корицата на Пясъчната книга на Хорхе Луис Борхес

Само ден ни дели от излизането на  сборника „Пясъчната книга” от Хорхе Луис Борхес, родоначалник на магическия реализъм и един от най-вълнуващите писатели на всички времена.

(Ние обаче бързаме да си подарим любопитен откъс.)

Пясъчната книга“ съдържа тринайсет истории, своеобразно ехо на символни образи и теми от по-ранни творби на неподражаемия майстор на краткия разказ Хорхе Луис Борхес – за двойниците, огледалата, лабиринтите, Платоновите архетипи, за една магична всеизразяваща дума, за времето като „безкрайна плетеница от вчера, днес, утре, винаги и никога“.

Фантазното и реалното се преплитат, фактите са само отправни точки за измислиците и разсъжденията.

А сънищата, които я населяват, продължават „да се разклоняват в гостоприемното въображение на читателите“, след като затворят последната страница.

Историите на Борхес балансират на границата между изящните философски размишления и стремежа към „епичност“ на събитията, между хладния, почти математически изчислен алгоритъм на реалността и богатата, изключително нюансирана емоционалност на един истински поет.

Пясъчната книга

Хорхе Луис Борхес

Другият

Случката стана през февруари 1969 година в Кеймбридж, на север от Бостън. Не я записах веднага, защото първоначалното ми намерение бе да я забравя, за да не си изгубя ума. Сега е 1972 година и ми се струва, че ако я опиша, другите ще я четат просто като разказ, а с годините навярно и сам ще почна да я възприемам така.

Зная, че докато траеше, бе почти кошмарна, а през безсънните нощи, които я последваха, стана дори по-страшна. Това не означава, че описанието ѝ би могло да развълнува страничен човек.

Трябва да беше някъде към десет сутринта. Седях облегнат на една пейка с лице към река Чарлс. На около петстотин метра вдясно от мен се издигаше висока сграда, чието име никога не узнах. Сивите води влачеха големи късове лед. Реката неизбежно ме накара да мисля за времето – хилядолетния образ на Хераклит. Бях се наспал добре – учебният ми час предния следобед бе успял, струва ми се, да събуди интереса на студентите. Наоколо нямаше жива душа.

Изведнъж изпитах чувството (което според психолозите е свързано с различните състояния на умора), че вече съм преживял този миг. Някой бе седнал в другия край на моята пейка. Предпочитах да съм сам, но не исках да стана веднага, за да не изглеждам невежлив. Другият бе започнал да си свирука с уста. Тъкмо тогава се случи първата от множеството тревожни случки, изпълнили онази сутрин. Онова, което подсвиркваше – или се опитваше да подсвирква (никога не съм се отличавал с особено верен слух), бе популярното креолско парче „Ла тапера“ на Елиас Регулес. Мелодията ме върна към един отдавна изчезнал вътрешен двор и към спомена за Алваро Мелиан Лафинур, покойник от дълги години. После дойдоха и думите. Бяха от началното десетстишие. Гласът не бе Алваровият, но се мъчеше да му подражава. Разпознах го с ужас. Приближих се до човека и рекох:

– Господине, уругваец ли сте, или аржентинец?

– Аржентинец, но от четиринайсета година живея в Женева – отвърна той.

Последва дълго мълчание. Накрая запитах:

– На „Маланю“ номер 17, пред руската църква ли?

Отговорът бе утвърдителен.

– В такъв случай – заявих решително – вие се казвате Хорхе Луис Борхес. Аз също съм Хорхе Луис Борхес. Сега е 1969 година и се намираме в град Кеймбридж.

– Не – отвърна той със собствения ми глас, който звучеше малко далечно.

След няколко мига настоя:

– Аз съм си тук, в Женева, на една пейка на няколко крачки от Рона. Странното е, че си приличаме, но вие сте много по-възрастен от мен, косата ви е побеляла.

Отвърнах му:

– Мога да докажа, че не лъжа. Ще изброя няколко неща, които един непознат не би могъл да знае. У дома има сребърна чаша за мате с подставка от змии, която нашият прадядо е донесъл от Перу. Има и сребърен леген, окачен на дъга от седло. В шкафа в стаята ни има две редици книги: томовете на „Хиляда и една нощ“, в превод на Лейн, с гравюри върху метал и бележки със ситен шрифт между отделните глави, латинския речник на Кичерат, Тацитовата „Германия“ – на латински и в превод на Гордън, един екземпляр на „Дон Кихот“ от издателство „Гарние“, „Окървавената сцена“ на Ривера Индарте с посвещение от автора, „Сартор Резартус“ на Карлайл, една биография на Амиел и скрита зад останалите, една неподвързана книга за сексуалните обичаи на балканските народи. Не съм забравил и онази привечер на един първи етаж на площад „Дюбур“.

– Дюфур – поправи ме той.

– Добре де, Дюфур. Това достатъчно ли е?

– Не – отвърна. – Тези доказателства всъщност нищо не доказват. Ако ви сънувам, съвсем естествено е да знаете каквото и аз знам. Многословният ви списък е напълно безполезен.

Възражението му бе основателно.

