Владина Цекова ни води по пътя – на Камино, на сбъднатите мечти, на доброто. Така, сякаш разказва притча – леко и с усмивка.

Докато споделя историите на своя живот – на детството си с глухи родители, научили я на любов и търпение, на младостта си като един от най-красивите модели и манекени през 80-те, на новите духовни пътища, по които крачи… 

Владина Цекова

Името ти е интересно и необичайно – Владина. Била си в индийски ашрам и там си получила духовното име Шрадха или Вяра от сърцето. А ти самата често се наричаш Пипилота. Какви са историите зад тези различни и все пак съвсем не противоречащи си  имена?

Казвам се Владина и съм кръстена на дядо ми Владин – бащата на моя татко. Аз не го познавам. Той е починал месец преди да се родя и макар майка ми да е била избрала друго име за мен, решили да ме кръстят на него. Бил много добър човек и искали и аз за съм добра като него. Иначе мама била избрала името Красимира за мен. И то е хубаво, но съм Владина.

Харесвам си името, защото е необичайно и различно. Струва ми се спокойно име, леко и ефирно. Важно ми е да живея живота си така, че когато някой чуе името ми да знае, че зад него се крие добър човек. Много ми е приятно, когато приятел ми каже, че в разговор, споменавайки моето име, някой с радост възкликва в контекста на нещо хубаво.

Има един ангел на пътя Камино – ангелът Дейвид. Един прекрасен човек, който се грижи за пилигримите, като им дава вкусна и заслужена почивка след дългия преход. Та този ангел Дейвид, за когото разказах на всички след първото ми Камино, вече е известен сред пилигримската общност, изминала Камино.

Когато някой българин пристигне при Дейвид и каже, че е от България, той веднага възклицавал с радост – Ооо, Владина! И обратното – когато пак някой българин или българка, пристигайки при този невероятен човек, му каже, че познава Владина и че от Владина знае за това място – Дейвид веднага възкликвал – Оооо, България!

И знаете ли, много е хубаво чувството, когато тези хора ми пишат и ми изпращат поздрави от Дейвид, и ми разказват как той реагира на името ми. Това означава, че съм оставила добра енергия и добро чувство у този човек от разговорите и всичко, което си споделихме в немалкото време, което прекарах при него.

Името е като ключ – отваря врати. Името е и вибрация. То е и енергия. То е памет.

Практикуването на йога от дълги години, ме отведе на пътеката на Свами Сатянанда и в ашрама в Рикия Пит в Индия. Там съм била няколко пъти, както и в ашрама към единствения йога университет в света в Мунгир.

Стремежът към духовно усъвършенстване ме потопи в един смирен и различен свят от нашия. Духовните практики за хармония, баланс и изчистване на негативните качества, каквито неминуемо всички имаме ми дават това, което търся и от което имам нужда.

Всеки от нас, който сърцато се е отдал на духовното усъвършенстване и който с постоянство стъпва по този път, получава своето духовно име. То се дава на специална церемония със специално посвещение. На такъв ритуал получих и аз моето духовно име – Shraddha.

То означава вяра от сърцето, истинската вяра. И когато отворих своя духовен паспорт и видях името си, и когато разбрах какво точно означава, аз много се замислих. Как така моя духовен учител е избрал за мен толкова подходящо име, точно каквото съм аз. Аз наистина съм истински вярваща, непоправим оптимист, винаги вярваща, чак до наивност.

Та това е моето духовно име, което с радост и благодарност приех. След време пак в Индия, по време на големия юбилей на йога университета в Мунгир, на специална церемония една част от нас получихме посвещение в следващото ниво карма саняса и тогава към името ми добавиха още едно – Chaitanya.

Така станах Shraddha Chaitanya. Добавеното ми име означавало съзнание, както и дух, интелигентност, енергия, ентусиазъм и усещане. Имало Бог Чайтаня, който всъщност бил изпратен да спаси света. В общи линии това мога Ви да кажа за духовното ми име.

Иначе да, както Вие казвате – аз наричам себе си Пипилота.

Всъщност аз съм ученичка на Пипи дългото чорапче.

Добра ученичка съм била, защото тя много ми е повлияла. Досущ като Пипи аз съм вечна нещотърсачка, опитвам се и ми се получава да живея с радост в сърцето, гледам леко на проблемите и не се ядосвам на незначителни измислени кахъри.

Осъзнала съм, че животът се живее много по-леко, ако правим, каквото ни е на сърце, а не каквото някой друг те кара да правиш. Разбрала съм, че пътуванията ми дават живец и енергия. Е, нямам кон на верандата, нито пък мога да го вдигам с едната ръка, но пък имам безкрайно много прекрасни качествени приятели и мечтите си. Затова Пипилотка е моят герой.

Същото бих казала и за Зорба гърка. Той също е моят герой за всички времена. Щурак, каквато съм и аз.

Споделяш, че животът с глухонемите ти родители те е научил на толерантност и на умението да цениш истински стойностното в другите. Разкажи ни за детството си с хора, умеещи да предадат подобни ценни уроци.

Да, родена съм в семейство на хора, които са глухи. Мама Велика се е родила седмаче и всички са очаквали, че тя ще умре. Настанили я зад печката, увита в памук и вълна и се грижели за нея. Тя не само, че не умряла, но порасла със силен дух и любов към живота.

Татко Митко пък се родил чуващ. На две годинки се разболява. Нещо изстинал, а докторът му бил някаква инжекция, не знам точно, но спомените ми от бабините разкази са, че било пеницилин тройна доза. От това татко загубва слуха си. Дядо ми тогава е бил на война. Много бил ядосан на лекарската грешка, но както и да е – минало. Татко остава глух до края на живота си. Въбоще за лекарските грешки имам много да кажа, но това е друга тема.

Още от малки мама и татко са били записани да учат в София в специализираното училище за глухи в кв. Павлово. Като поотраснали, се залюбили, оженили  и така съм се появила аз. Нямам спомени от бебешката ми възраст, но вероятно първият език, който съм проговорила и който съм разбирала е бил този на жестовете и мимиките – езикът, с който мама и татко общуват.

Имах хубаво детство, но от малка съм расла с първосигнален навик да помагам. Целият ми живот е белязан и изпълнен с готовност за помощ и отдаденост.

Имам най-добрите родители на света. Те – глухите, са всъщност много оправни, дейни, знаещи и можещи хора.

