Най-продаваната авторка на исторически романи в световен мащаб Филипа Грегъри се завръща с романа „Последните Тюдори” – умело разказана история за края на една велика, но прокълната кралска династия.

„Безупречни исторически проучвания, динамичен разказ и неуморна отдаденост на идеята, че историята не принадлежи само на мъжете.”

Дейли Мейл

Кралица за девет дни, Джейн Грей отива на ешафода, пожертвана от собствения си баща и другите участници в заговора да изместят Мери Тюдор, наследницата на рано починалия Едуард VI, единствения син на Хенри VIII. Мери си възвръща престола, но бележи възшествието си със смъртна присъда над собствената си братовчедка. Дълбоко вярваща, кротка и покорна дъщеря, Джейн Грей посреща смъртта, отправяйки към двете си сестри завета: „Научете се да умирате.”

Катрин, втората дъщеря на рода Грей, е красива, жизнена и очарователна, любовта я интересува много повече от престола. Но както сестра ѝ става жертва на страха на Кървавата Мери да не загуби престола, така и Катрин ще бъде жертва на упоритата ненавист на Елизабет, наследила короната от Мери и цял живот измъчвана от ужаса, че някой може да ѝ я отнеме.

Третата братовчедка на властващата кралица, красивата Мери, останала джудже, има още по-малко амбиции и от сестра си – тя просто иска да изживее живота си спокойно, с верен и любящ съпруг до себе си. Но и тя носи кръвта на Тюдорите и застава на пътя на кървавата им амбиция.

Така, с кръв, предателства и безплодна пустота, ще завърши династията на Тюдорите, за да се изпълни старото проклятие, отправено към един узурпатор…

Последните Тюдори
(откъс)

Филипа Грегъри

Той разтваря широко двойните врати, и влизаме в ярко осветената зала. За миг съм заслепена от свещите и светлината на огъня: стаята е препълнена с видни благородници на кралството и многобройните им придружители. Богатството пламти ярко от скъпоценните камъни по шапките им и от дебелите златни верижки, обточили дузина широки гърди, тлъсти като гърдите на охранени, гушести гълъби. Разпознавам половин дузина от тях. Болнавият съпруг на сестра ми Катрин отсъства, но баща му, Уилям Хърбърт, е тук, неговият шурей, Уилям Пар, маркиз на Нортхамптън, стои до него. Франсис Хейстингс и Хенри Фицалан разговарят, доближили глави, но замлъкват, когато ни виждат. Влизането ни възцарява внезапна тишина в залата и моят свекър, Джон Дъдли, кимва на Мери, сякаш за да ѝ благодари за някаква услуга, а после, един след друг, всички до един смъкват шапките от главите си и застават мълчаливо. Оглеждам се, почти очаквайки да видя, че зад мен е влязъл кралят, или може би принцеса Мери. Но после самият Джон Дъдли, херцогът на Нортъмбърланд, най-важният човек в съвета, отривисто смъква обшитата си с перли шапка и ми се покланя много ниско.

‒ Кралят е мъртъв ‒ казва той. ‒ Бог да приеме безсмъртната му душа. Той ви посочи за своя наследница. Вие сте кралица, Бог да благослови и да пази Ваше Величество.

Гледам го неразбиращо и си помислям глупаво, че всичко това сигурно е сън: вечерното плаване по реката, безмълвната къща в края на дългото пътуване, студеното огнище, а сега тези видни личности, които ме гледат, сякаш би трябвало да зная какво да правя, докато те ми прикачват титлата, с която ме правят предател.

‒ Какво? ‒ изричам само. ‒ Какво?

‒ Вие сте кралица ‒ повтаря Джон Дъдли. Оглежда стаята. ‒ Бог да пази кралицата!

‒ Бог да пази кралицата! ‒ изревават всички, с широко отворени усти, с внезапно поруменели лица, сякаш, като изкрещят нещо в един глас, то ще стане истина.

‒ Какво? – повтарям. Мисля си, че след миг ще се събудя и това ще ми се струва нелепо. Ще бъда в леглото си в Челси. Навярно ще разкажа на Гилдфорд ужасния си сън и той ще се смее.

‒ Доведете съпругата ми ‒ казва тихо Джон Дъдли на мъжа пред вратата, и ние чакаме в неловко мълчание. Никой не среща погледа ми, но всички ме гледат. Не спирам да се питам какво искат да направя. Изричам кратка молитва: „Свети Отче, кажи ми какво да правя. Изпрати ми знак“. После влиза свекърва ми, лейди Дъдли, и майка ми е с нея. Това би трябвало да ме успокои, но когато виждам тези две съперничещи си неприятелки, сплотени във внезапна решителност, това ме изплашва по-силно отпреди. Елизабет Пар също влиза и застава до съпруга си, маркиза на Нортхамптън, а изражението ѝ е възбудено и сурово.

Майка ми улавя студените ми ръце в груба хватка.

‒ Джейн, моят братовчед, кралят, е мъртъв ‒ казва тя високо, сякаш оповестява кралското си потекло пред стаята.

‒ Едуард ‒ мъртъв?

‒ Да, и назова теб като новата кралица ‒ не успява да се сдържи и добавя: ‒ Пренебрегвайки правото ми.

‒ Горкият Едуард! О! Едуард! ‒ възкликвам аз. ‒ Спокоен ли беше краят му? Болестта му ли го погуби? Имаше ли свещеник при себе си?

