Най-известната и най-обичаната творба на Аркадий и Борис Стругацки  „Пикник край пътя”, вдъхновила прочутия режиьсор Андрей Тарковски за гениалната екранизация „Сталкер”, излиза в ново издание на български език и с  допълнена версия на класическия превод на Милан Асадуров.

Научно-фантастичната класика, отказвана за публикуване в продължение на няколко години и в последствие цензурирана от московското издателство „Млада гвардия“, въвлича читателя в една мрачна и пророческата алегория на Съветския съюз и разкрива човешката душа в цялата ѝ ужасяваща прелест.

 

Докосваме се до нея през шедьовъра „Пикник край пътя” – една от знаковите творби на времето си, дали начало на социалната научна фантастика такава, каквато я познаваме днес.

Пикник край пътя

Борис и Аркадий Стругацки

Появявам се на следващата сутрин, както винаги в девет, показвам пропуска, а на портала дежури онзи дългунест сержант, дето миналата година го бъхтих, щото веднъж на пияна глава взе да сваля Гута.

– Здрасти – казва ми той. – Слушай – казва, – Рижи, търсят те из целия институт…

Тук вежливо го прекъсвам.

– Аз не съм ти Рижи – викам. – Недей да ми се пишеш приятел, върлино недна.

– Боже мой, Рижи – изумява се той. – Че на тебе всички така ти викат.

Преди да ходя в Зоната, се изнервям, а и на всичко отгоре съм трезвен – хванах го за портупея и му обясних доста подробно какво представлява и защо е произлязъл от майка си. Той се изплю и ми върна пропуска вече без никакви нежности.

– Редрик Шухарт – вика, – наредено ви е незабавно да се явите при пълномощника на отдела за безопасност капитан Херцог.

– Ха така – казвам аз. – Това е друго нещо. Учи се сержант, ако искаш един ден фелдфебел да станеш!…

А си мисля: „Я виж ти! За какъв дявол съм му притрябвал на капитан Херцог в служебно време?“. Добре, отивам да се представя. Неговият кабинет е на третия етаж, хубав кабинет и решетки има на прозорците, както в полицията. Самият Уили седи зад своето бюро, смуче ожесточено лулата си и съчинява някаква глупост на пишещата машина, а в ъгъла един сержант се рови в железен шкаф. Нов трябва да е, не го познавам.

– Добър ден – казвам. – Викали сте ме.

Уили гледа през мен, сякаш съм прозрачен, отмества машината, слага пред себе си дебела папка и започва да я прелиства.

– Редрик Шухарт? – казва.

– Тъй вярно – отговарям, а ми е смешно – едвам се сдържам. Напушва ме един такъв нервен смях.

– Колко време работите в института?

– Две години, третата карам.

– Какво ви е семейството?

– Двама братя сме – викам. – Сираци. Брат ми е по-малкият.

Тогава той се обръща към своя сержант и строго му заповядва:

– Сержант Лъмър, вървете в архива и донесете дело номер сто и петдесет.

Сержантът козирува и изчезна, а Уили затвори папката и мрачно попита:

– Пак си се хванал за стария занаят?

– Какъв стар занаят?

– Ти си знаеш какъв. Отново дойде материал срещу тебе.

„Тъй значи…“ – мисля си.

– И откъде е материалът?

Той се навъси и започна раздразнено да чука с лулата си по пепелника.

– Не е твоя работа – казва. – Ама много дрънкаш! Като стар приятел те предупреждавам, зарежи този занаят, спри веднъж завинаги. Спипат ли те втори път – шест месеца не ти мърдат. А от института ще те изхвърлят незабавно и завинаги, разбираш ли?

– Разбирам – казвам. – Това го разбирам. Само не разбрах коя гадина ме е изпяла.

Но той вече не ме гледа, смуче ожесточено празната лула и прелиства ли, прелиства папката. Това значи, че сержант Лъмър се е върнал с дело номер сто и петдесет.

– Благодаря ви, Шухарт – казва капитан Уили Херцог, по прякор Шопара. – Това е всичко, което исках да изясня. Свободен сте.