Родителите ми са ни дали с брат ми най-добрите уроци и възпитание – да помагаме, да сме добри, да сме толерантни, да сме търпеливи, да сме уважаващи, да ценим всичко в живота си. И до ден днешен винаги се втурваме да помагаме на хора в беда, на деца, на възрастни, на животинки.

Често съм се чудила, как така тези нищо не чуващи хора са успели да ни отгледат, да се грижат както подобава за нас, да ни образоват, да правят така, че нищо да не ни липсва. Гордея се с тях. Те са трудолюбиви и отдадени на семейството хора. Мама беше шивачка в предприятието „Тих труд“ и няма нито един ден болнични или отсъствие от работа. Татко ми също работеше в „Тих труд“. Той правеше мебели. После работеше в авторемонтен завод. И той като мама никога не отсъстваше от работа.

Това съм запомнила, защото много сме говорили у дома за дисциплината и трудолюбието. И аз като тях нямам нито едно отсъствие по никакъв повод от училище. Каквито родителите, такива и децата. Имам един спомен от момент, в който не исках да ходя на училище, когато бях в първи клас. Причината беше, че децата ми се подиграваха, че мама и татко не са като другите и че не чуват. Аз се срамувах. И ми беше криво.

Един ден сутринта заявих на мама, че не искам да отида на училище. Тя се спря на вратата в коридора и ме попита защо. Аз не исках да и казвам, да не я обидя, но настоявах на своето и и казах, че не искам да ходя на училище. Тя обаче тропна с крак и каза, че няма да мръдне оттук, докато не и кажа причината. И аз изплюх камъчето. Казах и така: Защото ти не чуваш и децата ми се подиграват. И знаете ли какво направи мама? Съблече си палтото (тя беше тръгнала на работа), съблече и моето палто. Грабна ми чантата от ръката, хвърли я на земята, заведе ме в кухнята, хвана ме с двете ръце и ме сложи да седна на кухненската маса.

Вероятно, за да и бъда на нивото на лицето, докато говори с мен. Мама се вторачи в лицето ми, погледна ми очите и ми каза следното в яда си: „Имам ли ръце? Имам ли крака? Гледам ли те? Обличам ли те? Грижа ли се за теб? Храня ли те? Давам ли ти парички за училище за закуска? Готвя ли ти?  Обичам ли те?…..Аз съм като всички майки и те обичам. Аз съм като всички останали. Марш веднага на училище. И да не съм разбрала повече, че се срамуваш от нас.“

Та така. Това беше голям урок за мен. От този момент нататък не посмях да се срамувам. Напротив – гордеех се с моите оправни, красиви, добри и  прекрасни родители. Често в този период на израстване съм си задавала въпроса какво е да не чуваш нищо – нито песен, нито звук, нито как шуми морето, нито бръмченето на колите, нито мяукането на котката.

Сега като се замисля, си давам сметка колко тъжно е да не чуваш нищо. Нищо! Мама и татко никога не са чули смеха ми, нито как плача, нито как хубаво пея. И все пак – те обичаха живота и бяха като всички останали хора. Детството ми беше волно и щастливо.

Татко обичаше да ме води на мачове, защото беше футболист в отбора на глухите. Дори често пътуваше извън страната. Водеше ме и на Витоша, защото обичаше планината. Мама пък ме обличаше много красиво винаги и ме водеше на разходка в парка. Тя и татко са големи естети. Когато отивахме в парка, мама и татко винаги ми разказваха истории на даден паметник или сграда.

Семейството ни е уютно. Вратата на дома ни винаги е била отворена за приятели и това до ден днешен ми е останало от родителите ми. Винаги у нас имаше гости. Отвсякъде. Мама и татко имаха много приятели от България и чужбина. Все глухи хора. И постоянно ни гостуваха, както и ние им гостувахме. Много обичахме тези моменти с брат ми. В мазето имахме 4 походни легла, и когато ни идваха гости, татко ги донасяше. Ние отстъпвахме креватите си за гостите, а походните легла бяха за нас.

Беше празник да общуваме с тези хора. Научавахме толкова много от тях, нищо, че не чуваха. Една наша приятелка рускиня например, при всяко идване в България пълнеше куфарите си с книги от руските книжарници. Тя тогава ми каза, че книгите са най-хубавото нещо, което трябва да купуваме, защото ни учат на много неща. Много мога да разказвам.

Животът в семейството на глухи хора е прекрасен урок по толерантност и любов.

У нас беше все тихо, защото говорехме с ръце. Мама и татко ни научиха на много неща, но и много неща е нямало откъде да знаят. Затова аз попивах всичко от телевизора. Бях петимна да знам и науча всичко. Няма научно популярен филм, исторически, документален, музикален, игрален и въобще всичко, което да не съм изгледала. Предаването „Атлас“ попивах  и изпивах с поглед. Търсех да знам още и още. И търсех компанията също на себеподобни – чуващи.

Затова и съм по-бърборива от останалите хора. Помня един ден като малка, попаднахме с мама и татко сред някакви хора чуващи. И те бяха много учудени. Казаха: „Божеее, тези глухи хора какво красиво бърбриво момиченце имат. И колко е синеоко.“ Та и бърбривостта ми, любознателността и жадния ми поглед имам пак от мама и татко. Иначе всички сме синеоки. И добри.

Казваш все пак, че първият ти духовен учител е твоята баба. На какво те научи тя? 

Имам щастието част от детството ми да бъде на село при баба и дядо. Поради това, че мама и татко са глухи, те ме пращаха при баба, за да съм повечко в чуваща, нормална среда. Смятам решението на мъдрите ми родители за най-хубавото нещо, което са направили за мен. Общуването с моите баба и дядо ми е дало много.

Смея да твърдя, че първият ми духовен учител е баба ми Василя. Тя беше будна, мъдра и природно интелигентна селянка. Четеше и знаеше. Обръщаше ми внимание на Божието слово, на знаците, които природата ни дава, на духовните качества на хората, на смиреността и спокойствието. Учеше ме на много селски занимания. Селската кърска работа също беше част от моето детство и също смятам, че ми е дала много.

Баба беше вярващ човек. Любовта и вярата в Бог имам от нея. Любовта към природата – също. От нея и от дядо Дочо. Всякакви и много неща мога да разкажа, но ще бъде доста дълго. Като всяко дете, общувало достатъчно дълго с баба и дядо, имам спомените от приказките и разказаните истински истории от не лекия живот там в миналото.

