Американската писателка Виктория Айвярд продължава мрачната приказка на Мер Бароу, Мейвън Калоре и Кал, разширява света на Норда и го изправя пред смъртоносна заплаха. Ще бъде ли „Кралска клетка” разрушена?

Действието в тетралогията „Алена кралица”, която изстреля Виктория Айвярд в орбитата на безспорните литературни сензации, се развива в бъдещето, в едно антиутопично общество на територията на днешните Съединени американски щати. Светът е разделен на две класи – висша, в чиито вени тече сребърна кръв, и низша, червенокръвна, живееща за нуждите на висшестоящите. Сребърните  притежават свръхсили, които ги правят почти божества в очите на техните роби, Червените, които не са нищо повече от пионки в ръцете им. Всичко обаче се променя, когато едно обикновено момиче – Мер Бароу, се оказва носител на промяната…

 

Кралска клетка
(откъс)

Виктория Айвярд

 

Никога не се съмнявайте, че сте ценни и могъщи и че заслужавате всеки шанс и възможност на света да преследвате и постигате мечтите си.

ХРС

ЕДНО

Мер

Изправям се на крака, когато той ми позволява.

Веригата ме дърпа рязко, опъвайки нашийника с ши­пове на гърлото ми. Острите му върхове се впиват, но не­достатъчно, за да пуснат кръв – не още. Само че китките ми вече кървят. Бавно появяващи се, мудно процеждащи кръв рани от дни на безпаметно пленничество – окована съм в груби, разкъсващи кожата ми белезници. Цветът обагря белите ми ръкави в тъмно кървавочервено и ярко алено, избледнява от нова до стара кръв като свидетел­ство за изпитанието ми. За да покаже на двора на Мейвън колко много съм страдала вече.

Той стои над мен с неразгадаемо изражение. Върхове­те на бащината му корона го правят да изглежда по-висок, сякаш желязото израства от черепа му. Короната блести, всеки връх е къдрещ се пламък от черен метал, напръскан с бронз и сребро. Фокусирам се върху познатия до болка предмет, за да не ми се налага да поглеждам Мейвън в очите. Въпреки това той ме принуждава да се приближа, като подръпва друга верига, която не мога да видя. А само да я почувствам.

Една бяла ръка обгръща ранената ми китка някак неж­но. Против волята ми очите ми рязко се насочват към лицето му, неспособни да се отместят. Усмивката му е всичко друго, но не и мила. Тънка и остра като бръснач, впиваща се в мен с всеки зъб. А най-ужасни от всичко са очите му. Нейните очи, очите на Елара. Някога мислех, че са студени, направени от жив лед. Сега знам по-добре. Най-горещите огньове горят в синьо и неговите очи не са изключение.

Сянката на пламъка. Той със сигурност пламти, но тъмнина разяжда краищата му. Подобни на синини черно-сини петна обкръжават кръвясали очи със сребърни вени. Не е спал. По-слаб е, отколкото си спомням, по-строен, по-жесток. Косата му, черна като бездна, е стигнала до ушите, къдрейки се по краищата, а бузите му са още глад­ки. Понякога забравям колко е млад. Колко сме млади и двамата. Под дългата ми права рокля жигосаната буква М върху ключицата ми пари като ужилено.

Мейвън се обръща бързо, държи здраво веригата ми в юмрука си и ме принуждава да се помръдна заедно с него. Луна, кръжаща около планета.

– Бъдете свидетели, вижте тази пленница, тази по­беда – казва той и изпъва рамене за огромната публика пред нас. Поне триста Сребърни, благородници и обик­новени граждани, стражи и офицери. Болезнено осъзнавам присъствието на Пазителите някъде в периферното ми зрение: огнените им одежди са постоянно напомняне за моята бързо смаляваща се клетка. Моите пазачи от Ди­настията Арвън също никога не са далече: белите им уни­форми са ослепителни, Способността им за потушаване на уменията – задушаваща. Струва ми се, че ще остана без дъх от напора на тяхното присъствие.

