„Кървави книги” от обявения за крал на хоръра Клайв Баркър вече има българско издание.

Култовият сборник на писателя неслучайно е носител на наградите „Уърлд Фентъзи“ и „Бритиш Фентъзи“.

Да четеш Баркър, е като да се спускаш в дълбините на своето подсъзнание, да се давиш в ужас и ирония, бичуваща недъзите на съвременната действителност.

Том 5 на „Кървави книги“ включва още по-гротескни и шокиращи истории, гарнирани с черен хумор…

Кървави книги
(откъс)

Клайв Баркър

Както елегантната структура на една безупречна трагедия остава невидима за участниците в нея, така и перфектната геометрия на жилищния комплекс „Спектър Стрийт“ може да бъде видяна само от въздуха. Ако се разхождате по мрачните му улици или пресичате мръсните проходи между сивите правоъгълници от бетон, нищо няма да ви хване окото, нито ще провокира въображението ви. Малкото фиданки, които са били засадени в четвъртитите вътрешни дворове, отдавна са осакатени или изкоренени; тревата, макар и буйна, има болнав цвят.

Няма никакво съмнение, че комплексът и двете му прилежащи постройки някога са били мечта на архитекта. Градските проектанти навярно са плакали от радост над жилищен проект, който подслонява триста трийсет и шест души на един хектар и същевременно може да се похвали с място за детска площадка. Създателите на „Спектър Стрийт“ сигурно са станали богати и прочути, а при откриването му е имало речи, че това е образец, по който ще се строят всички бъдещи квартали. Но въпреки пролетите сълзи и изговорените думи проектантите го бяха оставили без надзор, а архитектите се бяха заели да реставрират джорджиански къщи в другия край на града, без да посетят нито веднъж комплекса.

Ако го бяха посетили обаче, жалкото му състояние едва ли щеше да ги засрами. Та нали творението им (както несъмнено щяха да възразят те) беше все така брилянтно: геометрията му продължаваше да е прецизна, а пропорциите безупречни; ако някой имаше вина за упадъка му, това бяха неговите обитатели. И обвинението им нямаше да е безпочвено. Хелън не помнеше да е виждала по-съсипана градска среда. Уличните лампи бяха изпочупени, а оградите на задните дворове – съборени; имаше гаражи с блокирани врати и овъглени автомобилни шасита без колела и двигатели. Три или четири приземни жилища в един вътрешен двор бяха напълно опожарени, а вратите и прозорците им – барикадирани с дъски и ламарина.

Но най-потресаващи бяха графитите, за които ѝ бе разказвал Арчи. Именно заради тях бе дошла тук и видяното не я разочарова. Върху всяка тухла бяха надраскани или нарисувани със спрей толкова много припокриващи се картинки, имена, неприлични думи и цитати, че ѝ беше трудно да повярва, че комплексът е само на три години и половина. Девствените доскоро стени бяха обезобразени до такава степен, че служителите от отдел „Чистота“ никога нямаше да успеят да ги почистят. Можеха да замажат с вар тази визуална какофония, но това само щеше да осигури нови изкусителни повърхности за любителите на графити.

Хелън беше на седмото небе. Всеки ъгъл ѝ предлагаше нов материал за дисертацията на тема „Графитите: семиотика на градското отчаяние“. Темата обединяваше двете ѝ любими дисциплини – социологията и естетиката – и докато вървеше из комплекса, тя започна да се чуди дали видяното няма да ѝ стигне да напише цяла книга. Първо обиколи дворовете, като си записа по-интересните драсканици и отбеляза местонахождението им. После взе оборудвания със статив фотоапарат от колата си и се върна на набелязаните места, за да заснеме отблизо стените.

Беше пипкава работа. Хелън нямаше голям опит като фотограф, а и по следобедното октомврийско небе плаваха облаци, които хвърляха спорадично сенки върху тухлите. Докато настройваше и пренастройваше експозицията, за да компенсира промените в светлината, пръстите ѝ ставаха все по-непохватни, а тя – все по-раздразнителна. Въпреки това продължи да упорства, без да обръща внимание на любопитните погледи на случайните минувачи. Имаше толкова материал за документиране. Хелън си напомни, че сегашният ѝ дискомфорт ще бъде щедро възнаграден, когато покаже снимките на отнеслия се скептично към проекта ѝ Тревор.

„Надписите по стените? – бе възкликнал той с дразнещата си полуусмивка. – Писали са дисертации за тях стотици пъти.“

Беше прав, разбира се. И същевременно грешеше. Имаше научни трудове върху графитите и те бяха пълни със социологически жаргон: културно потис­ничество, градска алиенация. Но Хелън се ласкаеше от мисълта, че може да открие сред купчината драсканици нещо, което предишните анализатори са пропуснали – нещо универсално, върху което да изгради дисертацията си. Само усиленото систематизиране и групиране на фразите и образите пред нея можеше да разкрие какво е общото между тях, затова беше важно да ги фотографира. Толкова много ръце се бяха трудили тук; толкова мозъци бяха оставили своя отпечатък – ако успееше да открие някаква закономерност, някакъв преобладаващ мотив или тема, дисертацията ѝ щеше да предизвика сериозен интерес; самата Хелън също.

