При Ясен Григоров неусетно ни отведе любимата поредица (Не)познатите визуални артисти на България. И осъзнахме, че той е един от артистите, заради които сме я създали. Заради които въобще обичаме визуалните изкуства. Да се запознаем!

Казвал си за себе си, че си „рисков илюстратор“ и „артист хамелеон“. Сега как би се определил? Рисков режисьор ли си? А рискува ли ти се още в илюстрацията?

„Рисков илюстратор“ и „артист хамелеон“ са си направо звания. Ако съм дал тези определения за себе си, правейки се на остроумен в някое предишно интервю, то към днешния ден мисля, че трябва да положа всички усилия да остана такъв артист, колкото се може по-дълго. Всъщност и двете определения са пълни с енергия, изненади и сила.

Какво по-хубаво, щом не спирам да търся идеи, идеи и още идеи, по които да работя.

Не знам дали съм „рисков“ режисьор. Защото „режисьор“ само по себе си нищо не означава. Толкова разностранна дейност е това, че само дългото ѝ упражняване (или опит да я упражняваш) може да ти даде някой ден правото да кажеш: „аз бях (съм) режисьор“. Другото объркващо е колко различни аспекти има „режисурата“: телевизионна, театрална, филмова, рекламна…

Три от изброените съм пробвал. Най-много опит имам в рекламната режисура. По отношение на рекламната режисура не считам, че съм рисков. Макар всички рекламни режисьори, които познавам, да искат да бъдат такива, включително и аз: да искаме, искаме и искаме да става така както си го представяме. Само че сме склонни да забравяме, че рекламната режисура е поръчкова и е задължително да спазваме дистанция между собствените ни артистични натури и строгите изисквания на клиентите, които ни се доверяват.

Когато става дума за кинорежисура – да, рисков режисьор съм. Но рискувам сам, така че това не си личи особено. Всичките ми филми  – „Дървеното езеро“, „Малък-Голям“ и „Лили Рибката“ са рискови за продуценти и евентуални партньори. Тези филми трудно се сравняват с други, не могат да бъдат измерени и предвидени като зрителски интерес или бъдещи печалби.

Когато започнах да правя опити като режисьор си дадох следното обещание – имайки предвид, че към онзи момент се чувствах вече успял илюстратор – обещах си да си позволя да се самоопределя като режисьор, само когато достигна до непукизма си като илюстратор. Толкова съм сигурен в себе си, когато рисувам (макар да не съм особено талантлив рисувач), че мнението на другите не ми е необходимо. На мен просто ми харесва, когато рисувам и това ми е достатъчно.

Но минах дълъг път до това усещане. Дълго време рисувах за другите и тяхното отношение към техниката и успехите ми бяха единственият ми начин да се определя и като артист, но и като личност. А това да търсиш самоопределението си в чуждите очи е много коварно и опасно.

Сега рисувам, понякога защото така, друг път – защото искам, следващ път – за себе си… С други думи – продължавам да рискувам като илюстратор. Рядко рисувам за друг, имам предвид – за публиката.  И за да завърша отговора си – да, рисков режисьор съм, но все още, режисирайки, дори и рисковите си проекти, аз мисля за публиката. Не съм толкова добър режисьор, колкото добър илюстратор съм.

Илюстрации на Ясен Григоров към неиздадената книга „Великан мързелан“

Разкажи ни за пътя си като илюстратор. И за ангелите-пазители.

Още на 4, когато някой ме питаше какъв искам да стана, отговарях: „художник“ или „футболен вратар“. Винаги съм ритал и съм рисувал. Постепенно обаче рисуването надделя над топката. Посещавах кръжоци – в Пионерския дворец, ходех на уроци по рисуване, но така и не изскачах над останалите. Дори доста назад бях спрямо техните възможности. Бях на 10, когато родителите ми доведоха един съсед – известен художник, чието име не помня. Искаха да погледне рисунките ми и да даде мнението си на професионалист. Той каза:

„Насочете детето към нещо друго.“

Обаче аз упорито продължих, въпреки опитите на родителите ми да ме „пренасочат“. Но не ми и попречиха. По-сериозният удар за мен беше неуспехът ми на приемните изпити в Художествената гимназия. Разминах се за малко. Но това ме накара да спра да рисувам за няколко години. После всичко се върна естествено.

Учех във Френската гимназия, но исках да кандидатствам в Художествената академия. Започнах наново уроци – този път при големия български художник Михаил Камберов. Точно той ми даде самочувствието и техниката на рисувач. Той ме определи и като илюстратор. Михаил Камберов остава за мен с образа на първия ми Учител, който съм имал. След него има само още двама – издателката ми Франсин Буше (Editions La Joie de lire – Geneve) и академик Людмил Стайков.

90-те бяха „пънкарски“ години и аз ги изживях по такъв начин – учих и тук в Академията („Илюстрация и оформление на книгата“), но и подпомогнат от брат ми – един от малкото квантови химици в света, успях да уча и във Франция („Комикси и разказвателни изкуства“), както и в Швейцария („Визуална комуникация“). Това беше и време на страшно безпаричие – като студент във Франция, до степен, че се разболях от скорбут, а няколко години по-късно – време на ранни утрини като чистач на тоалетни в женевска банка, а вечер – пиколо в хотел на брега на женевското езеро.