Гласът на краля отеква из разточително обширния Площад на Цезар, изпраща вибрации сред тълпа, която откликва подобаващо. Някъде сигурно има микрофони и високоговорители, които да разнасят злобните думи на краля из целия град, а несъмнено и из останалата част от кралството.

– Ето я предводителката на Алената гвардия Мер Ба­роу. – Въпреки ужасното си положение едва не изсумтя­вам. Предводителка. Смъртта на майка му не е сложила край на лъжите му. – Убийца, терористка, огромна непри­ятелка на нашето кралство. А сега тя е на колене пред нас, разголена до кръвта си.

Веригата отново се опъва рязко и ме принуждава да заситня напред с протегнати ръце, за да запазя равнове­сие. Реагирам с безразличие, със сведени очи. Толкова много преструвки. Гняв и срам закипяват в мен, когато осъзнавам каква огромна вреда ще нанесе този простичък акт на Алената гвардия. Червените из цяла Норта ще ме гледат как играя по свирката на Мейвън и ще ни сметнат за слаби, победени, недостойни за вниманието, усилията или надеждата им. Нищо не би могло да е по-далече от истината. Но не мога да направя нищо, не и сега, не и тук, зависеща изцяло от милостта на Мейвън. Чудя се за Корвиум, гарнизонния град, който видяхме да гори на път към Задушливите земи. След излъченото ми в ефир съоб­щение имаше метежи. Дали това е било първото дихание на революция – или последното? Няма как да узная. И се съмнявам, че някой ще си направи труда да ми донесе вестник.

Кал ме предупреди за заплахата от гражданска война отдавна, преди баща му да умре, преди на него да не му ос­тане нищо освен едно бурно мълниеносно момиче. Бунт от двете страни, каза той. Но застанала тук, държана на каишка пред двора на Мейвън и неговото Сребърно крал­ство, не виждам разделение. Макар да им показах, да им разказах за затвора на Мейвън, за отведените им любими хора, за това как един крал и майка му са предали довери­ето им, аз все още съм врагът тук. От това ми се приисква да запищя, но съм си научила урока. Гласът на Мейвън винаги ще бъде по-силен от моя.

Дали мама и татко гледат? При мисълта за това на­ново ме залива тъга и прехапвам силно устната си, за да възпра бликването на още сълзи. Знам, че наблизо има видеокамери, фокусирани върху лицето ми. Макар вече да не мога да ги усещам, знам. Мейвън не би пропуснал възможността да увековечи падението ми.

Дали всеки момент ще ме видят как умирам?

Нашийникът ми подсказва, че не. Защо да си дава труд с целия този спектакъл, ако смята просто да ме убие? Ня­кой друг навярно би изпитал облекчение, но моите въ­трешности изстиват от страх. Той няма да ме убие. Не и Мейвън. Чувствам го в докосването му. Дългите му, бле­ди пръсти още са вкопчени в китката ми, докато с другата ръка продължава да държи повода на каишката ми. Дори сега, когато съм болезнено негова, отказва да ме пусне. Бих предпочела смъртта пред тази клетка, пред изврате­ната обсебеност на едно безумно момче крал.

Спомням си бележките му, всяка една завършваща със същото странно скръбно изречение.

До нови срещи.

Той продължава да говори, но гласът му звучи притъ­пено в ума ми като тънкото бръмчене на стършел: идва твърде близо и изостря всеки мой нерв. Поглеждам през рамо. Погледът ми минава бавно през тълпата придворни зад нас. Всички до един стоят горди и отвратителни в тра­урните си черни дрехи. Лорд Воло от дома Самос и синът му Птолемей са великолепно бляскави: в лъсната броня от абанос с люспести сребърни шарфове от хълбока до рамото. При вида на последния пред погледа ми става алено, гневно червено. Боря се с порива да се хвърля и да одера кожата от лицето на Птолемей. Да го пронижа в сърцето, както той прониза брат ми Шейд. Желанието си личи и той има наглостта да ми се ухили самодовол­но. Ако не са нашийникът и безмълвните стражи, ограни­чаващи всяка частица от същността ми, бих превърнала костите му в пушещо стъкло.