– Какво правите? – попита нечий глас зад гърба ѝ.

Тя се обърна и видя млада жена с детска количка. Имаше измъчен вид и зъзнеше. Детето в количката хленчеше и държеше в изцапаните си ръчички оранжева близалка и опаковка от десертче, а малкото му палто беше осеяно с парченца шоколад и желирани бонбони.

Хелън се усмихна вяло на жената  – изглеждаше като човек, който се нуждае от усмивка.

– Снимам стените – обясни тя, въпреки че беше очевидно какво прави.

Жената, която едва ли беше на повече от двайсет, попита:

– Имате предвид онези цапаници?

– Надписите и рисунките – отговори Хелън, после допълни: – Да, цапаниците.

– От общината ли сте?

– Не, от университета.

– Отвратителна работа – каза майката. – Да цапат така стените. И не го правят само хлапетата.

– Така ли?

– И възрастните го правят. Изобщо не им пука. Правят го на светло, посред бял ден. – Жената сведе очи към детето, което беше започнало да подостря близалката си в плочките на тротоара. – Кери! – скара му се тя, но момчето не ѝ обърна внимание. – Ще почистят ли стените?

– Нямам представа – отговори Хелън и повтори: – Аз съм от университета.

– О  – възкликна едва ли не изненадано жената,  – значи нямате нищо общо с градската управа?

– Нямам.

– Някои са крайно неприлични, нали? Големи цинизми. Направо ме е срам да гледам какви неща рисуват.

Хелън кимна и хвърли поглед към момченцето, което сега се опитваше да навре близалката в ухото си.

– Не така! – сгълча го майката и се наведе да го плесне по ръката.

Шамарът беше слаб, но Кери се разрева. Хелън се възползва от разсейването ѝ и се обърна пак към апарата. Само че жената не беше приключила.

– И не го правят само отвън.

– Моля?

– Влизат в празните апартаменти. Хората от градската управа заковаха дъски на вратите и прозорците, но файда никаква. Пак влизат. Използват ги като тоалетни и пишат още мръсотии по стените. Освен това палят огньове. После никой не може да живее вътре.

Чутото заинтригува Хелън. Дали графитите по вът­ решните стени нямаше да се различават значително от онези на обществен показ? Трябваше да провери.

– А има ли подобни места наблизо?

– Изоставени апартаменти ли?

– С графити.

– Има един-два точно до нас, в „Батс Корт“.

– Ще ми ги покажете ли?

Жената сви рамене.

– Впрочем аз съм Хелън Бюканън.

– Ан-Мари – отговори майката.

– Ще ти бъда много благодарна, ако ми покажеш един от тези празни апартаменти.

Ан-Мари беше смаяна от ентусиазма ѝ и не направи опит да го скрие, но сви отново рамене и каза:

– Няма кой знае какво за гледане. Просто още от същите цапаници.

Хелън си събра екипировката и двете жени тръгнаха рамо до рамо по проходите, които свързваха вътрешните дворове. Въпреки че комплексът беше нисък и нямаше сграда, по-висока от пет етажа, дворовете изглеждаха ужасно клаустрофобично. Алеите и стълбищата бяха мечта за всеки крадец, защото бяха пълни с глухи ъгли и зле осветени тунели. Шахтите за смет, в които хората от горните етажи някога са можели да си изхвърлят боклука, сега бяха запечатани заради опасността от пожари и торбите с отпадъци бяха струпани в проходите между сградите. Уличните кучета бяха разкъсали много от тях и съдържанието им се въргаляше по земята. Въпреки студеното време миризмата беше крайно неприятна. А през горещите летни дни сигурно ставаше нетърпима.

– Живея отсреща – каза Ан-Мари, като махна с ръка към единия край на четириъгълния двор. – В апартамента с жълтата врата. – После посочи срещуположния край. – От онази страна има пет или шест мезонета. Два от тях са празни от няколко седмици. Едното семейство се премести в „Растин Корт“, а другото се изнесе посред нощ.

След това ѝ обърна гръб и забута количката през двора – Кери се беше навел на една страна и от устата му се стичаше слюнка.

– Благодаря  – извика Хелън след нея.

Ан-Мари ѝ хвърли кратък поглед през рамо, но не отговори. Изгаряна от любопитство, Хелън се запъти към приземните мезонети. По нищо не личеше, че в повечето от тях живеят хора. Завесите на прозорците бяха спуснати, а пред вратите нямаше бутилки с мляко и забравени детски играчки. Не се виждаха никакви следи от живот. Но имаше още графити, и то по вратите на обитаваните апартаменти. Тя ги разгледа съвсем бегло – страхуваше се, че някой може да излезе от тях, докато ги проучва, пък и изгаряше от нетърпение да види какво крият празните мезонети.