Едно от най-популярните лица на българската журналистика – Иван Гарелов, издава нова книга в началото на лятото. „Ще ни побъркат. Вторият живот на написаното” (ИК „Сиела”) съдържа статии и коментари на журналиста, публикувани в българския печат от 1989 г. до края на 2016 г. Текстовете отразяват някои от най-важните събития от историята на прехода у нас и припомнят думите и делата на политици, които и днес са част от управлението на страната.

Сред темите в „Ще ни побъркат. Вторият живот на написаното” са новата Студена война, бежанците, кризата в Гърция, войните в Близкия изток, политическите игри в България през годините, възхода на популизма и национализма, терористичните атентати в Европа и в България, съдебната система, кризата в дясното и свободата на словото в медиите.

Изданието съдържа богат снимков материал – от архива на БНТ, както и от личния архив на Иван Гарелов.

Премиерата на книгата ще се състои на 7 юни (сряда) в 19:00 часа в зала „Лаура” на Национален дворец на културата.

 

Ще ни побъркат. Вторият живот на написаното
(откъс)

Иван Гарелов

 

 

ИДЕ ЛИ НОВА СТУДЕНА ВОЙНА?

6 март 2013

Кризата в Украйна избухна на Майдана, но много бързо като ядрена гъба се разпространи над целия свят. Руското насе­ление в Крим и Източна Украйна е готово да обяви независимост и присъединяване към Русия, президентът Путин получи мандат да въведе руски вой-ски на територията на Украйна (някои ча­сти са вече там), Украйна обяви мобилизация, Обама предупре­ди Путин да не се намесва… От тук нататък фантазията чертае различни сценарии на развитие, но каквото и да се случи, едно е сигурно – светът е изправен пред нова студена война с всички произтичащи последици, които няма да подминат и България.

Когато се търсят причините за това катастрофално развитие, не може да ни убегне от вниманието едно многозначително съвпадение. Кризата в Грузия, която се стремеше към Запада, избухна точно в края на Олимпиадата в Пекин, където бе отишъл и Путин. Той трябваше да реагира много бързо и да заповяда на неподготвените руски войски да навлязат в Осетия с всички възможни рискове за международна реакция. Сега Путин триумфираше в Сочи,след като в последния ден Русия зае първото място и увенча амби­циите му с провеждането на зимната олимпиада. Докато той се опиваше от реализацията на мечтата си за силна и велика Русия, някой измъ­кна под носа му 50-милионната Украйна, където той смяташе, че е постигнал победа с преориентацията на президента към Русия вместо към ЕС. Изведнъж всичко се обърка и Путин направо от мирните спортни състезания трябваше да раздава бойни заповеди на руската армия.

Това съвпадение съвсем не е без значение за цялостното развитие на кризата. Путин може да влага колкото си иска мечти и амбиции във връзка с олимпиадата, но какво пречеше това на Запада. Защо запад­ните лидери положиха толкова усилия да вгорчат успеха на Путин още преди олимпиадата да е започнала. Нима наистина те смятат, че Русия може и трябва да бъде унизявана, притискана, изолирана? След атен­татите в Кавказ написах, че точно сега Западните лидери би следвало да покажат съчувствие и подкрепа за Русия. Натискът за повече граж­дански свободи не би трябвало да съвпада с действията на чеченските терористи. Уви, ударът в Украйна, който очевидно е бил подготвян и с външна намеса, показа липсата на подобно разбиране.

Дотук съвпадението свършва и започват разминаванията. Първо­то от тях е, че в случая с Грузия Русия просто препотвърди опекун­ството си над проруските области, които грузинските войски се бяха опитали да окупират. В случая с Украйна целта все още не е откъсва­нето на Крим и разделянето на страната на проруска и прозападна части. Това може да стане по-късно, но засега  битката е все още за цяла Украйна, като и двете страни таят надежда, че победата ще бъде на тяхна страна. За да се разбере второто разминаване с историческия преце­дент е необходимо да се знае малко повече от твърде едностранчивата и повърхностна информация, с която досега бяха осветляван събити­ята в Украйна. Според тази информация в Украйна си противостояха един прогнил проруски режим и едни демократично настроени граж­дани, привърженици на проевропейското развитие на страната. Гледах как на 3 март някои телевизионни водещи се чудеха как да не споменат името на Русия във връзка с нашето Освобождение.