В крайна сметка като студент в Женева се запознах с издателката ми Франсин Буше. Тя е вторият ми Учител по пътя на илюстрацията – даде ми възможност, напътства ме с търпение и ми обясняваше занаята на илюстратора – това, което е извън понятия като талант, рисунка, техника. Има нещо повече – то се търси в текста, някак се надушва, не знам. Тя правеше тези необясними неща и винаги издаваше уникални книги, неповторими и невиждани. И аз съм горд, че се наредих сред имената на авторите, които издава и до днес.

Но към средата на нашата връзка издател-илюстратор Франсин Буше ми каза, разглеждайки два нови проекта за книги, които ѝ представях и които бях сигурен, че ще издаде: „Спирам да те издавам!“, „Защо?“, питам я, „Нали продаваш добре книгите ми, спечелихме и награди с тях?“, а тя:

„Ти си бомба, която чакам да избухне, затова.

И няма да избухнеш с това, което ми показваш сега“, и ми подаде една книга като ми каза да помисля как да я илюстрирам. Това беше най-скучната книга, която съм чел – „Histoires Naturelles“ на Жул Ренар – кратки и сухи текстове за животни, писани през 19 век – скука. Обидих се и захвърлих книгата, когато се прибрах у дома. Бях ядосан и, за да се успокоя, взех случайна книга – „Ангелите пазители“, джобно издание написано от сръбски журналист.

В него той разказва как невидима сила го избутала напред, докато пътувал с колата си през пустиня в Щатите и точно в този момент зад тила му прелетял куршум, изстрелян по погрешка по време на военни учения в района. Този случай го накарал да повярва в съществуването на ангелите пазители и започнал да „колекционира“ подобни истории. Общо взето налагаше посланието, че няма случайни неща, случайни срещи, случайни събития – всички те били провокирани от ангелите ни пазители, за да ни водят през обърканото ни и рисковано ежедневие.

Постепенно книгата започна да става религиозна и ме отегчи, отбелязах мястото, докъде съм и я оставих настрана. В тези дни ми предстоеше да гостувам на френски фестивал на книгата. Все още огорчен от разговора с издателката ми, заминах за Париж. И във влака загубих всичките си оригинали. Изчезнаха двете ми папки, с които пътувах. С тези над 350 оригинални илюстрации аз се представях, фуках и зашеметявах всички. Тези оригинали бяха „аз“. И ги загубих и пристигнах объркан и безгласен на този фестивал. Дори не помня как мина всичко там. Помня, че се прибрах много объркан.

Не знаех какво да правя, още повече, че и много скъпите ми материали за рисуване, както и една ръчно произвеждана в Австрия хартия бяха в папките и нямах с какво и върху какво да рисувам. Затова отворих пак оставената преди 2-3 седмици настрана книга „Ангели пазители“ и разбрах, че съм спрял да чета точно преди една разделна страница – обърнах я и на нея пишеше с големи букви заглавието на новия раздел: „2-ри Октомври“. Тъй като книгата ме беше подготвила, че няма случайни неща, изтръпнах – бях загубил илюстрациите си на 2-ри октомври.

Оказа се, че тази дата е била дълго време Празник на ангелите пазители, докато католическата църква не решава да го отмени официално през 50-те или 60-те години на миналия век. Бях убеден вече, че тази загуба е знак от Ангела ми. Че тя ми казва да променя начина, по който гледам на илюстраторската ми професия. Че трябва да рисувам с по-малко поза, отколкото с радостта на дете.

Нямам представа как всички тези неща се оформиха в главата ми, но знам, че са навързани – изгубените ми илюстрации, 2-ри октомври, ангелът ми, новото ми отношение към рисуването. Тогава намерих и книгата, която издателката ми ми беше дала. И за много кратко време я илюстрирах с подръчни материали – парче молив, химикалки, изрезки върху парчета хартия, хартиени покривки за маса, билетчета от градския транспорт. Занесох проекта на издателката ми и тя каза:

„Това чаках!“

И книгата получи едно от най-големите отличия в детската илюстрация – от Панаира на детската книга в Болоня. Тази книга ме направи истински илюстратор, самоуверен и щастлив от рисунките си, който не се интересува от публика и оценки. След нея започнах да рисувам различно, свободно, радостно и… рисково.

Тогава написах и нарисувах „Ангелите пазители“ – скоро излезе и на български от Изд. „Точица“. Тази книга е в знак на благодарност към Ангела ми, който ме извади от потискащия егоцентризъм на харесвания артист.

Харесваш облаците като тема. Защо?

Харесвам облаците, защото те са извън понятието за време. Защото разказват истории, защото са огромни, а плуват, защото някъде четох, че това били всъщност извънземни кораби – само изглеждали на облаци, защото развихрят човешката ни фантазия от древни времена.

„Тебе, момче, не те е страх да си кажат, че не можеш да рисуваш“. Припомни ни тази история. И от какво (не) те е страх сега?