По някаква случайност сестра му, моя неприятелка от­преди толкова много месеци, не гледа към мен. Евандже­лин с рокля, обсипана с шипове от черен кристал, е вечно бляскавата звезда от такова жестоко съзвездие. Предпо­лагам, че скоро ще стане кралица, след като търпя годежа си с Мейвън достатъчно дълго. Погледът й е впит в гърба на краля: тъмни очи, приковани с изгаряща съсредоточе­ност върху тила му. Надига се лек ветрец и разрошва сре­бърната й коса, подобна на лъскава завеса, духва я назад от раменете й, но тя не мигва. Едва след един дълъг миг сякаш ме забелязва, че се взирам в нея. И дори тогава очите й едва поглеждат моите. В тях няма никакво чув­ство. Вече не съм достойна за вниманието й.

– Мер Бароу е затворник на короната и ще се изправи на съд пред нея и съвета. Тя трябва да отговаря за множе­ството си престъпления.

С какво?, запитвам се.

Тълпата изревава в отговор, приветствайки постано­веното от него решение. Те са Сребърни, но „обикнове­ни“, не от благороден произход. Макар да се наслажда­ват на думите на Мейвън, придворните му не реагират. Всъщност лицата на някои от тях придобиват сиви, гнев­ни, каменни изражения. И най-вече тези от Династия Ме­рандус, чиито траурни одежди са препасани с шарфове в тъмносиньо, проклетия цвят на покойната кралица. Ма­кар Еванджелин да не ме е забелязала, те се втренчват в лицето ми със стряскаща настойчивост. Очи в изгарящо синьо от всички посоки. Очаквам да чуя шепотите им в главата си: дузина гласове, дълбаещи като червеи из гни­ла ябълка. Вместо това има единствено тишина. Навярно офицерите от дома Арвън, застанали от двете ми страни, не са само тъмничари, а също и защитници, задушаващи както моята способност, така и способностите на всекиго, който би ги използвал срещу мен. Заповеди на Мейвън, предполагам. Никой друг не може да ме нарани тук.

Никой освен него.

Но вече всичко ми причинява болка. Боли ме да стоя, боли ме да се движа, боли ме да мисля. От разбиването на джета, от резонатора, от смазващата тежест на пазачите, които заглушават способностите. А това са само физи­чески рани. Натъртвания. Счупвания. Болежки, които ще заздравеят, ако имат достатъчно време. Същото не може да се каже за останалите. Брат ми е мъртъв. Затворничка съм. И не знам какво всъщност е станало с приятелите ми преди кой знае колко дни, когато сключих тази дяволска сделка. Кал, Килорн, Камерън, братята ми Брий и Трами. Оставихме ги на поляната, но те бяха ранени, обездви­жени, уязвими. Мейвън може да е изпратил многобройни убийци обратно там, за да довършат започнатото от него. Предложих себе си в замяна за всички тях, а дори не знам дали се е получило.

Мейвън би ми казал, ако го попитам. Виждам го по лицето му. Очите му се стрелкат към моите след всяко отвратително изречение, подчертавайки всяка лъжа, коя­то изрича за обожаващите го поданици. За да се увери, че наблюдавам, внимавам, гледам към него. Като дете, как­вото е в действителност.

Няма да го умолявам. Не и тук. Не и така. Останала ми е достатъчно гордост за това.

– Майка ми и баща ми загинаха, докато се бореха се с тези животни – продължава гневно той. – Дадоха живота си, за да запазят целостта на това кралство, да опазят вас.