‒ Няма значение ‒ казва свекърва ми, без да губи време за душата на братовчед ми. ‒ Назова вас за следваща кралица.

Поглеждам я в решителното лице.

‒ Не мога да бъда кралица ‒ казвам простичко.

‒ Но си ‒ настоява майка ми. ‒ В крайна сметка той назова нашия род. Вие наследявате чрез мен.

‒ Но какво ще стане с принцеса Мери?

‒ Собственият ѝ баща я обяви за незаконородена в завещанието си, а освен това ние никога няма да приемем папистка кралица ‒ намесва се лейди Дъдли. ‒ Никога.

‒ Принцеса Елизабет? ‒ прошепвам.

Този път никоя от тях не си прави труда да отвърне. Дори не назовавам Мери, кралицата на шотландците, въпреки че нейното право е също толкова валидно, колкото и нашето.

‒ Не мога да го направя ‒ прошепвам на лейди Дъдли и хвърлям изкосо поглед към пълната с мъже стая. ‒ Наистина не мога.

‒ Длъжна сте.

Един по един членовете на съвета падат на колене, докато всички се озовават на височината на раменете ми и аз се чувствам като обсадена от решителни гномове, не по-високи от малката ми сестра.

‒ Недейте ‒ казвам нещастно. ‒ Милорди, умолявам ви, недейте ‒ чувствам как сълзите се стичат по лицето ми ‒ за клетия ми братовчед, издъхнал толкова млад, и за мен, сама в тази ужасна стая с тези ужасяващи мъже, паднали на колене, и тези жени, които не искат да ми помогнат. ‒ Недейте. Не мога да го направя.

Сякаш не съм казала нищо, сякаш са глухи за моя отказ, те се скупчват по-близо, както са на колене. Кошмарно е. Изправят се; идват един след друг да се поклонят ниско и да ми целунат ръка. Иска ми се да отдръпна ръцете си, но майка ми ме крепи с една ръка около гърба ми и хватка под мишницата. Лейди Дъдли държи ръката ми протегната, за да могат тези именити, непознати мъже да притискат месестите си устни към стиснатия ми юмрук. Давя се с риданията си, сълзите се леят по лицето ми, но никой не обръща внимание на това. ‒ Не мога – проплаквам. ‒ Принцеса Мери трябва да наследи трона. Не аз.

Извивам се в хватката им. Мисля си, че ще ме завлекат на ешафода. Проявих неподчинение към братовчедка си Мери веднъж, когато оскърбих вярата ѝ. Не се осмелявам да го направя отново. Да предявиш претенции към трона е акт на държавна измяна, наказуема със смърт. Не смея да го направя. Няма да го направя.

Вратите на голямата зала се отварят и баща ми и Гилдфорд влизат заедно.

‒ Татко! ‒ проплаквам, сякаш зова Спасителя. ‒ Кажете им, че не мога да бъда кралица!

Той идва до мен и аз изпитвам неимоверното облекчение на спасено дете. Мисля си, че той ще ме спаси от тази мъка и ще каже на всички, че не мога да бъда кралица. Но той също ми се покланя ниско, както не е правил никога преди, а после казва с най-строгия си глас:

‒ Джейн, вие бяхте посочена за наследница от нашия покоен обичен крал. Негово право беше да ви посочи: ваш дълг е да приемете наследството, което той ви даде. Това е ваш вменен от Бога дълг.

Надавам лек писък:

‒ Не! Не! Не, татко! Не!

Майка ми затяга хватката си върху раменете ми и ме разтърсва леко.

‒ Тихо ‒ изсъсква полугласно. ‒ Родена си за това. Би трябвало да се радваш.

‒ Как бих могла? – задавя ме ридание. ‒ Не мога! Не мога!

Като обезумяла оглеждам строгите лица, търсейки някой, който може да разбере и да поеме ролята ми. Гилдфорд се приближава до мен и улавя ръката ми.

‒ Бъди смела ‒ казва. ‒ Това е огромна възможност за нас. Това е прекрасно. Толкова се гордея с теб.

Гледам го неразбиращо, сякаш говори на руски. Какво има предвид? Какво казва? Той се усмихва със своята усмивка на красиво дете, а после ме пуска и се отправя към майка си. Никой не се интересува от отказа ми, никой не чува, че не искам да заема трона. Ще ме короноват с или без мое съгласие. Аз съм като хванат натясно заек с оплетен в примка крак. Мога да се извивам и обръщам, мога да пищя, но нищо няма да ме спаси.

За авторката

Родена в Кения през 1954 г., Филипа Грегъри завършва история, защитава докторат по литература на XVIII век в Единбургския университет, работи като журналист и продуцент за BBC.

Първият и роман незабавно става световен бестселър и тя се посвещава изцяло на писателската си дейност. След поредицата бестселъри от епохата на Тюдорите е наречена „кралица на историческия роман”.

Филипа Грегъри е най-известна с исторически си поредици за Тюдорите и Войната на розите, но тя е автор и на детски книги, както и на редица други успешни романи, продадени в многохилядни тиражи по цял свят.

От Изд. Еднорог препоръчваме също:

“Царицата на нощта” – бал в чест на жените с талант. И смел литературен експеримент, на ръба между романтизма и суровия реализъм

“Фалко” на Артуро Перес-Реверте – когато „шпионски роман“ е тясно определение за добра литература

“Животът и времето на Хлапето Мълния” – комиксова картинност и отрезвяващ психологизъм от Бил Брайсън в най-добрата си форма (ревю, откъс и избрани цитати)