяхте ли го? Смотан рицар. Че и с герб! С три лъва на щита! Двата серат, третият ръмжи!

– Мир, мир! – предотврати скандала с остър, властен глас сивокос друид. – Не бива, господа! Не и тук, под клоните на Блеобхерис, по-стар от всички спорове и свади на света! И не в присъствие на поета Лютичето, чиито балади трябва да ни учат на любов, а не на кавги!

– Точно така! – подкрепи друида нисък, пълен монах с лъщя­що от потта лице. – Гледате, а не виждате, слушате, но не чувате. Няма божия любов във вас, като празни бъчви сте…

– Като стана въпрос за бъчви, изнесете още една, господа! – изписка дългонос гном от каруца, украсена с надписа: „Железни изделия. Изработка и продажба“. – На поета Лютичето сигурно гърлото му е пресъхнало, а и ние няма да е зле малко да се раз­веселим!

– Наистина сте като празни бъчви, казвам ви! – надвика гнома монахът, който нямаше намерение да се остави да го объркат и да прекъснат проповедта му. – Нищо не сте разбрали от балади­те на господин Лютичето, нищо не сте научили. Не сте разбрали, че в баладите се говори за съдбата на човечеството, за това, че сме само играчки в ръцете на боговете, а нашите родни страни са игрални полета за тях. В баладите за предопределението се говори за предопределението на всички нас, а легендата за вещера Гералт и принцеса Цирила, макар и изобразена на фона на онази реална, позната ни война, е плод на въображението на поета, метафора, чрез която ние…

– Глупости говориш, свети човече! – извика от височината на каруцата си Вера Льовенхаупт. – Каква легенда? Какъв плод на въображението? Та аз познавам Гералт от Ривия, виждала съм го със собствените си очи във Вижима, където развали магията на дъщерята на крал Фолтест. По-късно го срещнах и на Търговския път, където по молба на Гилдията беше убил свиреп грифон, който нападаше керваните, и с тази си постъпка спаси живота на много добри хора. Не, това не е легенда и не е приказка. Истина, самата истина ни изпя тук маестро Лютичето!

– Потвърждавам! – обади се стройна жена воин с черни коси, опънати назад и сплетени в дебела плитка. – Аз, Райла от Лирия, също познавам Гералт Белия вълк, прочутия унищожител на чу­довища. Виждала съм също и неведнъж магьосницата Йенефер, когато съм била в Аедирн, в град Венгерберг, където тя има жили­ще. Но изобщо не съм знаела, че тези двамата се обичат.

– Но това трябва да е истина – обади се изведнъж с мелодичен глас красивата елфка с хермелиновата шапчица. – Толкова краси­ва балада за любовта не може да е измислица.

– Не може да е измислица! – подкрепиха елфката дъщерите на комеса Вилиберт и като по команда изтриха очите си с шалчета­та. – В никакъв случай!

– Милостиви магьоснико! – обърна се към Радклиф Вера Льовенхаупт. – Обичали ли са се те, или не? Вие със сигурност знаете какво се е случило наистина с тях, с вещера и онази Йене­фер. Повдигнете завесата пред тази тайна.

– Щом песента казва, че са се обичали – усмихна се магьос­никът, – значи така е било и такава любов живее векове. Такава е силата на поезията.

– Говори се – обади се внезапно комесът Вилиберт, – че Йе­нефер от Венгерберг е загинала при Соденския хълм. Няколко ма­гьоснички са намерили смъртта си там…

– Това не е вярно – каза Донимир от Троа. – На паметника го няма нейното име. Това е моят край, бил съм неведнъж на Хълма и съм чел имената, изсечени в камъка. Там са загинали три ма­гьоснички: Трис Мериголд, Лита Неейд с прякор Корала. Хм… Забравил съм третото име…

Рицарят погледна към Радклиф, но магьосникът само се ус­михваше и не изрече нито дума.

– Разправят – обади се неочаквано Шелдън Скагс, – че този вещер, Гералт, дето е бил влюбен в онази Йенефер, вече гние в земята. Чух, че са му видели сметката някъде в Заречие*. Убивал, убивал чудовища и накрая си намерил майстора. Така е, хора, който меч вади, от меч умира. Всеки попада един ден на някой по-добър и гушва букета.