Макар и сломена, не успявам да се сдържа и поглеждам гневно Мейвън и посрещам огъня му със съскане. И два­мата помним смъртта на баща му. Убийството му. Кралица Елара се промъкна с внушение в мозъка на Кал, преобрази обичния наследник на краля в смъртоносно оръжие. Мей­вън и аз гледахме как Кал беше заставен да се превърне в убиец на баща си, отрязвайки главата на краля и всеки свой шанс за управление. Видях много ужасни неща от тогава насам и въпреки това споменът ме преследва.

Не си спомням много от онова, което се случи с кра­лицата извън стените на затвора Корос. Състоянието на тялото й след това беше достатъчно свидетелство какво може да причини на човешката плът необузданата мъл­ния. Знам, че я убих без съмнения, без угризения, без съжаление. Бушуващата ми буря, подхранена от внезап­ната смърт на Шейд. Последният ясен образ от битката в Корос, който пазя, е как той пада със сърце, пронизано от студената, безмилостна стоманена игла на Птолемей. Птолемей някак успя да се спаси от сляпата ми ярост, но кралицата не можа. Поне двамата с полковника се постарахме светът да узнае какво стана с нея, като показахме трупа й по време на излъчването ни в ефир.

Иска ми се Мейвън да притежаваше някаква частица от способността й, за да може да погледне в главата ми и да види какъв край отредих на майка му. Искам да почув­ства болката от загубата така ужасно, както я чувствам аз.

Очите му са фокусирани върху мен, докато завършва наизустената си реч, протегнал едната си ръка, за да по­каже по-ясно веригата, която ме обвързва с него. Всяко негово действие е методично, извършвано за показ.

– Кълна се да сторя същото, да сложа край на Алената гвардия и на чудовища като Мер Бароу или да умра, до­като се опитвам.

Умри тогава, идва ми да изкрещя.

Ревът на тълпата удавя мислите ми. Стотици привет­стват с възгласи своя крал и неговата тирания. Плачех, до­като прекосявах моста пред лицето на толкова много хора, обвиняващи ме за смъртта на любимите си същества. Все още усещам как сълзите засъхват по бузите ми. Сега ми се иска да заплача отново – не от тъга, а от гняв. Как могат да вярват това? Как могат да преглъщат тези лъжи?

Той ме отдалечава от гледката, сякаш съм кукла. С по­следни сили изпружвам врат над нечие рамо, търся ка­мерата, очите на света. Вижте ме, умолявам. Вижте го как лъже. Челюстта ми се стяга, очите ми се присвиват, изразяват нещо, което, надявам се, е олицетворение на издръжливост, бунт и гняв. Аз съм Мълниеносното мо­миче. Аз съм буря. Това ми се струва като лъжа. Мълние­носното момиче е мъртво.

Но това е последното нещо, което мога да направя за каузата и за любимите ми хора, които още са там навън. Няма да ме видят как се колебая в този последен миг. Не, ще устоя. И макар да нямам представа как, трябва да про­дължа да се боря дори тук в търбуха на звяра.

Ново дръпване ме принуждава да се извъртя рязко, за да застана с лице към придворните. На погледа ми отвръ­щат студени Сребърни, кожа в сини, черни, пурпурни и сиви оттенъци, изцедени от живот, с вени от стомана и диаманти вместо кръв. Съсредоточават се не върху мен, а върху самия Мейвън. В тях намирам отговора, който търся. В тях виждам глад.

За частица от секундата ми дожалява за момчето крал, самичко на трона. После дълбоко в себе си усещам при­мамливия полъх на надежда.

О, Мейвън. В каква каша си се забъркал.

Мога само да се питам кой ще удари пръв.

Алената гвардия или лордовете и дамите, готови да прережат гърлото на Мейвън и да отнемат всичко, за кое­то загина майка му.