Отидох в съблекалнята, надянах комбинезона, запалих цигара, а през цялото време си мисля: „Откъде идва този сигнал? Ако е от института, това са дрънканици, тук никой не знае нищо за мен и не може да знае. А ако е от полицията, същата работа, какво могат да знаят те освен старите ми грехове? Може да са хванали Лешояда, за да се отърве, той ще натопи всеки… Ама и Лешояда сега не знае нищо за мен“. Мислих аз, мислих, нищо свястно не можах да измисля и реших, че не ми пука. Последния път ходих в Зоната една нощ преди три месеца, почти цялата стока вече съм я пласирал и почти всички пари съм профукал. С явните улики не са ме опипали, а сега, както и да ме хванеш, ще се изплъзна.

И тогава, когато се изкачвах вече по стълбите, изведнъж ми просветна пред очите, хем така ми просветна, че се върнах в съблекалнята, седнах и отново запалих цигара. Излизаше, че днес не бива да ходя към гаража в Зоната. И утре не бива, и вдругиден. Излизаше, че пак съм в черния тефтер на полицейския господ, не са ме забравили те, а ако са ме забравили, то някой им е напомнил. И сега вече не е важно кой именно. Никой сталкер, освен ако не се е побъркал съвсем, няма и да припари до Зоната, когато знае, че го следят. Сега трябва да се скрия в миша дупка. Каква ти Зона, значи? Аз там и с пропуск не ходя, колко месеца стана. И вие какво сте се лепнали, разбираш ли, за честния лаборант?

Обмислих всичко и сякаш даже ми олекна, че днес не бива да ходя в Зоната. И тогава изведнъж ми щуква какво е станало. Щом мярнах Кирил, веднага му казах:

– Не се бъзикай с мене! Знаеш ли какво можеш да ми докараш на главата!

Той се намръщи и целят настръхна. Веднага ми стана ясно, че нищо не разбира.

– Какво е станало? – казва. – За какво говориш?

– Казал ли си на някого нещо за гаража?

– За гаража ли? Не! Защо?

– Нищо. Майната му – казвам. – Какво ще наредиш?

– Да вървим да заявим маршрута.

– Какъв маршрут?

Тогава, разбира се, той се опули.

– Как какъв?! Маршрута в Зоната.

– Защо? – казвам. – Нима днес ще ходим в Зоната?

Тогава очевидно той взе да вдява какво става, хвана ме за лакътя, отведе ме в кабинета си, сложи ме да седна на неговото бюро, а той се настани до мен на перваза. Запалихме по цигара. Мълчим. После той внимателно ме пита:

– Случило ли се е нещо, Ред?

Е, какво да му река?

– Не – казвам, – нищо не се е случило. Вчера загубих на покер двайсет кинта от мистър Нънан. Играе като машина, гадът, а аз имах кента…

– Почакай – вика той. – Ти какво, отказа ли се?

Тогава не издържах. Не мога да си играя с него.

– Да – казвам, – размислих. Голямо дрънкало си. Изпял си ме. Аз като на човек ти казах, а ти си се раздрънкал из целия град, чак до хората от безопасността е стигнало. – Той взе да ръкомаха с ръце, че не съм прав, но аз довърших мисълта си. – Щом правиш така, вече не разчитай на мене. Макар че от сега нататък едва ли някога ще обеля и дума пред тебе.

Издрънках всичко това и млъкнах. Пък той пак си върна нещастния вид и очите му пак станаха като на болен пудел. Конвулсивно си пое дъх, запали от фаса нова цигара и тихо рече:

– Повярвай ми, Ред, на никого нито дума не съм обелил.

– Добре – викам. – Щом настояваш, че не си ти, не си!

– Аз даже на Тендър още нищо не съм казал. Пропуск му извадих, а дори не съм го питал ще дойде ли или не…

Мълча и пуша. Да се смееш ли, да плачеш ли, нищо не разбира човекът.

– Слушай, Ред – неочаквано казва той. – А сигурен ли си, че заради този гараж са ти вдигнали мерника? Малко ли стари грехове имаш!

– Какво значение има! – казвам.