– Не вярвам. – Стройната жена воин сви бледите си устни, изплю се гневно на земята и с хрущене скръсти на гърдите си об­лечените в ризница ръце. – Не вярвам, че Гералт от Ривия може да попадне на по-добър от себе си. Виждала съм как владее меча. Наистина е нечовешки бърз…

– Добре казано – вметна магьосникът Радклиф. – Нечовешки. Вещерите са мутанти, така че скоростта на реакциите им…

– Не разбирам за какво говорите, господин магик. – Жената воин сви устни още по-неприятно. – Думите ви са твърде научни. Знам едно: нито един майстор на меча, от онези, за които знам, не може да се сравни с Гералт от Ривия, Белия вълк. Затова и не вярвам, че са го убили в бой, както твърди господин джуджето.

– На всеки майстор на меча му се разтреперват гащите, кога­то врагът е многоброен – каза поучително Шелдън Скагс. – Така казват елфите.

– Елфите не са свикнали да се изразяват толкова просташки – изрече студено висок, светлокос представител на Стария народ.

– Не, не! – запищяха иззад зелените шалчета дъщерите на ко­меса Вилиберт. – Вещерът Гералт не може да е загинал! Вещерът е намерил предопределената за него Цири, а после и магьосницата Йенефер и тримата живели дълго и щастливо. Нали, маестро Лю­тиче?

– Това беше балада, млади дами – прозина се жадуващият бира гном, производителят на железни изделия. – Та кой търси ис­тина в баладите? Истината е едно нещо, а поезията – съвсем дру­го. Да вземем дори тази… Как се казваше? Цири? Прословутото Дете на изненадата. Нея господин поетът съвсем си я изсмука – от пръстите. Та аз съм бил неведнъж в Цинтра и знам, че тамошният крал и кралица бяха бездетни, нямаха нито син, нито дъщеря…

– Това е лъжа! – извика червенокос мъж с кафтан от тюле­нова кожа, чието чело беше препасано с карирана кърпа. – Кра­лица Каланте, Лъвицата от Цинтра, имаше дъщеря Павета. Тя и съпругът ѝ загинаха по време на морска буря, водната бездна ги погълна, и двамата.

– Сами виждате, че не лъжа! – призоваха всички за свидетели Железните изделия. – Княгинята на Цинтра не се е казвала Цири, а Павета!

– Цирила, наричана Цири, беше точно дъщерята на потънала­та Павета – възрази червенокосият. – Внучката на Каланте. И не беше княгиня, а принцеса на Цинтра. Точно тя беше онова предо­пределено за вещера Дете на изненадата – кралицата обещала да му я даде още преди тя да се роди, както се твърди в песента на маестро Лютичето. Но вещерът не е могъл да я намери и да я взе­ме – ето тук господин поетът се размина с истината.

– Размина, и още как – намеси се в разговора жилест юноша, който, ако се съди по облеклото му, можеше да е калфа, готвещ се да вземе изпит за майстор. – Вещерът се е разминал с предопре­делението си. Цирила е загинала при обсадата на Цинтра. Преди да се хвърли от кулата, кралица Каланте собственоръчно убила принцесата, за да не попадне тя жива в ръцете на нилфгардците.

– Не е станало така, изобщо не е станало така – възрази чер­венокосият. – Принцесата са я убили по време на клането, когато се опитвала да избяга от града.

– Така или иначе – извикаха Железните изделия, – вещерът не е намерил своята Цирила! Поетът излъга!

– Но излъга красиво – каза елфката с шапчицата, притискайки се до високия елф.

– Става въпрос не за поезия, а за факти! – възкликна калфа­та. – Аз твърдя, че принцесата е загинала от ръката на баба си. Всеки, който е бил в Цинтра, може да потвърди това!

– А аз твърдя, че е убита на улиците на града, по време на бягството ѝ – заяви червенокосият. – Знам това, макар и да не съм от Цинтра. Бях в отряд от Скелиге, който помагаше на Цинтра по време на войната. Кралят на Цинтра, Ейст Туирсеах, както всички знаят, е родом от островите Скелиге, а отрядът се водеше от чичо му. Бих се заедно с отряда в Марнадал и в Цинтра, а после, след поражението, и при Соден…

– Още един ветеран – изръмжа Шелдън Скагс към събралите се около него джуджета. – Само герои и воини. Хей, хора, сред вас има ли поне един, който да не е воювал в Марнадал или при Соден?