Баба Василя е девето последно дете на един от най- будните селяни в Борима Троянско. Дядо Цачо – нейният баща е бил кмет на селото и е бил много буден, умен и мъдър човек. Обикалял е с каруца от къща на къща и е събирал плочи, за да покрие училището, което е построил в селото. Ако семейството има две деца, е взимал две плочи. Ако са повече – повече, а ако е едно – една плоча. Така, с  помощта на всички хора в селото, той е доизградил училището за децата на съселяните си.

Днес там има второ по-голямо училище, а старото е реновирано и се ползва от малките класове. Отпред има паметна плоча в чест на заслугите на моя прадядо.

Баба ми вероятно е наследила любознателността и мъдростта на баща си и човечността, скромността и добротата на майка си.

Казваше ми така: „Ако някой ти криво рече, ти замълчи. Когато той отмине, сам ще разсъди, че ти е криво рекъл.“

Мъдро ме съветваше, че е добре да бъда отстъпчива и толерантна, да не разпалвам вражди, да разбирам хората и да ги уважавам. Баба ми беше единствената в селото, която се спираше да говори с циганката Марковица. Спираше, поздравяваше, питаше я как са децата, даваше и някакви неща – хляб, плодове или някакви дрехи.

Тя не правеше разлика между хората. Учеше ме да помагам винаги и не отвръщам глава от хора в беда. Един зимен ден си седяхме на топло вкъщи. Баба плетеше вълнени чорапи. В пътя мина един приятел на дядо – турчин от селото. Той ни поздрави и попита баба дали някой път ще оплете чорапи и за него и че щял да си плати. Баба само каза- ща ща, ще ти оплета. На другия ден баба изплете чорапи на този човек и той дойде да си ги вземе. Поиска да плати, а баба и дума не даде да се издума.

После ми каза така: „Ако някой поиска нещо от теб, дори да имаш работа, остави я и помогни или направи това, за което са те помолили. Работата няма да се свърши, а човекът точно в този момент е имал нужда от теб.“

Въобще от  баба и дядо съм получила едни от най-важните уроци в живота. Генерално – вярата! Вярата в доброто.  Дядо Дочо пък беше човек с изключително самоуважение, чест и достойнство. Той беше ловец и най-възрастния член на ловната дружинка в селото. Правеше хранилки за животните и всеки ден през зимата, слагаше раницата на гърба и отиваше при хранилките в гората да им занесе храна.

Имам спомен от един много кахърен за дядо ден. Беше се върнал от поход с ловната дружинка. Ходили за диви прасета. Не знам какво е станало, но дядо без да иска ранил една сърна. Бързо изтичал, за да и помогне. Когато ми разказваше тази тъжна случка, той през сълзи каза: „Никога няма да забравя сълзите на тази сърна и тъжните и очи. Не мога да спя заради това. Важно е да пазим животните, не да ги убиваме. Не знам как стана така, но аз раних тази животинка и това никога няма да си простя. Докато има животни в планината, ще има живот в света. Изчезнат ли животните, свършено е с нас.“ Много ми беше мъчно за дядо тогава.

Научил ме е на още много неща. Всяка вечер вечеряхме рано – в 18 ч. Нито по-рано, нито по-късно. Имаше точен час за вечеря. След вечерята дядо излизаше и тръгваше нанякъде. Като го попитах един път къде ходи, той ми каза, че изминава след вечеря 2000 крачки и го прави откакто се помни. Аз, с моя детски ум, не проумявах защо прави това и как знае колко са 2000 крачки, а и защо точно 2000 крачки.

Баба ми подсказа тихичко – „Дядо ти прави така, за да му слегне храната и да спи по-добре.“ Пак не разбрах това тогава много добре. Като поотраснах разбрах. Дядо просто живееше здравословен начин на живот, толкова модерна тема днес. Баба също беше така. Тя живееше здравословно, точно като йога, без да знае, разбира се тогава за съществуването на такава думичка въобще като йога. Тя прочистваше тялото си и знаеше как да го прави.

Един ден в седмицата отделяше да яде само пуканки. Когато я питах защо не яде с нас на трапезата, тя казваше, защото й е ден за прочистване на стомаха и че е важно, за да е здрава. И това ми е останало от баба и дядо – да мислим за тялото си като за храм. Да го пазим и почитаме, за да ни служи дълго.

Благодарна съм им за всичко- за тихото общуване, за спокойствието, за въздуха и свободата. Никой учител не е по-добър от моите баба и дядо. Свободата да тичам на воля и да позволявам на мечтите си волно да летят, за да се сбъднат – това безспорно е заслуга на тези тихи, трудолюбиви, обични и красиви по душа селски хора.

По-малко ходех при другата ми баба Гергана, но и тя ме е научила на важни за живота ми неща. Дядо ми Владин, на когото съм кръстена е бил придворен доставчик на царското семейство на Шуменско пиво. По тази причина те с баба ми са живели за по-дълъг период в София. Независимо, че са от село, те са живели  по градски и баба ми наблягаше на възпитанието ми като поведение, обноски и естетика.

За нея бе важно косата ми да блести и я миеше с отвари и всякакви козметични хитринки. Купуваше ми модерни рокли, защото било важно да сме в крак с модата. Тя имаше едно цяло чекмедже с червила и помади и за нея бе ежедневие да се докарва както му е реда. Когато ме изпращаше до магазина за нещо, аз връщах рестото до стотинка и тя събираше всички дребни левчета и стотинки на едно място в една ниша на прозореца. Купчината бе доста внушителна.

Веднъж една сутрин още несъбудила се, чух разговор между баба и една съседка, която бе дошла да пият кафенце. Съседката попита баба защо държи така открити толкова пари на прозореца и дали Владинка няма да си взима оттам без разрешение, разбирай – да открадна. А баба отговори така: „Владинка никога няма да посегне на чужди вещи и пари. Аз съм спокойна с нея.“

Направих се, че не чух техния разговор, но в този момент разбрах какво нещо е доверието и колко наистина е важно да си честен. Много може да се разказва, но да не ставам досадна. Бабите и дядовците са ценни хора в живота на едно дете и е важно да се вслушваме в мъдрите им съвети. Щастлива съм, че имах детство пълно с любов и безгрижие.

