Година след излизането на „Ритуалът”, Радко Пенев изпраща читателите на ново приключение – този път сред пясъците на пустинята.

Кърваво убийство на арабски професор, мистериозна шумерска плочка и изображение, напомнящо за Богинята Майка на траките среща познатите ни Боряна Казакова и Петър Георгиев с Меган Сегар от Британския музей и тримата се оказват впримчени в смъртоносна схватка с мистериозна секта, вярваща, че е съставена от наследници на Каин. Мястото, където е възникнала човешката цивилизация, крие тайна, за която някой е готов да убива.

Ключът към спасението е в ръцете на една митична жена с божествена сила, чиято мрачна история сякаш е белязала цялата човешка история.

В „Грехът на Лилит” Радко Пенев използва умело библейските текстове, апокрифите и митовете на Древна Месопотамия и Древна Тракия, за да разкаже една история, започнала още в зората на времето – с първата жена на Адам. В тази история участие вземат тайнственият Енох, Каин, царица Семирамида, библейски демони, бедуини и бунтовници от Близкия изток.

Как е създадена Библията? Всемогъщ ли е Господ?

„В началото бе Словото; и Словото беше у Бога; и Словото бе Бог“

Началните думи на Евангелието на Йоан повдигат въпроси и загатват за корените на човешката цивилизация. Древните слова от първите свещени книги отварят вратите към един забравен свят и към тайни, потънали в пясъците на пустинята

Базиран на реални научни хипотези и на апокрифните издания на „Книгите на Енох”, „Азбуката на Бен Сира”, „Малкото Битие”, „Книгата на тайните” и още много други, напрегнат и динамичен, „Грехът на Лилит” прекрачва жанровите граници и изпраща читателя по средата на лабиринт, от който може да излезе само чрез решаване на кубчето на Рубик и намирането на нови въпроси.

Грехът на Лилит
(откъс)

Радко Пенев

И сътвори Бог човека по свой образ,
по Божий образ го сътвори;
мъж и жена ги сътвори.
Битие-1-26

Високите, осветени прозорци му напомняха онези на джамията в родния му град. Само че, докато имамите в храма възхваляваха Бог и тълкуваха делата му, зад тухлените стени на сградата, коя то наблюдаваше вече час, бе съсредоточен научен капацитет, притежаващ потенциала да унищожи всяка религиозна идея.

Или да я потвърди.

Гостилницата се казваше „Котвата“ – навярно заради близостта на реката и няколкото вързани лодки под стените ѝ. По това време вече бе пълна с хора и това му осигуряваше отлично прикритие. Можеше необезпокоявано да наблюдава целта си и да се слее с тълпата, без да предизвика подозрение.

Чакането не го изнервяше. Знаеше защо е тук и бе търпелив. Нуждаеше се от още няколко минути, за да получи възможността да се промъкне зад стените и да приключи всичко. Никой не биваше дори да зърне частицата истина, която се намираше в ръцете на онзи крадец.

*

Ярките светлини на прожекторите обливаха подиума и я заслепяваха, криеха милостиво по-голямата част от изпъл нената с хора зала. Не успяваше да види ясно израженията им и това донякъде я успокояваше.

Боряна Казакова нямаше причина да се чувства напрегна та. Едва на тридесет и две години, доктор по археология с блестяща кариера и ослепителна усмивка, тя бе привлякла интереса на световната историческа общност с откри тия та, на6правени само преди година. Те хвърляха светлина върху космогонията на траките и техните ритуали, макар и да предизвикваха повече въпроси, отколкото даваха отговори.

От момента, в който оповести проучванията си, тя се стараеше да не отклонява нито една покана за участие в нито един научен форум. В пос ледните месеци посети десетина държави, разположени на три континента. Лекциите ѝ преминаваха при пълни зали и с нестихващ интерес.

Тази вечер беше различно. Сред присъстващите изпъкваха имена на учени, чиито трудове по антична история влизаха в учебните програми на водещите световни университети.

Въпреки това тя нямаше причина да се чувства напрег на та.

Едва ли друг човек в залата познаваше толкова дълбоко темата и разбираше напълно фактите и тяхното тълкуване, както доктор Казакова. Никой от тях не се бе докосвал до поразителната мистична реалност зад митовете и легендите. Докосване, което едва не коства живота ѝ.

Смени слайда и продължи по-уверено:

– Случайното откритие на тази каменна плоча, както и на надписа, кой то забелязвате на стъпалото отзад, са двете неща, довели до разплитането на загадките, кои то до този момент се намираха в сферата на предположенията.

Зад нея, на огромен екран, заемащ почти цялата северна стена на конферентната зала на Куийнс Колидж в Кеймбридж, се проектираше снимката на изкопа в къщата на дядо Васил.

Изображението бе същото, кое то Петър ѝ бе показал, когато за пръв път дойде при нея. Можеше да използва някое от стотиците други, направени впоследствие, но избра точно това, защото в него имаше отношение, а не научна стерилност. Това бе снимката, от коя то започна всичко.

– Надписът е тракийски…

– Траките не са имали писменост!

Гласът долетя някъде от далечния край на залата и Боряна не успя да забележи кой отправи забележката. Английският ѝ бе достатъчно добър, за да е способна да изнесе предварително подготвена лекция, но опредено се затрудни да определи твърдия акцент на говорещия.

Усмихна се и огледа лицата на хората.

– Именно – отговори. – Това е точно така. До момента няма открит или поне достоверно разчетен запис на тракийска азбука. Това обаче явно не им е попречило да използват вече съществуващия линеар, за да си водят записки. Това, което виждате, е Линеар Б, транскрибиран от тракийски език.