– Шегата ти не е уместна, Скагс – изрече с упрек високият елф, прегръщайки красавицата с шапчицата по такъв начин, че разсея всички надежди на останалите ухажори. – Нали не си въобразяваш, че само ти си се бил при Соден? Аз например също съм участвал в тази битка.

– Интересно, на чия страна? – прошепна комесът Вилиберт на Радклиф, достатъчно високо, за да го чуят останалите. Елфът не обърна внимание на думите му.

– Както всички знаят – продължи той, без дори да погледне към комеса и магьосника, – във втората битка на полето при Со­ден участваха повече от сто хиляди души и поне трийсет хиляди бяха убити или осакатени. И трябва да благодарим на господин Лютичето, че в една от своите балади увековечи тази прочута, но и ужасна битка. И в думите, и в мелодията на тази песен чух не възхвала, а предупреждение. Повтарям – похвала и безсмъртна слава на господин поета за баладата, която може да ни позволи да избегнем в бъдеще трагедията, каквато беше тази жестока и ненужна война.

– Наистина – каза комесът Вилиберт, гледайки предизвика­телно към елфа. – Интересни неща сте намерили в баладата, мило­стиви господине. Ненужна война, казвате? Искате да избегнем по­добни трагедии в бъдеще? Трябва ли да разбираме, че ако Нилф­гард ни удари отново, бихте ни посъветвали да капитулираме? Да приемем спокойно нилфгардското иго?

– Животът е безценен дар и трябва да се съхранява – изре­че студено елфът. – Нищо не може да оправдае клането и кръво­пролитията, каквито бяха двете битки за Соден – и загубената, и спечелената. И двете ви струваха на вас, хората, хиляди животи. Изгубихте невъобразимия си потенциал…

– Елфически дрънканици! – избухна Шелдън Скагс. – Глупо­сти на търкалета! Това беше цената, която трябваше да се плати, за да живеят останалите мирно и достойно, вместо да позволят да бъдат оковани във вериги от Нилфгард, да бъдат ослепени, да бъдат пратени в мини за сяра и в солни рудници. Тези, които пад­наха със смъртта на герои и благодарение на Лютичето вечно ще живеят в нашата памет, ни научиха как да защитаваме собствените си домове. Пейте баладите си, Лютиче, пейте ги за всички! Няма да е напразно, ще си вземем поука, ще видите! Защото, ако не днес, то утре Нилфгард ще се нахвърли върху нас отново, пом­нете ми думите! Сега си лижат раните и отдъхват, но наближава денят, в който отново ще видим черните им наметала и перата на шлемовете им!

– Какво искат от нас? – извика Вера Льовенхаупт. – Защо са се захванали с нас? Защо не ни оставят на мира, не ни дадат да живеем и работим? Какво искат тези нилфгардци?

– Кръвта ни! – изрева комесът Вилиберт.

– И земята ни! – извика някой от тълпата селяни.

– И жените ни! – поде Шелдън Скагс, страховито опулвайки очи.

Няколко души се засмяха, но тихо и крадешком. Защото ма­кар и предположението да беше много забавно – та кой друг освен джуджетата можеше да пожелае изключително непривлекателни­те самки джуджета? – подигравките и шегите по темата изобщо не бяха безопасни, особено в присъствието на ниските, набити и брадати типове, чиито брадви и мечове имаха неприятния навик да се измъкват мигновено от коланите. А джуджетата по неясни причини свято вярваха, че целият свят само гледа да докопа тех­ните жени и дъщери, и бяха невероятно докачливи на тази тема.