Споделяш: „Каквото си помисля, става. Каквато мечта имам,  се сбъдва“. Има ли рецепта за това? И как едно малко момиче си пожелава да стане детска учителка, после да работи в телевизията и тези толкова различни мечти се сбъдват?

Да, така е. Каквото мислим, това става. Каквото хвърлим като мечта във вселената – това се случва. Каквото направим, това се връща. Убедила съм се, че всичко в живота е бумеранг. Каквото метнеш – това се връща.

Още от малка съм се научила да се самонаблюдавам и да осъзнавам какво, как, защо, кога се случва. Ако не успея да разбера – питам. Питам себе си, околните, важните за мен хора. Между другото аз до ден днешен не се притеснявам да питам, ако не знам нещо и не се срамувам да кажа, че не знам.

Вярата, че всичко си става по някакви незнайни за мен закони, се затвърждаваше всеки път, когато ей тъй си помечтаех за нещо. Както разказах по-горе, аз много гледах телевизия като малка, защото съм била жадна да слушам нормална реч, както и за да научавам нови и нови неща.

Харесвах музикалните програми по онова време. Все пак тогава телевизията бе много смислена и в истинската си роля – не само да е развлекателна, но и да възпитава и образова. Та понеже много харесвах Лили Иванова имах мечта да се запозная с нея. И един ден аз й написах писмо. Казах й, че много харесвам песните и. Не се мина и много време, ето ти – в пощенската кутия дойде отговор от самата нея. Обръщаше се поименно към мен и ми благодари.

Казах си – един ден аз ще познавам тази жена. И това е факт – днес аз познавам лично Лили. След време написах на Тоника. И те ми върнаха отговор. Днес съм приятелка с Милица и понавам всички от Тоника.

Не че е най-важното, но това определено бяха знаци, че наистина чудеса се случват и че няма невъзможни неща. Даже ми попаднаха отнякъде две лепенки с такъв надпис – „Няма невъзможни неща“ и „Всичко е възможно“ и аз си ги лепнах до леглото. Знаех, че това ще е нещото, което ще ме води в живота.

От детската градина имах мечта да стана точно детска учителка. Не друга – детска. Това е защото имах прекрасни две учителки – другарката Михайлова и другарката Димитрова. Спомням си, че когато напуснах градината, за да отивам в първи клас, аз им казах, че един ден и аз ще бъда като тях детска учителка и също като тях така ще обичам децата. Е, и това ми се случи.

Учих, завърших и постъпих на работа като учителка. До ден днешен ме срещат деца от онова време или ме намират във фейсбук. Все ми казват – госпожо, същата сте си, все така хубава, мила и добра. Прекрасно е да знаеш, че си оставил добър спомен у тези деца и че те помнят до ден днешен.

Като ученичка, гледайки телевизия, все ми беше интересно да слушам журналистите как разговарят с хората с микрофон в ръка. Телевизията бе за мен като магия. Питаш нещо, отговарят ти, зрителите научават нещо интересно. Казах си, че един ден и аз ще бъда в телевизора. И това се случи. Вятърът ме отвя и там.

Почти 20 години се занимавах с телевизионни предавания първоначално като рекламен директор, след това и като продуцент. Това са едни от най- хубавите години в живота ми. Телевизията наистина е магия. Това са само малки примери за сбъднати мечти и за вярата, че всичко е възможно.

След това – разкаже ми някой нещо интересно за някоя държава- хоп, ето ти шанс да отида. Просто пътуванията, книгите и приятелите като че ли като с магическа пръчка ме намираха и ме викаха. Индия ми беше мечта от малка. Мама много харесваше индийките със саритата и все като даваха нещо за Индия ми говореше за там.

И ето че Индия дойде с покана да я посетя. От първото ми пътуване до там до днес имам няколко ходения и тя си остава една от любимите ми дестинации. Не знам как да обясня защо и как вярвам, че всичко, което си помечтая става, но го вярвам.

Чета много книги за душата, книги за добродетелите, за духовното израстване, за необяснимите неща, за невидимия свят. Вярвам безрезервно, че има паралелен невидим свят на видимия материален. В него ми е по-уютно и се чувствам свободна. Не ми е комфортно много в материалния свят, но пък е неизбежно да живеем в него, защото сме от света.

Важни са ми Библията, защото в нея откривам отговори. Важни са ми свидетелствата, че Бог е винаги с нас и че прави най-доброто за нас. Даже и в лошите случки виждам уроци и че Бог ни ги е отредил, за да научим следващия си урок и да можем да стъпим на по-горно стъпало по пътя на еволюцията.

Вярвам в силата на мисленето. Вярвам на сърцето си. Слушам главно него.

То не ме е подвело никога. Душата ми копнее да върви по духовни пътища и ей ме – тръгнала съм. Благословена съм с вярата, която баба ме е орисала да имам винаги. Рецептата за сбъднати мечти е вярата. Мечтайте, хора. Човек живее, за да сбъдва мечтите си.

Хората те помнят като един от най-красивите модели и манекени през 80-те. Разкажи ни за модата и модния подиум в България, когато си била на 19 и днес.  Работила си за модните къщи „Рила“ и „Перун“, снимала си се за двете тогавашни модни списания „Божур“ и „Лада“… Но и днес продължаваш да се снимаш и да работиш в тази сфера. Имаш ли романтични спомени от онова време? А комични? Или пък тъжни? Днес как са се променили нещата?

Периодът на манекенство бе също така незабравим и единствен. Имах щастието да попадна в модния свят на моделството в едно време, в което у нас бе социализъм. Или комунизъм. Все тая.

Интересно време беше. Обличахме първи всичко най-модно за онова време. Участвахме в ревюта, снимаха ни в известни телевизионни предавания. Учехме се в движение да ходим по подиуми, защото у нас такава школа нямаше. Как да заставаме за модни снимки за списания и календари също учехме от нищото.

Събирахме се и гледахме видеокасети (ве ха ес :) или бета макс) у някого от приятелите манекени, който всъщност имаше видеокасетофон. Това го нямаше всеки. Някой отнякъде получаваше касета и се събирахме да гледаме как на запад се правят ревюта, как се стъпва, как се обръщаш, как се представя една дреха, как се подчертават важните елементи на дрехата.

Събирахме списания от приятели, които са били някак извън страната или някой им е пратил отвън. Гледахме снимките, начините на представяне, фоновете, цветовете. Кореком беше също място, в което сверявахме „часовниците си“, макар сега да си давам сметка, че надали там са били най-модерните неща на света.