Той подава повода на каишката ми на един от пазачите от рода Арвън в мига, в който се махаме от стъпалата на Уайтфайър и се оттегляме отново в зейналата входна зала на двореца. Странно. Толкова упорито си беше нау­мил да ме върне, да ме затвори обратно в клетката си, но захвърля веригите ми, без дори да погледне. Страхливец, казвам си. Не може да се застави да ме погледне, когато не е заради спектакъла.

– Спази ли обещанието си? – питам настойчиво, задъ­хана. Гласът ми звучи дрезгаво от дългите дни на неупо­треба. – Човек на честната дума ли си?

Той не отговаря.

Останалите придворни се подреждат зад нас. Коло­ните и редовете им са добре заучени, основаващи се на сложните заплетени правила на статута и сана. Само аз съм не на място: първата, която следва краля, вървейки на няколко стъпки след него там, където би трябвало да върви кралица. Безкрайно далече съм от тази титла.

Хвърлям поглед към по-едрия от тъмничарите си с надежда да видя у него нещо друго освен сляпа вярност. Носи бяла униформа, плътна, непроницаема за куршуми, затворена здраво с цип нагоре по гърлото му. Ръкавици от блестяща материя. Не копринени, а найлонови – всъщ­ност гумени. Трепвам при тази гледка. Въпреки способността си да потушават дарбите, стражите от дома Арвън не искат да поемат никакви рискове с мен. Дори да успея да промъкна някоя искра покрай постоянния им натиск, ръкавиците ще предпазят ръцете им и ще им позволят да ме държат стегната с нашийник, окована, затворена в клетка. Едрият Арвън не ме поглежда в очите, фокусира поглед напред, докато устните му се присвиват съсредо­точено. Другият се държи точно по същия начин, върви до мен в съвършен синхрон със своя брат или братов­чед. Голите им скалпове блестят и аз се сещам за Лукас Самос. Моят добросърдечен пазач, моят приятел, който беше екзекутиран заради моето съществуване и защото се възползвах от него. Тогава извадих късмет, че Кал ми отреди за тъмничар такъв свестен Сребърен. И осъзнавам, имам късмет и сега. По-лесно ще ми е да убия без­различни пазачи.

Защото те трябва да умрат. Някак. По някакъв начин. Ако смятам да се измъкна, ако искам да си възвърна мъл­нията, те са първите препятствия. Останалите са лесни за отгатване. Пазителите на Мейвън, другите пазачи и офи­цери, поставени на пост из целия дворец, и разбира се, самият Мейвън. Няма да напусна това място, освен ако не оставя зад себе си неговия – или моя труп.

Представям си как го убивам. Как увивам веригата си около врата му и изстисквам живота от тялото му. Това ми помага да не обръщам внимание на факта, че всяка стъпка ме отвежда по-навътре в двореца по бял мрамор, покрай позлатени, извисяващи се стени, под дузина поли­леи с кристални лампи, изваяни от пламък. Толкова пре­красен и студен, колкото си спомням. Затвор със златни ключалки и диамантени решетки. Поне няма да ми се на­ложи да се изправя пред неговия най-жесток и най-опасен надзирател. Старата кралица е мъртва. И въпреки това потръпвам при мисълта за нея. Елара Мерандус. Сянката й витае като призрак из главата ми. Някога тя нахлуваше в спомените ми и ги разкъсваше. Сега е един от тях.

Облечена в броня фигура пресича гневния ми поглед, промъквайки се с рамото напред покрай пазачите ми, за да се намести между краля и мен. Върви в крак с нас, упо­рит пазач, макар да не носи облеклото или маската на Па­зител. Предполагам знае, че си представям как удушавам Мейвън. Прехапвам устна, напрягайки се да посрещна острото парване от атаката на шепнещ.

Но не, той не е от Династия Мерандус. Бронята му е обсидианово тъмна, косата – сребриста, кожата – луннобяла. А очите му, когато поглежда през рамо към мен – очите му са празни и черни.

Птолемей.