– Това трябваше да се случи все някога – обади се изведнъж сивокосият друид. – Не можеше да не стане. Забравихме, че не живеем сами на този свят, че не сме пъпът на този свят. Като глу­пави, мързеливи, преяли караси в тинесто езеро, не вярвахме в съществуването на щуките. Допуснахме светът ни да стане тинест като това езеро, да се превърне в тресавище, да го обземе апатия. Огледайте се наоколо – навсякъде престъпност и грях, алчност, гонене на печалби, скандали, раздори, упадък на нравите, липса на уважение към всякакви ценности. Вместо да живеем така, както изисква природата, сме започнали да унищожаваме същата тази природа. И какво имаме? Въздухът е отровен от смрадта на дим, реките и ручеите са замърсени от кланиците и табакханите, гори­те се секат безогледно… Даже върху живата кора на свещения Блеобхерис, вижте само, там, над главата на поета, е издялана с ножче отвратителна дума. При това е написана с грешка – не сти­га че този, който я е написал, е вандал, но освен това е и невежа, не умее да пише. Но защо да се учудваме? Това няма как да не свърши зле…

– Да, да! – поде дебелият монах. – Вразумете се, грешници, докато не е станало късно, защото гневът и възмездието на бо­говете ви очакват! Спомнете си предсказанието на Итлина, про­роческите ѝ думи за наказанието на боговете, което ще се стова­ри върху племето, отровено от престъпления! Спомнете си: „Ще дойде Време на презрение, листата на дървото ще окапят, ще бъде попарена пъпката, ще изгние плодът и ще се вгорчи зърното, а до­лините на реките вместо с вода ще се покрият с лед. И ще дойде Белият студ, а след него – Бялата светлина, и светът ще загине сред виелицата“. Това казва пророчицата Итлина! А преди това да се случи, ще има знамения и ще се случат нещастия, защото знай­те – Нилфгард е възмездието божие! Той е бич, с който Безсмъртните ви удрят, вас, грешниците, за да…

– О, я си затваряйте устата, свети човече! – извика Шелдън Скагс, удряйки в земята с тежкия си ботуш. Повдига ми се от ва­шите суеверия и дрънканици! Ще ми се обърнат червата…

– По-внимателно, Шелдън! – прекъсна го с усмивка високият елф. – Не се надсмивай над чуждата религия. Това нито е добре, нито е учтиво, нито е… безопасно.

– Над нищо не съм се надсмивал – възрази джуджето. – Не се съмнявам в съществуването на божествата, но се възмущавам, когато някой ги набърква в земните дела и баламосва всички с предсказанията на някаква побъркана елфка. Нилфгардците били оръдие на боговете? Глупости! Хора, спомнете си времената на Дезмод, Радовид, Самбук, времената на Абрад Стария Дъб! Не ги помните, защото живеете кратко като майска мушица еднодневка, но аз си спомням и ще припомня и на вас какво се случи тук, по тези земи, веднага след като слязохте от лодките си на брега в устието на Яруга и в делтата на Понтар. От четири акостирали кораба се получиха три кралства, а после по-силните поглъщаха по-слабите и по този начин растяха, укрепваха властта си. Заво­юваха останалите, поглъщаха ги и кралствата растяха, ставаха все по-големи и по-силни. А сега това същото прави Нилфгард, за­щото е силна и сплотена страна, дисциплинирана и единна. И ако вие не се сплотите по същия начин, Нилфгард ще ви погълне като щука – карас, както се изрази този мъдър друид!

– Нека само да опитат! – Донимир от Троа изпъчи своите украсени с три лъва гърди и издрънча с меча в ножницата. – Раз­бихме ги на пух и прах при Соден, можем да го направим пак!

– Много сте самонадеяни! – промърмори Шелдън Скагс. – Явно сте забравили, че преди да се стигне до втората битка при Соден, Нилфгард премина през земите ви като железен валяк, а труповете на такива смелчаги като вас обсипаха полята от Мар­надал до Заречие. И нилфгардците бяха спрени не от такива като вас, кресливи младоци, а от обединените сили на Темерия, Реда­ния, Аедирн и Каедвен. Съгласието и единството – ето какво ги спря!

– Не само това! – изрече звънко, но много студено Радклиф. – Не само това, господин Скагс.