Нашите предприятия за мода и текстил работеха повечето облекла за износ. И шиеха невероятно красиви неща, които само в западни списания можехме да видим. Ние бяхме привилигеровани да обличаме първи тези дрехи и да можем дори да си купим, когато това е било възможно и позволено.

Такова едно предприятие беше „Арда“ Русе. Там шиеха облекла с вносни конци, платове и копчета. Шиеше се за ГФР (ако въобще сега младите знаят какво е ГФР). Специално за модни фотосесии или за художествен съвет отпускаха самолет, за да отидем бързо до Русе, да снимаме и да се върнем обратно за други ангажименти в София.

Спомням си един АН 24, с който шепа манекени излетяхме за спешна среща с ръководството на „Арда“ Русе и за фотосесия с новите им облекла за износ. Бяхме самоуки, но много дисциплинирани. Само като се каже, че трябва да сме някъде до час, ние се събирахме и изпълнявахме каквато бе заръката. Всяка година участвахме на Пловдивския панаир на фестивала на модата. Тогава се събираха още манекени от други страни и това бе уникален шанс за нас да обменим модни възгледи и да откраднем модни визии от запада.

В италианската палата винаги бяхме добре дошли. Там ни черпеха с лъскави бонбони и винаги ни подаряваха рекламни блузи, чадъри и всякакви модни неща. За нас бе щастие да се докоснем до тази така далечна страна, а всъщност така близо. Ревютата ни на фестивалите на модата винаги бяха режисирани от големите ни известни режисьори.

Работила съм с Хачо Бояджиев и Крикор Азарян, и двамата днес вече не са между нас. Макар Коко Азарян да бе знаменит театрален режисьор, разчитаха на опита му точно той да прави спектаклите на модата. Същото бе и с Хачо Бояджиев. Явно е било много важно да се представим пред останалите страни по най-блестящия начин.

На тези фестивали на модата представяхме облекла, произведени във всички наши модни къщи и предприятия. Спортни, елегантни, всекидневни – всякакви облекла, които доказваха на света, че България прави добри и качествени дрехи. И това наистина беше така. Имахме дизайнери, които се грижеха нашите облекла да не изостават от световните тенденции в модата.

Такъв беше Емил Тиберов. Той създаде съвсем нова марка „Перун“ и направи революция с абсолютно различен тип дрехи, непознати у нас. Такъв беше и Васко Василев – „Студио В“. Щастливи бяхме да обличаме техните дрехи и да ги представяме на публиката и се чувствахме част от новата вълна.

Участвахме успешно в съвсем новото тогава тв предаване „За един милиард“ с водещи Нери Терзиева и Живко Желев. Имаше и едно предаване на Бригита Чолакова „Телевизионен неделник“, както и „Стил“. Често представяхме нови модели главно на дизайнери.

Правили сме ревюта и пред властимащите тогава или пред Политбюро. Важно е било, защото така те са искали да знаят докъде е стигнала леката промишленост у нас, какво изнасяме и какво има за вътрешния пазар. „ДСО Младост“ например правеха известните маратонки „Ромика“, както и ски и спортни облекла. В НДК  в зала 3 имаше ревю специално за Политбюро. Репетирахме усилено дни наред, за да покажем както подобава какво произвежда „ДСО Младост“ за износ. Все пак това са облекла, с които да се гордее родното ръководство. И България изнася все пак.

Та на първия ред бяха позиционирани всички важни хора от Политбюро в очакване да видят спектакъла под режисурата на Коко Азарян. Да покажем банските на обединението се съгласихме само 4 момичета. Никой не се осмеляваше да се съблече пред такава важна публика. И когато дойде време да излезем да покажем банските костюми, музиката  започна, ние се изстреляхме, завъртяхме се под такт, върнахме се, преоблякохме се и пак – право на сцената.

И що да видим – тъкмо излизаме вече с половинки бански, Огнян Дойнов и цялата свита най- демонстративно станаха и напуснаха салона. Не знаехме защо е така. После зад кулисите научихме, че са били възмутени, че излизаме голи по бански, а това не било морално.

След това имахме в резиденция Бояна ново ревю на рокли и костюми и тогава имахме честта при нас да дойде лично другаря Тодор Живков.

Дойде и ни поздрави, че така добре показваме родното производство.

Абе славно време беше. Весело и незабравимо. Репетирахме преди ревюта където ни падне, само и само да си направим добре изпълнението. Прескачахме в неделите през едни прозорци на една заключена зала, за да можем все пак да включим касетофон с музика и да направим ревюто като хората.

Пътували сме и извън страната. Аз лично съм била на моден фестивал в Тбилиси, но мои колеги бяха на едно доста дълго пребиваване в Москва, откъдето се бяха върнали почти без дрехи и обувки. Руснаците им изкупили всички дънки, красовки (разбирайте маратонки), блузи, якета и рокли.

В списанията „Божур“ и „Лада“, в които често ни снимаха имаше не рядко публикации на мода от Чехия, Унгария, ГДР, Полша и Румъния. Пазя и до днес много сладки и смешни издания на реклами в тези списания. Истината е, че макар и в социалистическо време, ние се чувствахме добре като модели и манекени, защото бяхме проводници на новото и почти западно модно влияние.

Обичам и до днес моите колеги манекени и често се събираме. Доайенът сред нас е Петър Генадиев, който и до днес не измени на елегантния си външен вид и е неостаряващ. Част от нас се пръснаха по света.

Аз съм щастлива, че и до ден днешен представям мода и участвам в модни фотосесии за марката Les Artisanes. Снимат ме в тв реклами и така не ми липсва времето, в което бяхме едни щастливи млади красиви хора, които обичаха работата си и бяхме наистина на ниво. Въпреки всичко.

Романтични спомени са всичките ми от този период, но имам един по-така. Имах един фен, който незнайно как разбираше къде имаме ревю и винаги цъфваше сред публиката с роза в ръка. Изчакваше да свърши ревюто, поднасяше ми розата и си тръгваше.