Хвърлям се с оголени зъби, без да осъзнавам какво пра­вя, без да ме е грижа. Стига само да оставя знака си. Питам се дали сребърната кръв е различна на вкус от червената.

Така и не откривам.

Нашийникът ми щраква рязко назад, дръпва ме толко­ва силно, че гръбнакът ми се извива като дъга и рухвам на пода. Малко по-силно да беше, и щях да си счупя врата. От удара на черепа ми в мрамора ми се завива свят, но не достатъчно, за да ме задържи на пода. Драскам, опипвам и се мъча да се изправя: зрителното ми поле се стеснява и виждам само облечените в броня крака на Птолемей, кой­то сега се обръща с лице към мен. Отново се хвърлям със залитане към тях и нашийникът отново ме дръпва назад.

– Достатъчно – изсъсква Мейвън.

Застава над мен, спрял за миг да погледа жалките ми опити да отвърна на Птолемей. Останалата част от проце­сията също е спряла: мнозина се тълпят напред да видят как коварният Червен плъх се бори напразно.

Нашийникът сякаш се затяга и аз преглъщам с усилие, задушавана от него, и посягам към гърлото си.

Мейвън не откъсва очи от свиващия се метал.

– Еванджелин, казах „достатъчно“.

Въпреки болката се обръщам и я виждам зад гърба си – едната й ръка е стисната в юмрук отстрани до тялото. И тя като Мейвън се взира в нашийника ми. Той пулсира, докато се движи. Сигурно е в тон с ритъма на сърцето й.

– Нека я пусна – казва тя и аз се питам дали не съм чула погрешно. – Нека я пусна още тук. Отпрати пазачите й. И ще я убия заедно с мълниите й и всичко останало.Озъбвам й се в отговор: съвсем като звяра, за какъвто ме смятат.

– Опитай – казвам й, пожелавайки си с цялото си сърце Мейвън да се съгласи. Въпреки раните ми, дните ми на мълчание и годините, прекарани в подчинение пред моми­чето магнитрон, искам това, което предлага тя. Победих я преди. Мога да го направя отново. Това поне е някакъв шанс. По-добър шанс, отколкото някога бих могла да се надявам.

Мейвън рязко отмества очи от нашийника ми към го­деницата си, на лицето му се изписва гневно, изгарящо намръщено изражение. Виждам у него толкова много от майка му.

– Нима оспорвате заповедите на своя крал, лейди Еванджелин?

Зъбите й проблясват между пурпурно оцветени устни. Маската й на вежливост заплашва да се смъкне, но преди да успее да каже нещо истински опасно, баща й помръдва съвсем леко и ръката му едва доловимо се допира до ней­ната. Посланието, което й предава, е ясно: Подчини се.

– Не – изръмжава тя, имайки предвид да. Навежда врат и накланя глава. – Ваше величество.

Нашийникът се отпуска и отново се разширява така, че да е по мярка за врата ми. Може би дори е по-хлабав отпреди. Истинска малка благословия е, че Еванджелин не е толкова педантична, колкото се стреми да се изкара.

– Мер Бароу е затворник на короната и короната ще постъпи с нея както сметне за подходящо – казва Мейвън, гласът му се понася покрай своенравната му годеница. Очите му бързо обхождат останалите от двора и ясно по­казват намеренията му. –Смъртта е твърде добра за нея.

Сред благородниците се понася нисък шепот. Чу­вам нотки на възражение, но още повече – на съгласие. Странно. Мислех си, че всички ще настояват да бъда екзекутирана по най-ужасния начин, обесена, да ме къл­ват лешоядите и да облея с кръвта си всяка територия, завладяна от Алената гвардия. Но предполагам, че искат по-лоша съдба за мен.

По-лоша съдба.

Това каза Джон преди. Когато видя какво съдържа бъ­дещето ми, накъде води пътят ми. Знаеше, че това се за­дава. Знаеше и каза на краля. Откупи си място до Мейвън с живота на брат ми и с моята свобода.