– Да знаеш, че аз не съм те изпял! Вярваш ли ми?

– Вярвам ти – излъгах го аз, за да го успокоя.

Но той не се успокои. Скочи от перваза на прозореца и взе да крачи напред-назад из кабинета, като си мърмореше:

– Не, братче, виждам, че не ми вярваш! А защо не вярваш?! Напразно не ми вярваш, да знаеш…

Той ме погледна някак странно, скочи от перваза и закръстосва кабинета си. Тича той из кабинета, а аз седя, пуша и си мълча. Жал ми е за него, разбира се, и ме е яд, че така глупаво се получи. Уж излекувах човека от меланхолията. А кой е виновен? Сам съм си виновен. Никой не ме би по главата да плямпам. Подмамих го с бонбонче, горкото хлапе, а то го изтърва и остана с пръст в устата. Но ето че той престава да бяга, спира се край мен и като гледа някъде встрани, неловко пита:

– Слушай, Ред, а колко може да струва пълната „празнотия“?

В началото не го разбрах. Помислих си отначало, че той иска да я купи от мен, само че как ще я купи, като няма пари. Пък и откъде ще има пари един чуждестранен специалист, при това руснак? А после сякаш нещо ме опари: какво си е въобразил той – че аз заради „зеленичките“ този цирк съм разиграл, така ли? Ах ти, мизернико, мисля си, за кого ме вземаш?… Вече бях готов да му се озъбя – и засякох. От друга страна, защо да не си помисли така? Сталкерът си е сталкер, на него му дай само повече „зеленички“, за „зеленички“ той с живота си търгува. И ето как излиза: вчера, значи, хвърлих въдицата, а днес размахвам стръвта и покачвам цената.

Даже езика си глътнах от тези мисли, а той внезапно плесна с ръце, потри длани и някак бодро рече:

– Е, щом не щеш – не щеш. Разбирам те, Ред, и не те осъждам. Ще отида сам. Все ще се оправя някак. Не ми е за първи път.

Той разстла картата на перваза, подпря се на ръце, прегърби се над нея и цялата му бодрост просто пред очите ми се изпари. Чувам го да си мърмори:

– Сто и двайсет метра… даже сто двайсет и два… че и какво има още там, в самия гараж… Не, няма да взема Тендър. Как мислиш, Ред… май че не бива да вземам Тендър? Все пак той има две деца…

– Сам няма да те пуснат – викам аз.

– Нищо, ще ме пуснат… – мърмори той. – Как така няма да ме пуснат?… Виж, тези камиони не ми харесват – това е вярно. Погледни. Тринайсет години стоят под открито небе, а всичките са като новички. На двайсет крачки цистерната е ръждясала като решето, а те сякаш току-що са слезли от конвейера… Уф, тая Зона!

Той вдигна глава от картата и се втренчи в прозореца. И аз се втренчих в прозореца. Стъклата на нашите прозорци са дебели, оловни, а зад стъклата е Зоната-кърмилница, ето я, на две крачки, цялата е като на длан от дванайсетия етаж.

Като я гледаш – земя като земя. Слънцето свети над нея както навсякъде по земята и сякаш там нищо не се е променило, сякаш всичко си е както преди тринайсет години. Баща ми, лека му пръст, би погледнал и нищо особено не би забелязал, най-много щеше да попита: „Защо тоя завод пуши, стачка ли има?…“. Жълта руда на купчини, въздухонагреватели хвърлят слънчеви отблясъци и релси, релси, релси, на релсите – локомотив с платформи… С една дума – индустриален пейзаж. Само хора няма. Нито живи, нито мъртви. Ето, и гаражът се вижда: дълго, сиво черво, вратата зейнала, а на асфалтовата площадка стоят камиони. Тринайсет години стоят и нищо не им става. Правилно им обърна внимание, сече му пипето. Господ да ти е на помощ, ако се пъхнеш между два камиона, те трябва да се заобикалят отдалеч… там в асфалта има една пукнатина, ако оттогава не е обрасла с тръни… Сто двайсет и два метра – откъде ли ги пресмята? Аха, сигурно от крайния маркер. Вярно, оттам не е повече. Все пак напредват учените глави. Виж, до самия насип път са прокарали, хем колко хитро са го прокарали? Ето я и канавката, дето се затри Плужека, само на два метра от техния път. А Дръгливия казваше на Плужека: „Глупако, стой настрана от канавката, че инак от тебе няма да остане нищо даже за погребване…“. И позна – няма какво да се погребе… Ей това е Зоната, върнеш ли се със стока – все едно чудо е станало, върнеш ли се жив – успял си, получиш ли куршум от патрула – късмет си имал, а всичко останало е съдба…