Всички манекени си имахме любимо модерно място, на което се събирахме вечер, ако нямахме ангажименти. Това беше „Кравай“. Кафенето „Кравай“ на ъгъла на „Фритьоф Нансен“ и „Патриарха“. Там се събирахме заедно с групите Тангра, Спринт, Атлас, Милена Славова и всяка вечер отивахме някъде на купон. Обикновено се събирахме по домовете. Слушахме музика, танцувахме и обсъждахме новите песни и новите модни тенденции. Бяхме си модерни отвсякъде. Не пропускахме, разбира се, концертите на нашите приятели от групите, пеехме всичките им песни и често бяхме съпътстващата група с тях по турнета и концерти извън София.

Имаме щури спомени откъде ли не. Обикаляли сме България на автостоп и с колекция на рамо. Отиваме до Раднево например, правим ревюто, група Спринт прави концерта, после купон, спим в една хижа и на другия ден – напред към другия град.

Няма да забравя никога колко хубаво беше в компанията на Георги Минчев на един такъв концерт. Беше прекрасен с неговите вечни песни. Светлина на душата му. Да, хубаво време беше.

Извървяла си пеша всичките 870 километра на Ел Камино, пътят на пилигримите, започващ във Франция, изкачващ Пиринеите и вървящ по тях през цяла Северна Испания, докато стигне до катедралата „Сантяго де Компостела“.  Какво те отведе на него? Какви спомени пазиш от това поклонничество?

Обичам да пътувам. Особено ме тегли сърцето към духовни пътища и такива, които са различни от най-популярните дестинации, предпочитани от хората.

Камино изминах три пъти – 2011 г. , 2014 г. и миналата година 2016-а. Да тръгна ме провокира книгата “Камино” на Шърли Маклейн, но до нея ме доведоха моите приятелки Силвия и Теди Кацарови. Чели книгата и непрекъснато ми казваха, че трябва да я прочета и че само аз мога да направя такова пътуване.

Така и стана. Реших и тръгнах. Гладът за смисъл винаги ме праща на моите духовни пътувания. Там душата ми ликува.

Първото Камино изминах с моя приятелка Таня. Тогава съвсем не знаех, че ще така ще ми хареса и толкова ще ме завладее, че да тръгна пак и пак. Имах най-прекрасното Камино. Срещнахме прекрасни хора от цял свят, вървим и се любуваме на природата, потапяме се в култура, история, докосваме се до духовни места, които пълнят душите ни със светлина.

Не може да се опише Камино с няколко думи, а дори мисля, че изобщо не може да се опише. То се преживява. Може да се разкажат отделни случки, някакви мили моменти, но като цяло не може да се разкаже.

Камино е път, който ти изправя кривините, като с магическа пръчка маха негативни качества и някак те прави още по-добър.

Там разбираш, че вярата е много важна. Там разбираш, че не целта е важна , а пътя. Всичко се случва по пътя. Така е и в живота. Всичко е сега. Всичко е в това, как живееш в момента, как се държиш с хората, какво добро правиш.

Крайната дестинация всъщност се оказа никак не важна. Когато влезеш в Сантяго де Компостела, много си щастлив и се радваш, че ще имаш благословението, което ще получиш на катедралата на Апостол Яков – един от най-любимите ученици на Христос. Обаче после  започваш да страдаш за пътя, за спомените по пътя, за изживените моменти и ти се иска въобще да не беше свършвало Камино.

Наистина е неповторимо изживяване. На първото Камино вървяхме по пътя с един пилигрим от Полша – Анджей. Той изминаваше Камино тогава за осми път. На въпроса ми, защо го прави за осми път, какъв е смисъла, той ми отговори така: „Когато се прибереш в София, ти сама ще разбереш защо аз минавам вече осем поредни години Камино. Пътят сам ще започне да те вика.“

Така и стана. Когато се върнах, копнежа по Камино не ме оставяше. Още там, вървейки, бях решила, че искам да запаля още много българи да изминат този прекрасен път. Искаше ми се, пожелах си го и то стана. Много се радвам, че вдъхнових много българи да тръгнат натам.

Фейсбук много ми помогна за това, както и поредица от интервюта по телевизии и радиа. Дори не съм търсила медиите. Някак ме намираха и ме канеха да разказвам. Започнаха да ми пишат и да ми се обаждат много хора, да ме питат за подробности, организация и въобще важни неща по пътуването. Никого не съм върнала. Срещнах се с всички, които поискаха това, отговорих на всички, дори заведох много хора да си купят правилните обувки и екипировка.

Сега получавам толкова много благодарствени писма и толкова мили думи. Много българи вече вървят и изживяват Камино. За едни е по-трудно, за други е просто песен, но всички до един признават, че ги е променило  и им е дало прекрасни преживявания и светли моменти.

Много може да се разказва. Та това е път на повече от 1000 години, почти 1000 километра и цели 30 дена време за минаване. Толкова много неща се случват в тези дни на крачене. Понякога бодро и ведро, понякога изплезили езици от умора, понякога с болки, но винаги разтърсващи из основи душата ти.

Така през 2014 г. изминах второто си Камино. Повика ме и тръгнах.

Извървяла си част от тези стъпки още веднъж, но този път, стигайки до Испания на автостоп. Защо? Не ти ли се стори твърде щуро (и малко опасно) пътешествие, дори за една Пипилота?

Така си бях решила. Пипи ме е научила така. Ако искаш нещо много силно – просто го направи.

Аз пътувам на автостоп от ученическа възраст и го правя не винаги. Обичам да пътувам всякак и с всичко, но и на стоп ми харесва. Когато ми скимне, че искам да ида донякъде на стоп, ставам, тръгвам и го правя. Харесва ми. И не ме е страх. На стоп ти спират само добри хора. Само добър човек може да ти спре, да те качи и да те закара там, накъдето си тръгнал.

Мога наръчник на стопаджията да издам. Има си правила и когато ги спазваш, няма страшно. Не пътувам през нощта, знам как трябва да съм облечена, когато съм на стоп, знам къде да застана, знам правилата. И да Ви кажа имам много добри приятели навсякъде до ден днешен от пътуванията ми по този начин.

Ангелите са на пътя. Те са там, за да ми помогнат да стигна до целта невредима. Да, щуро изглежда това ми начинание да тръгна на стоп до Испания и обратно, но пък ако знаете колко емоция и има в това. Срещаш толкова хора, говорите си, разказвате си истории, после благодариш и пак напред. Преди година обещах, че спирам пътуването на стоп. И сега само ще разказвам. :)

Второто Камино ми даде точно това, което ми даде и първото, но първото си остава първо. Миналата година пък изминах за трети път Камино. Повика ме чрез моята приятелка Ани, която решила да тръгне, но искала с мен. И не ми трябваше много да мисля. Тръгнахме и го изминахме.