Джуджето се изкашля гръмко, смръкна, пристъпи на място, после леко се поклони на магьосника и каза:

– Никой не намалява заслугите на събратята ви. Позор за този, който не признава геройството на магьосниците от Соден­ския хълм, защото те устояха, проливайки кръвта си за общото дело, и по този начин изиграха решаваща роля за победата. Лю­тичето не е забравил за тях в своята балада, ние също няма да забравим. Но забележете, че тези магьосници, които се обединиха и стояха рамо до рамо на Хълма, признаха водачеството на Вил­гефорц от Рогевеен, както и ние, воините от Четирите кралства, признахме командването на Визимир Редански. Жалко само, че съгласието ни и солидарността ни продължиха едва до края на войната. Защото после, когато дойде мирът, отново се разделих­ме. Визимир и Фолтест се задушават взаимно с такси и мита, Де­мавенд от Аедирн се е хванал за гушата с Хенселт заради Селерна Мархия, а Лига от Хенфорс и Тисениджи от Ковир това изобщо не ги интересува. А дочувам, че и сред магьосниците го няма пре­дишното съгласие. Сред вас няма сплотеност, дисциплинираност, единство. А в Нилфгард има!

– Нилфгард се управлява от император Емхир вар Емрейс, тиранин и самодържец, принуждаващ всички към покорство чрез камшик, бесило и брадва! – извика комесът Вилиберт. – Какво ни предлагате, господин джудже? В какво да се сплотим? В подобна тирания? И кой ще бъде крал, кое кралство според вас трябва да подчини останалите? В чии ръце бихте искали да видите скиптъра и бича?

– А мен какво ме интересува? – сви рамене Скагс. – Това си е ваша, човешка работа. Впрочем, когото и да изберете за крал, със сигурност няма да е джудже.

– Нито елф, нито дори полуелф – добави високият предста­вител на Стария народ, който продължаваше да прегръща краса­вицата с шапката. – Дори и четвъртелфите ги смятате за нещо по-низше…

– Там ви е болката – засмя се Вилиберт. – Същия рог надувате като Нилфгард, защото Нилфгард също крещи за равенство, обе­щава ви да се върне старият ред, след като ни победи и ни прогони от тази земя. За такова единство, за такова равенство ли мечтаете, за това ли говорите, това ли проповядвате? Защото Нилфгард ще ви плати със злато! И нищо чудно, че толкова се обичате с тях, та нали те са елфическа раса, тези ваши нилфгардци…

– Глупости – отвърна студено елфът. – Дърдорите глупости, господин рицар. Явно расизмът ви заслепява. Нилфгардците са хора – също като вас.

– Безочлива лъжа! Те са потомци на Черните Сийдхе, всеки го знае! В жилите им тече елфическа кръв. Кръвта на елфите!

– А във вашите жили каква кръв тече? – усмихна се поди­гравателно елфът. – Смесваме кръвта си от поколения, от векове, ние и вие, и много добре ни се удава, не знам дали за щастие, или за нещастие. Започнахте да осъждате смесените връзки едва от четвърт век, впрочем с жалък успех. Покажете ми сега някой чо­век без примесите на Seidhe Ichaer, кръвта на Стария народ.

Вилиберт забележимо почервеня. Вера Льовенхаупт също се зачерви. Магьосникът Радклиф наведе глава и се изкашля. И което беше много интересно, красивата елфка с хермелиновата шап­чица също се изчерви.

– Всички сме деца на Майката Земя – разнесе се в тишина­та гласът на сивокосия друид. – Деца сме на Майката Природа. И макар че не я уважаваме, макар че понякога ѝ причиняваме огорчения и болка, макар че ѝ разбиваме сърцето, тя ни обича, обича всички нас. Помнете това вие, събралите се на Мястото на дружбата. И нека да не се препираме за това кой от нас е бил тук пръв, защото пръв на брега е бил изхвърлен Желъда, а от Желъда е израснал Великият Блеобхерис, най-старият дъб. Когато стоим под клоните на Блеобхерис, сред вековните му корени, не бива да забравяме за нашите собствени, братски корени, за земята, от която тези корени израстват. Да помним думите на песента на поета Лютичето…

– Точно така! – извика Вера Льовенхаупт. – А къде е той?

– Омете се – констатира Шелдън Скагс, гледайки към праз­ното място под дъба. – Взе парите и офейка, без да се сбогува. Наистина като елф!

– Като джудже! – пропищя Железните изделия.

– Като човек – поправи го високият елф, а красавицата с шап­ката облегна глава на рамото му.