Няма никакво съмнение, че главната вина за кръвопролитията носи наистина авторитарният и прогнил режим, в който са силовите механизми на властта. Няма съмнение също, че на Майдана много от хората се ръководеха от своите проевропейски убеждения. Но главна роля в насилническите действия играха паравоенните групировки от „Десен сектор“, които не си падат много по европейското обвързва­не, защото искат да си изградят един ксенофобски, националистичен режим. Откровено антисемитски и ксенофобски са и позициите на на­ционалистическата партия „Свобода“. Не случайно една от първите стъпки на новите управляващи в Украйна бе отмяната на Закона за основите на държавната езикова политика. Това означава, че се отне­ма правото на регионален език не само на руския, но и на българския.

И ето тук започва същественото различие на този конфликт. Как­во очаква 12-те милиона руснаци, живеещи на територията на Украй­на? Може би те не биха имали нищо против един проевропейски ре­жим, който ще им донесе благоденствие и свободи. Но да изпаднат в положението на преследвано и потискано малцинство? Още повече че за много от тях родина е била Русия, преди Хрушчов да направи безумния си жест да подари Крим на Украйна. Ако руските аспирации бяха само за богати територии, за геополитически позиции, за военно­морски бази, за престиж дори, картината ще се опрости много лесно до черно и бяло. Всичко това го има, разбира се. Но става дума и за съдбата на милиони етнически руснаци.Ще прости ли историята на Путин, ако той ги изостави? А защо чак историята? Колко му е на оли­гарсите в Русия утре да спретнат и на Путин един вътрешен преврат под предлог за слабо управление? Такива примери в руската история колкото искаш.

За украинците една намеса на Русия ще бъде приета като въоръ­жена интервенция за реставриране на сваления корумпиран режим, но за етническите руснаци това ще бъде защита на техния живот и сигур­ност. Така се случва в историята. За нас, българите, генерал Гурко е освободител, а за поляците – поробител.

Ето това отличава тази криза от случая с Грузия. А също така и от ракетната криза с Куба или от нахлуването в Чехословакия. Защото става дума не за идеология или за стратегически цели, а за национални интереси.

И третото разминаване от случая с Грузия се отнася до реакцията на Запада, макар тя все още да не е напълно ясна. Тогава Западът се ограничи с някои устни забележки. Но може ли сега да си позволи да изостави една толкова ключова страна като Украйна на произвола на руската мечка? Това ще срине изцяло авторитета на НАТО и ЕС като някакви гаранти за стабилността и мира поне в Европа. Да, Западът няма да действа първосигнално и да рискува една световна война, ако предприеме превантивен удар срещу Русия. Президентът Обама няма никакъв интерес да вкарва САЩ в нова перипетия, след като едва успява да я измъкне от Ирак и Афганистан. По-вероятно е първа роля да играят европейските съюзници. Засега на предна линия са Велико­британия и Полша. Към тях се присъединява и Франция. Германия не може да стои безучастна. Само че до война е все още далече. Ще за­почне игра на думи, на заплахи, на дипломатически и военни маневри. Държавният секретар Джон Кери вече предупреди, че срещата на Г-8 в Сочи не може да се състои, но и че мястото на Русия в тази органи­зация е под въпрос. Под заплаха са и руските бизнес интереси в аме­риканските финансови институции.

Това е само началото на една нова Студена война, докато не се намери някакво решение на проблема с Украйна. Ако това решение удовлетворява и двете страни, Студената война ще ни върне десети­летия назад. Изборите в САЩ ще бъдат спечелени от твърдите репу­бликанци, които ще обвинят демократите в отстъпчивост. Русия ще се превърне в полицейска държава и диктатура, както предупреждава Борис Акунин. ЕС ще наложи санкции на Русия. Строителството на „Южен поток“ у нас ще увисне. Ще спре потока от руски туристи. В политическите отношения ще се върнем към езика на 90-те годи­ни – рубладжии, руски агенти и т.н. Ще възкръсне амортизираното противопоставяне по линията Русия – Запад. Всяка критична мисъл по адрес на десницата ще бъде етикирано като „пръста на Русия“. Кин­жалите ще се изтупат от нафталина и ще диктуват какво е правилно и какво – не. Всеки опит, всякакви усилия за общи национални цели и стратегии са обречени на присмех. България ще опустее. Ето защо българската позиция трябва да бъде не просто подкрепа за Украйна, а за търсене на мирно решение на конфликта, като бъдат отчетени интересите и на двете страни.