Емоции, смях, сълзи, болка, насторения, песни, танци, красиви мигове с приятели отвсякъде – това беше третото ми Камино. Още след първото Камино написах книга, която така остана в компютъра ми незавършена, защото други неща бяха по-важни от нея в този момент. Не съм я издала още. Така се случи, че докато книгата ми отлежава в компютъра, аз изминах още два пъти прекрасния светъл път.

Сега ще добавя интересните моменти и от другите ми пилигримски пътешествия в книгата. Така ще има повечко за четене от преживелиците там. Явно е имало защо да не бързам да издавам книгата. Всяко нещо с времето си. Питат ме непрекъснато кога ще я издадеш, какво стана, чакаме книгата… Но аз нямам притеснения. И не бързам. Нищо не е на всяка цена.

Освен това аз не съм писател, нито се изживявам като такава. Трябва ми малко повечко време и повечко да съм сама и ще завърша книгата. Там ще опиша това, за което ме питате. Тук няма да ми стигне времето да описвам всеки миг и всяка радост, изживяна на Камино.

Едно само ще кажа, че такива пътища ти дават свободата да си ТИ, да се радваш истински, да изживяваш, да попиваш, да пиеш от извора, да си истински щастлив.

По пътя, разказваш, си срещала много ангели. Разкажи ни за хората на Ел Камино – местните, пилигримите, ангелите…

Значи трябва доста да разказвам. Срещнах много хора на Камино. От цял свят. Дори от Япония, Нова Зеландния и Щатите. От всеки край на земята има пилигрими.

Местните хора са много любезни. Те са свикнали покрай къщите да минават ежедневно, целогодишно хора с раници на гърба. Готови са винаги да ти помогнат, ако имаш нужда от нещо. Иначе ти махат за поздрав, усмихват ти се и ти пожелават Буен Камино. На самия път има много места, където да пиеш кафе, да си починеш, да хапнеш и да продължиш след това. Направили са така, че на пилигримите да им е комфортно и добре.

Пилигримите, с които споделяме пътя са от една кръвна група, с един светоглед и са тръгнали също като теб да изживяват духовния път. В нормалния живот не всеки ден срещаш хора като теб или с твоите виждания, с твоите духовни търсения, с подобни мисли и чувства като теб. Там всички са такива. Разбирате се с половин дума. Само с поглед понякога.

Там хората обичат природата и те като мен, като че ли са тръгнали да вървят от глад за смисъл. Всички сме като едно семейство. Всички си помагат. Винаги те питат имаш ли нужда от неща, ако те видят, че си поседнал или че превързваш крак. Нерядко споделят с теб храната, която носят. Чувам от други пилигрими, че не всички били такива, но аз да кажа честно не срещнах лоши хора.

Имало било хора, които били там ей така за спорт или ей така като туристи. Дори така да е – аз не срещнах лоши хора. И всички емоции с тези пилигрими сме делили и сме изживявали заедно. Срещите с хората са едно от най-хубавите неща на Камино. И срещите с ангелите също.

Когато вярваш, че всичко ще е наред, когато тръгваш с настроение и си готов за красиви емоции и изживявания, неминуемо пътят те среща с ангели.

Такъв е Ангелът Дейвид, който и зиме и лете стои на едно място преди Асторга и храни пилигримите след един не лек преход. Дава им кураж и невероятно спокойствие. Такива са всички ангели на пътя, които са поставили храна и напитки, за да ни подкрепят.

Такива са ангелите, които срещнах по време на моето автостопско пътуване до Испания и на връщане. Такъв е Луис от Бургос, който през нощта, заедно с детето си, ме закара от Бургос до Мадрид, за да не ми се случи нищо лошо, тъй като бях замръкнала в Бургос.

Владина и Луис

Владина и Луис

Такъв е Хаким – един алжирец от Марсилия, който като ме видя с раницата на пътя, вървяща към Монпелие на стоп и въобще към Испания, за да мина Камино. Той спря с един мотор, качи ме, върна ме в Марсилия, купи ми билет за влак и то директно до Барселона. Дори билета беше първа класа.

Дълго е да го разказвам, а и ако разкажа подробно тези истории, задължително ще поплача, защото такива ангели не се срещат често. Всъщност те затова са ангели. Когато бях миналата година на третото си Камино, се обадих на Луис да се видим. И се срещнахме пак. Много плаках, защото той наистина е човек с ангелско сърце.

Пожелавам на всички да срещат само ангелски хора, които носят светла душа и сърцето им е голямо. Голяма благословия са срещите с хората по тези пътища. Бог ми праща тези срещи и аз му благодаря всеки ден.

А ти чувствала ли си се ангел за някого? От години се занимаваш с благотворителна дейност, споделяш, че мечтаеш да бъдеш мисионер. Какви са мисиите ти?

Не се имам за ангел, но често хора, на които помагам ми го казват. От години помагам на деца в неравностойно положение, както и на възрастни хора. Радвам се да служа в кампаниите, свързани с децата със синдром на Даун.

Години наред с помощта на приятели обличаме абитуриенти сираци и от социално слаби семейства. До ден днешен сме приятели с част от тях. Често ме търсят за съвет или за неща, които са им нужни.

Добре, че имам приятели. Нищо не става без тях.

Имам едно порцеланово ангелче, което стои на видно място у дома. Преди години едно от момичетата, които някога съм обличала за бала, дойде в офиса и ми донесе това ангелче. Беше рожденият ми ден. Как е разбрало това дете, че имам рожден ден, не знам. Дойде, донесе ми ангелчето с думите – честит рожден ден, Вие сте моят ангел и си отиде.

Част от децата, на които съм помагала са извън страната. Някои учат, други работят навън. Когато идват в България задължително ми се обаждат да се видим, за да ми разказват. Безценно нещо е.

„Книгите, филмите, пътищата сами идват при мен“, казваш. Ние пък винаги си търсим ново вдъхновение, било то за четене или гледане. Препоръчай ни няколко книги и филми, направили ти силно впечатление.

Книгите са ми най-ценните вещи вкъщи. Всъщност обидих ги. Те не са вещи. Те са всичко светло и смислено. Обичам  да чета много и ме вълнуват писанията, които ме вдъхновяват, които ме обогатяват и ми дават духовната храна, от която имам нужда точно в този момент.