Намирам Джон застанал в тълпата: другите са му ос­тавили много място. Очите му са зачервени, гневни; коса­та му – преждевременно посивяла и спретнато вързана на опашка. Още един новокръвен домашен любимец за Мей­вън Калоре: този обаче не носи видими вериги. Защото той помогна на Мейвън да спре мисията ни за спасяването на цял легион от деца още преди да е успяла да започне. Раз­кри на Мейвън пътищата и бъдещето ни. Връчи ме като опакован подарък на момчето крал. Предаде всички ни.

Джон вече се е втренчил в мен, разбира се. Не очак­вам извинение за онова, което направи, и не получавам такова.

– А разпит?

От лявата ми страна прозвучава глас, който не разпознавам. Въпреки това разпознавам лицето му.

Самсон Мерандус. Борец на арената, безмилостен вну­шител, братовчед на мъртвата кралица. Промъква се към мен с рамото напред и не успявам да сдържа трепването си. В един друг живот го видях как внушава на против­ника си на арената да се намушка смъртоносно. Килорн седеше до мен, гледаше и ликуваше, наслаждаваше се на последните часове от свободата си. После господарят му умря и целият ни свят се размести. Пътищата ни се про­мениха. А сега аз съм просната на безупречния мрамор, изстинала и кървяща, по-нищожна от куче в краката на един крал.

– Твърде добра ли е, за да бъде подложена на разпит, Ваше величество? – продължава Самсон, посочвайки с едната си бяла ръка в моята посока. Улавя ме под бра­дичката и ме принуждава да вдигна поглед. Устоявам на порива да го ухапя. Не е нужно да давам на Еванджелин още едно оправдание да ме удуши. – Помислете си какво е видяла. Какво знае. Тя е техният водач и ключът към разгадаването на проклетото й племе.

Той греши, но въпреки това сърцето затуптява силно в гърдите ми. Знам достатъчно, за да нанеса голяма вре­да. Пред погледа ми се мярва Тък, а също и полковникът и близнаците от Монтфорт. Внедряването в легионите. Градовете. Хората с прякора Уисъл из страната, които сега превозват бежанци на безопасно място. Скъпоценни тайни, грижливо пазени, които скоро ще бъдат разкрити. Колко души ще изложи знанието ми на опасност? Колко ще умрат, когато те разтворят ума ми?

А това са само военни сведения. Още по-ужасни са тъмните части на собствения ми ум. Ъгълчетата, къде­то пазя най-ужасните си демони. Мейвън е един от тях. Принцът, когото помнех, обичах и желаех, беше истин­ски. После налице е и Кал. Онова, което направих, за да го задържа, онова, което пропуснах да сторя, и лъжите, които си повтарям за предаността му. Срамът и грешките ми ме разяждат, гризат корените ми. Не мога да позволя на Самсон или на Мейвън да видят такива неща у мен.

Моля ви, иска ми се да се примоля. Устните ми не по­мръдват. Колкото и много да мразя Мейвън, колкото и да искам да го видя как страда, знам, че той е най-добрият шанс, който имам. Но умоляването за милост пред най-силните му съюзници и най-лошите му врагове само ще отслаби един вече слаб крал. Затова си замълчавам, опитвам се да не обръщам внимание на здравата хватка на Самсон върху челюстта му, като се съсредоточавам само върху лицето на Мейвън.

Очите му намират моите за един миг: едновременно най-дългият и най-краткият миг.

– Имате заповеди – казва рязко и кимва на пазачите ми.

Хватката им е здрава, но не нараняваща, когато ме вдигат на крака и ме извеждат от тълпата, като си помагат с ръце и вериги. Оставям зад себе си всички. Еванджелин, Птолемей, Самсон и Мейвън.

Той се обръща на пета и се отправя в противополож­ната посока, към единственото нещо, което му е останало да го топли.

Трон от замръзнали пламъци.