– Ако това утро и нашата среща са само сън – отговорих, – всеки от двама ни трябва да си помисли, че сънуващият е именно той. Може би ще престанем да сънуваме, а може би не. Междувременно наш очевиден дълг е да приемем съня, както сме приели и вселената, и факта, че сме се родили на този свят, че гледаме и дишаме…

– Ами ако сънят продължи? – тревожно попита той.

За да успокоя и него, и себе си, демонстрирах престорена самоувереност, каквато изобщо не изпитвах.

– Сънят ми продължава вече седемдесет години – рекох. – В края на краищата, щом се събуди, всеки човек се среща със самия себе си. Тъкмо това се случва сега и с нас, само дето сме двама. Не искаш ли да знаеш нещо от миналото ми, тоест от бъдещето, което те очаква? – Той безмълвно кимна. Продължих малко объркан: – Мама е жива и здрава у дома в Буенос Айрес, на ъгъла на „Чаркас“ и „Майпу“, но татко почина преди трийсетина години. Умря от сърце. След инфаркта половината му тяло се парализира и това го довърши; лявата му ръка, поставена върху дясната, изглеждаше като детска ръчичка върху дланта на някой великан. Отиде си, нетърпелив да умре, но без да се оплаче нито веднъж. Баба ни бе починала в същата къща. Няколко дни преди края тя ни повика всичките и рече: „Аз съм една много стара жена, която умира твърде бавно. Не искам никой да се тревожи заради нещо толкова просто и естествено“. Сестра ти Нора се омъжи и има две деца. Впрочем как са всички у дома?

– Добре са. Татко все се шегува с религията. Снощи каза, че Иисус е бил като гаучосите, които не искат да се обвързват с нищо, и затова е проповядвал с притчи. – След кратко колебание ме запита:

– Ами вие?

– Не зная точния брой на книгите, които ти ще напишеш, но зная, че са много. Ще съчиняваш стихове, които ще ти носят несподелена наслада, и разкази с фантастично естество. Ще преподаваш уроци също като баща си и като мнозина други от нашата кръв. – Зарадвах се, че не ме попита нищо за провала или за успеха на книгите. Промених тона и продължих: – А що се отнася до историята… Имаше и друга война, кажи-речи, между същите противници. Франция скоро капитулира; Англия и Америка пак проведоха срещу един немски диктатор на име Хитлер цикличната битка при Ватерло. Около 1946 година Буенос Айрес роди втори Росас, твърде подобен на нашия родственик. През 55-а година провинция Кордоба ни избави както по-рано Ентре Риос. Днес нещата вървят зле. Русия се мъчи да завладее планетата; Америка, спъвана от суеверието на демокрацията, не се решава да бъде империя. С всеки изминал ден страната ни става все по-провинциална. По-провинциална и по-горделива, сякаш си затваря очите пред фактите. Не бих се изненадал, ако вместо латински в училищата започнат да преподават гуарани.

Забелязах, че почти не ми обръщаше внимание. Първичният страх от невъзможното и все пак несъмненото изцяло го бе сковал. Аз, който никога не съм бил баща, изпитах силен прилив на обич към това бедно момче – то ми бе по-близко, отколкото ако бе рожба на собствената ми плът и кръв. Видях, че стиска в ръце някаква книга. Попитах го коя е.

– „Обладаните“ – или, струва ми се, „Бесове“ – на Фьодор Достоевски – отвърна той донякъде суетно.

– Това май ми се губи. Какво представлява?

Едва бях изрекъл тези думи, когато усетих, че въпросът ми е същинско богохулство.

– Великият руски писател – сериозно рече той – е проникнал по-дълбоко от всеки друг в лабиринтите на славянската душа.

Този реторичен опит ми се стори доказателство, че вече се е успокоил. Запитах го кои други произведения на маестрото е прелиствал. Изброи две-три заглавия, сред които и „Двойник“. Поинтересувах се дали при четенето различава добре персонажите както в случая с Джоузеф Конрад и дали смята да изучи цялото творчество на Достоевски.

– Да си призная честно, не – отвърна ми с известна изненада.

Запитах го какво пише в момента. Призна ми, че подготвя стихосбирка, която щял да нарече „Червените химни“. Обмислял и още едно заглавие – „Червените ритми“.

– Защо пък не? – рекох. – Можеш да се позовеш на добри предшественици. Например синият стих на Рубен Дарио и сивата песен на Верлен.

Без да обърне внимание на думите ми, поясни, че книгата му щяла да възпее братството на всички хора. Поетът на нашето време не можел да обръща гръб на епохата си…

Силно препоръчваме също:

Откъс от “Всеобща история на безчестието” на Хорхе Луис Борхес

 

Повечето ни читатели намират статията за любопитна. А ти?
  • удивителна (0%)
  • вдъхновяваща (0%)
  • любопитна (100%)
  • забавна (0%)
  • гореща (0%)
  • щура (0%)
  • необикновена (0%)
  • плашеща (0%)
  • обезпокоителна (0%)
  • дразнеща (0%)

И още ...

Подарете си вдъхновение

Най-интересните статии от изминалата седмица ви очакват! Всяка Неделя сутрин във Вашата пощенска кутия.