Тогава погледнах Кирил и виждам – наблюдава ме под око. А лицето му едно такова, че в същия миг реших да обърна всичко с краката нагоре. Той можеше въобще нищо да не казва, ама рече:

– Младши препаратор Шухарт – казва. – От официални, подчертавам, от официални източници получих сведения, че оглеждането на гаража може да донесе голяма полза на науката. Предлагам да огледаме гаража. За премиалните гарантирам. – И се усмихва, същинска майска роза.

– А кои са тези официални източници? – питам аз и също му се усмихвам като глупак.

– Това са конфиденциални източници – вика той. – Но на вас мога да кажа… – В този момент престана да се усмихва и се навъси. – Да речем, от доктор Дъглас.

– Аха – викам, – от доктор Дъглас… И кой е този доктор Дъглас?

– От Сам Дъглас – казва той сухо. – Дето загина миналата седмица в Зоната.

Мравки ме полазиха. Твойта верица! Кой говори преди тръгване за такива неща! Вари ги, печи ги тия, учените глави – нищо не схващат… Забучих фаса в пепелника и му викам:

– Добре. Къде е твоят Тендър? Докога ще го чакаме?

С една дума, повече на тази тема не говорихме. Кирил се обади в транспортния отдел и поръча „хвърчащ галош“, а аз взех картата и погледнах какво са нарисували там. Не е лошо нарисувана, нормално. По фотопът – отгоре и с голямо увеличение. Виждат се даже шарките на автомобилната гума, дето се търкаля до вратата на гаража. Ех, да имаше човек от нашата черга такава карта… ала всъщност само дяволът може да има файда от нея през нощта, когато сталкерът излага задника си на звездите и ръцете си не вижда даже…

Тогава се появи и Тендър. Почервенял, запъхтян. Дъщеря му се разболяла, та тичал за доктор. Извинява се за закъснението. Е, и ние му сервирахме изненада – трябва да ходи в Зоната. Отначало той даже забрави да се задъхва, горкият. „Как така в Зоната? – казва. – Защо аз?“ Обаче като чу за двойните премиални и че Ред Шухарт също тръгва, съвзе се и отново започна да диша.

В крайна сметка слязохме в „будоара“, Кирил се замота за пропуските, показахме ги на сержанта (при нас в института такива сержанти има повече, отколкото в цяла дивизия, и всичките са едни такива едри, червендалести здравеняци, на тях не им трябва да ходят в Зоната) и той ни даде по един работен костюм. Виж, това е хубава дреха. Пребоядисай я от червено в по-подходящ цвят и всеки сталкер ще ти брои за такъв костюм петстотин кинта, без да му мигне окото. Отдавна съм се заклел, че ще издебна удобен случай и непременно ще свия един. На пръв поглед не е нищо особено, като водолазен костюм, и шлемът е като на водолаз с голямо стъкло отпред. Даже не е като водолазен, а по-скоро като на летец изпитател или, да речем, на космонавт. Лек е, удобен, никъде не ти стяга и не се потиш в него от горещината. С такъв костюм и в огън можеш да влезеш, и никакви газове не проникват в него, разправят – даже куршум не го ловял. Разбира се, и огънят, и разните там иприти, и куршумът – всичко това е земно, човешко. В Зоната няма нищо такова, не от това трябва да се пазиш в Зоната. Изобщо тъй или инак, и с тези костюми там хората мрат като мухи. Друга работа е, че без тях щяха да мрат още повече. От „парливия пух“ например тези костюми спасяват стопроцентово. Или от храчката на „дяволското зеле“…