Трудно ви е да си изберете филм сред морето от „касови“ хитове?

Хубавата новина е, че доброто кино все някак намира път до големия екран. И то не само по време на любимите ни фестивали.

Поне три от новите филми, които тръгнаха (или съвсем скоро тръгват) на разпространение у нас заслужават вниманието и на най-взискателния зрител: „Аз, Даниел Блейк“, „Лудетини“ и „Другата страна на надеждата“.

Аз, Даниел Блейк

„Мисля, че гневът може да бъде много конструктивен – гневът, който оставя публиката с усещането за нещо неразрешено като проблем, с някакво предизвикателство.

Той може да свърши добра работа.”

Това казва режисьорът Кен Лоуч по повод на удостоения си със Златна палма филм.

Създаден с хумор, топлина и отчаяние, „Аз, Даниел Блейк“ е безкомпромисен – пленява с естествената простота на разказа, близка до минимилизъм, запазена марка за филмите на Кен Лоуч и неговото социално кино.

А аз признавам, че макар и да се смях с цяло гърло на доста моменти от филма, в края на прожекцията историята ме беше стиснала за гърлото…

Тя е проста, но разтърсваща: През по-голямата част от живота си 59-годишният Даниел Блейк е работил като дърводелец в Нюкасъл. Сега за пръв път има нужда от държавна помощ. Пътят му се пресича с този на самотната майка Кейти, която също е без работа и се грижи за двете си малки деца. Даниел и Кейти се озовават на „ничия земя” и са принудени да се борят с държавната бюрокрация и бушуващия конфликт между работещи и безработни.

Лудетини

Липсва ви „лудото“ италианско кино?

Новият филм на Паоло Вирдзи предлага щедра порция от него. Но ако очаквате лека, щура комедия, може да останете разочаровани.

„Лудетини“ е много повече от това. Единственото леко в него e начинът, по който получаваме храна за размисъл: ние нормалните, въведени в света на две жени с психически заболявания.

Историята? Беатрис е жена, на която някой трудно може да затвори устата. Тя е богата, знатна дама, която вярва, че поддържа интимни отношения със световните лидери. Даниела пък е татуиран интроверт, крехка млада жена, която живее заключена в личната си мистерия. И двете са пациентки на модерната психиатрична клиника Вила Бионди.

Между тях се ражда едно непредвидимо приятелство и дори бягат от психиатрията, за да потърсят любов и щастие в света на нормалните хора.

„Искахме да създадем забавна и човечна комедия, но също така и история, приличаща на приказка или дори на психеделично преживяване, без то да бъде наивно.“,

обяснява режисьорът Паоло Вирдзи.

Уверявам ви, че е успял. До степен още да се питам колко капки човечност има у „нормалните“ хора…

Другата страна на надеждата

Филм на контрастите още от първата сцена – между черното от сажди лице на един емигрант и ярко оранжевата покривка в стаята, от която излиза мъж, напускаш своята жена алкохоличка.

Филм, който се гледа бавно и с наслада. Филм в който музиката е главен герой.

И макар да е показана цялата грозота и отчаяние в живота на търсещите убежище далеч от войната, накрая надделява чувството, че надежда има. Дори грубовато прикрита зад фасадата на достолепен мъж, който най-напред ще те поступа, но сетне ще рискува всичко, за да спаси теб и семейството ти.

Филм на Аки Каурисмаки – финландски режисьор, продуцент, сценарист, актьор и монтажист (работил като пощальон, мияч на чинии и кинокритик). Носител е на Голямата награда на журито в Кан за „Мъжът без минало“, който след това е отличен и с наградата на ФИПРЕССИ за филм на годината и е номиниран за „Оскар” за чуждоезичен филм.

„Другата страна на надеждата“ разказва две истории, които се преплитат. В първата срещаме Халед, който е сирийски бежанец. Качил се на товарен кораб, той се оказва в Хелзинки, където официално иска убежище, но без да се надява на особен успех.

Викстрьом е вторият персонаж. Той е пътуващ търговец, който се опитва да продава вратовръзки и мъжки ризи. В един момент обаче решава да зареже своята жена алкохоличка, търговията и да се посвети на залозите, като така успява да си купи ресторант в най-отдалечената част на Хелзинки.

Когато властите отхвърлят молбата на Халед, той решава да остане нелегално в страната, както правят много хора със сходна на неговата съдба. Той живее на улицата и неизбежно се сблъсква с всякакви видове дискриминация, но също така среща добри хора и дори заформя сърдечно приятелство.

Един ден Викстрьом открива Халед да спи в двора зад ресторанта му. Той му помага (след като го поступва), като му осигурява място за спане и му дава работа.

Викстрьом, Халед, сервитьорката, готвачът и кучето му си заформят едно утопично общество – така типично за филмите на Аки Каурисмаки, в които режисьорът събира различни хора, за да докаже, че светът може и трябва да бъде едно по-добро място.