Лекото хихикане из залата ѝ подсказа, че е намерила верния отговор. Невидимият опонент не реагира, затова тя продължи:

– Надписът бе разчетен правилно от блестящия професор Антон Николов – най-добрия специалист по антични езици в България. Подходът му към разчитането на скрипта може да бъде сметнат за иновативен, но със сигурност се оказа извънред но успешен. За съжаление, професорът вече не е между живите.

Гласът ѝ не трепна, когато произнесе думите, но паузата, коя то пос ледва, бе един миг по-дълга от необ хо димото.

– Той, заедно със своя екип, работи върху няколко подобни находки, идентифицирайки определени думи и словосъчетания, кои то помогнаха този надпис да бъде разчетен. Предвид

известната спешност, наложена от външни фактори, за които ще стане дума след малко, неговите усилия могат да бъдат сметнати за феноменален успех.

Екранът зад нея примигна и картината се смени с пора зителната гледка от онзи скалист връх, където за първи път се сблъскаха с Виктор и бандата му. Равните скали завършваха с остър ръб, отвъд кой то се ширеше гледка към необятната морска синева. Въпреки десетките изнесени лекции споменът от случката, коя то се разигра там и едва не коства живота ѝ, я накара да потръпне. Тялото ѝ сякаш отново усети горещия допир на ръбатите скали, когато тя лежеше по корем и се взираше в пропастта, търсейки знаци, кои то да ѝ подскажат къде е храмът.

Отметна кичур коса зад ухото си и продължи:

– Разкодираните древни думи посочиха мяс то, само по себе си достатъчно впечатляващо дори и без древен храм, скрит в недрата му. Връх Бакърлъка се откроява както в географски, така и в исторически план и лесно може да бъде проследена нишката, коя то отправя тайния храм именно там. Интересното в случая е, че в непосредствена близост се е намирало тракийско

укрепление, кое то най-новите изследвания поставят в една и съща времева рамка с храма.

– Онези, кои то са го строили, са живели там?

Гласът не бе на човека, нап ра вил коментар относно писмеността на траките. Този си беше британец, но по естеството на въпроса Боряна можеше да заключи, че пита любопитен студент, а не преподавател. Специалистите слушаха, анализираха и едва тогава пускаха в ход авторитета си. Краят на презентацията обикновено се оказваше най-трудната част.

– Може да се нап ра ви подобно предположение, точно така – потвърди тя. – В момента на мяс тото текат археологически проучвания, кои то биха разкрили връзката между двете, стига да я има, разбира се. Самата организация на сградите е много любопитна – загатва за храмова структура, наподобяваща донякъде ранноегипетски архитектурен стил…

– Траки и египтяни? – прекъсна я същият глас.

– … но подобни предположения аз лично бих нарекла твърде смели – завърши тя и вдигна пог лед.

Висок, русоляв младеж в развлечен пуловер я гледаше, изправен в средата на залата. В ръцете си държеше разтворен черен тефтер.

– Не бих могла да потвърдя подобна връзка, в никакъв случай – поясни тя. – Не и без категорични доказателства.

Ясно забеляза разочарованието, преминало по лицето на младежа, докато той сядаше на мяс тото си.

– Възможно ли е това да не са градежи на траките?

Отново онзи твърд акцент.

Боряна огледа залата и този път забеляза силуета на самотен мъж в левия ѝ край. Застанал точно под един от ослепителните прожектори, тя не успяваше да го различи добре.

– Самият факт, че структурата им не повтаря онези, които вече са известни от други тракийски разкопки, сам по себе си е дос та тъч но сензационен. И все пак да търсим допълнителни връзки, попадащи в сферата на конспиративните предположения, е несериозно.

Усмихна се към мъжа, без да може да види изражението му, и добави:

– Ако ми позволите да продължа, ще разберете защо градежите и на скрития храм, и на укрепленията в близост са несъмнено тракийски.

Човекът не реагира по никакъв начин. Боряна сведе очи към листовете в ръцете си, смени фотографията на екрана и продължи:

– Достъпът до храма е труден, но не невъзможен. Разбира се, в древността посещенията са били ограничени само до определен кръг посветени адепти, за кои то предстои да стане дума след малко.

Погледна към притихналите хора и каза:

– Освен трудния достъп храмът притежава защитен механизъм, нехарактерен за траките.

Подобно на далечно жужене от пчелен кошер, лека вълна тихо разменени реплики премина през публиката, когато Боряна смени снимката с близък план на съоръженията, защитаващи входа на храма. Сложната лостова система, която се задвижваше от ключ, издълбан на гърба на плоча с барелеф на Херос, бе нещо, кое то никой не бе срещал до момента.

– Мога да ви уверя, че въпреки изминалите хилядолетия тази защита все още функционира отлично. Имах нещастието сама да се уверя в това. Структурата няма аналог в нито една от античните култури и може да се прие ме за напълно самобитна. С изключение на този изолиран случай траките не са използвали подобни системи и това прави откритието уникално. Разбира се, можем да предполагаме, че наред с магичната пещера на Залмоксис, която – убедена съм – всички очаквате да видите с нетърпение, този не е единственият храм, където са се провеждали ритуалите на Кабирските мистерии и техните Големи Богове. Така че за момента бих определила съоръжението като уникално, но не бих заложила професионалната си чест, твърдейки, че е единствено.

Залата бе притихнала и лицата на хората следяха всеки неин жест. Лекцията се развиваше чудесно. Боряна владееше аудиторията си и с нетърпение очакваше взрива от въпроси в края.

Тук бяха събрани куп светила от световна величина, някои от които навярно можеха да я изненадат, но това само я накара да се усмихне.

Премина на следващия слайд.

Още за автора и дебютния му роман:

“Ритуалът” или как Радко Пенев превръща “тези готини траки” в главни действащи лица на завладяващ трилър