Понякога ми се четат класики. Понякога светли и духовни житейски пътеводители. Не знам дали ще ми стигне времето да напиша заглавията, които са оставили отпечатък в мен, които обичам и които с радост препрочитам, когато сърцето ми поиска това. Имам любими автори и знам, че всяка нова тяхна книга ще е още по-вдъхновяваща за мен. Ако изброя няколко, ще знам, че съм пренебрегнала някого.

Най-любим ми е Казандзакис и „Рапорт пред Ел Греко“, а Зорба гъркът от едноименната му книга, е моят герой за всички времена. Знам цитати от почти всичките книги на Казандзакис наизуст. „Пипи дългото чорапче“ – голям учебник по щуротии и много ценни житейски уроци. Любима. „Хъкълбери Фин и Том Сойер на Марк Твен, „Майсторът и Маргарита“ на Булгаков, „Великият Гетсби“ на Фитцджералд, „Черната овца“ на Балзак, „Спасителят в ръжта на Селинджър, „ По пътя“ на Керуак – вдъхновяваща книга за копнежа за свобода, всяка книга с беседите на Учителя Петър Дънов – любими четива винаги. Харесвам Робин Шарма и неговите вдъхновяващи истории и ценни съвети в поредицата „Монаха, който продаде своето ферари“, „Мъже без жени“ на Хемингуей, „Трима мъже в една лодка“ и Джеръм Джеръм, „Мопра и Орас“ на Жорж Санд- прекрасни. „Параграф 22“ на Хелър, „Сто години самота“ на Маркес. Обичам Алеко Константинов, защото всичко написано от него е поучително и носи заряд. Чудомир ми е любим много.

Чета и поезия и обичам. Дори понякога пиша и аз. Една млада поетеса харесвам много – Лора Динкова. Тя е толкова малка и крехка, а поезията и е висш пилотаж. Естествените ни любови към поезията на Дамян Дамянов, Евтим Евтимов и всички големи не знам дали е важно да казвам. То си е в реда на нещата да ги харесвам.

Георги Господинов с неговата „Физика на тъгата“ и въобще всичките му книги. Джеймс Редфийлд със „Селестинското си пророчество“, „Разговори с Бога“- умни книги. Много обичам биографични книги и автобиографични. Чарли Чаплин, Екатерина Велика, Наполеон… Много обичам и пътешественически книги. Такава е „Забравените пътища“ на Филип Лхамсурен – невероятно добре написана. Този Филип е едно откритие.

„Кривата на щастието“ на Иво Иванов и въобще всичко негово – безценно! Иво е толкова вдъхновяващ и пише както никой друг. Уникален разказвач. Обичам го този човек. Неговата книга „Кривата на щастието“ съм подарила на десетки приятели, защото знам, че няма да сбъркам в избора, знам, че сто на сто ще им хареса.

Владина Цекова с автора на една от любимите й книги – “Кривата на щастието”

Такава книга е „Моши моши, Япония“ на Юлиана Антонова. Много увлекателни разкази и много вдъхновяваща с примерите, които авторката ни дава. „Дервишката порта“, „Събраните съченения“ на Виктор Пасков, „Страната наопаки“ на Макс Юнг, „Тайното учение“, „Яж и тичай“ на Скот Юрек, пътешествието пеша на Соня и Александър Пусен  „Да прекосиш Африка“, много поучителните и светли книги на Дан Милман никак не са за подценяване. „Пътят на мирния воин“ много я обичам. „Геолграфия на блаженството“ също. Нея ми я препоръча Соломон Паси, а аз вече я имах в библиотеката си, но си чакаше реда. Върнах се вкъщи и първо нея отворих…Ще спра да пиша, но знам, че много заглавия изпускам. Даже вижте как изпуснах книгата, която ме вдъхнови да измина три пъти пеша пътя на апостол Яков – Ел Камино де Сантяго – „Камино“ на Шърли Маклейн.

Чета книги, които хранят душата ми.

Тази е една от тях.

Филми няма да описвам и да споделям, защото са безбройни. Всяка година на Коледа гледам един и същи вдъхновяващ филм – “Наистина любов”. Обичам филмите с библейска тематика. Харесвам „Усещане за жена“ и една прекрасна реплика на Ал Пачино във филма: „Няма по-страшна гледка от ампутирания дух. За него няма протези“. Абсолютно е така. Не харесвам екшъни. Харесвам смислени филми и такива, които разказват истории, достойни за подражание и възхита. Ходя често на кино. Това е едно от любимите ми занимания.

“Обичам животът да ме изненадва“, твърдиш.  Изненадвало ли те е нещо скоро, било то приятно или пък не чак толкова?

Да, напоследък се изненадвам на милите писма и думи на хора, които не ме познават. Някои са ме сънували и ми пишат. Други искат да се запознаем, за да им разказвам. Изненадана съм от желанието на хората да търсят нови пътища за вдъхновения. Това ме респектира и е знак.

Изненадвам се понякога и от себе си.

Конкретно да си кажа честно, последната изненада за мен бе избора на Тръмп за президент, ама пък после си казах, че какво пък толкова се изненадвам – нещата следват някакви свои пътища. „Неведоми са пътищата Господни“ както се казва в Библията.

Иначе искам да се изненадам приятно и да видя, че хората не са безхаберни вече за бездомните животни, за хората в беда, за екологичните промени. Иска ми се да се изненадам да видя, че хората вече се разбират и няма войни и спорове. Искам да ме изненадат хората, които изсякоха дърветата на България. Да спрат сечта, да посадят отново дървета. Тогава наистина ще съм изненадана. Искам го.

„Улавям мига, харесвам да живея сега“, споделяш. Какъв миг си улови днес?

Изгрева улових. Пак. Слънцето е неизбежно.

Снимки: архив на Владина Цекова

Повечето ни читатели намират статията за вдъхновяваща. А ти?
  • удивителна (22%)
  • вдъхновяваща (65%)
  • любопитна (3%)
  • забавна (1%)
  • гореща (0%)
  • щура (1%)
  • необикновена (4%)
  • плашеща (1%)
  • обезпокоителна (0%)
  • дразнеща (1%)

Подарете си вдъхновение

Най-интересните статии от изминалата седмица ви очакват! Всяка Неделя сутрин във Вашата пощенска кутия.

Запишете се за нашият имейл бюлетин тук