Да, това е реплика на професор Александър Шурбанов. Бях му препоръчан като илюстратор от издателката Зорница Христова (Изд. „Точица“) за книгата му с преводи на Nursery Rhymes –многогодишен негов труд. Започва да превежда тези стихчета за сина си, тридесет години по-късно все още ги довършва. Това е огромен труд, такъв какъвто аз не съм полагал. И аз се захванах „ударно“ с илюстрирането на книгата му.

Реших, че ще я рисувам „на коляно“, в тефтерчета и между другото, само с химикалка и молив – концепцията ми беше, че така спазвам духа на Nursery Rhymes – в по-голямата си част улични стихове, възниквали стихийно и разпространявани устно. Натрупах голямо количество такива рисунки и ги занесох на професор Шурбанов, който вероятно очакваше най-малкото офорти или гравюри.

Разгледа ги и ми каза това за липсата ми на страх, че някой ще си помисли, че не мога да рисувам. Аз му казах: „Като Вас съм – и вас не ви е страх, че някой ще си каже, че не можете да превеждате.“ Така си беше – той се беше забавлявал толкова свободно и красиво с думите и езика ни, дори беше „измислял“ думи, за да римува и да има желаната ритмика. И това ми хареса – не го беше хванало страх. След тази размяна, двамата се успокоихме един с друг и направихме книгата „Колко ягоди растат по морето?“ (Изд. „Точица“).

Винаги ще ме е страх. Най-страшното е, че не знам от какво точно. Чак като срещна страха/страховете си, ще ги разпозная.

„За да си разказвач трябва да си пътувал, без значение дали в страната си, в чужбина или дали имаш някакви вътрешни пътешествия“. Накъде пътешестваш напоследък?

Точно така е. Пътувал съм много и обичам да пътувам. В момента пътувам към себе си, но когато бях на 18-19 години. Изпитвам някакво дълбоко любопитство към това какъв съм бил точно преди 25 години.

И ми изглежда, че няма да бъде много кратко това пътуване.

„Филмите са свежи глътки въздух, но за тях се боря със зъби и нокти.“, си споделял. Как се пребори за „Дървеното езеро“ и за „Голям-малък“, без държавни субсидии, без официална подкрепа? Каква битка искаше да спечелиш с тях, какво да изразиш, да покажеш?

Отзад-напред ще подредя отговора си. Битката ми, моя лична, е свързана с наблюденията ми и констатациите ми за пасивност у младите (тогава бях по-млад, става дума за 2007-2008 г., когато започнах работа по „Дървеното езеро“). Също така се боря с това, че няма невъзможни неща, колкото и да е банално да го казва човек. Аз не съм връзкар, не „чистя“ пари, нямам контакти или по-точно казано нямах контактите по това време. Но винаги съм имал съмишленици и партньори, търсил съм диалози с хора, които не се примиряват и искат – всеки по своите си причини – да не се предават и то предварително, без да опитат дори.

Големият ми късмет е свързан с това, че режисирам и продуцирам реклами. Отношението ми към екипите винаги е било приятелско и само в наложителни случаи ми се е налагало да се опирам на йерархията на снимачната площадка, за да имам правилната комуникация. С други думи имам много приятели в различните департаменти от кинопроизводството. С тяхното доверие и труд, те ми помогнаха да направя двата си независими филма без финансиране.

Освен съмишленици, в главата ми има всякакви идеи и те напират…

Успявам някои от тях да укротявам, рисувайки, други обаче се заформят по-големички и ми е нужно друго изразно средство – каквото е киното. И така – това е начинът – с идеи и съмишленици, когато нямаш пари. За „Дървеното езеро“ работих в близки отношения и съавторство с оператора Мартин Димитров и артистът и дипломиран психодрама терапевт Стоил Атанасов.

За „Малък-Голям“ събрах по-голям кръг от хора – и като екип, и като артисти. Работих с операторите Красимир Андонов, Момчил Александров и Темелко Темелков, с който реално копродуцирахме и завършихме филма. За звука на филма получих голямо съдействие от Николай Урумов – продуцент на филми самият той към настоящия момент, както и от Емил Илиев –собственик на аудио студио.

Фукам се, че филмите ми са честни и като теми – винаги много лични, така и като финансови параметри.

Наскоро завърши филма си „Лили рибката“. В него откриваме Татяна Лолова като циганка и съпруга на огромен шаран. Но по-важното – едно малко момче, в чиито очи, ако се загледаш продължително, се превръща в момиче. То какво иска да ни каже?

Филмът „Лили Рибката“ е на няколко седмици само. С присъщото ми упорство успях да събера звезден актьорски състав. Освен голямата звезда или както тя се определи в едно интервю – „Аз не съм звезда, аз съм слънце“, така че – освен голямото слънце Татяна Лолова, във филма греят и още слънца: Койна Русева, Елена Кабасакалова, Десислава Спасова, Луизабел Николова, Линда Русева, Добрин Досев, Калин Сърменов, Николай Урумов, Стоян Радев, Красимир Ранков и децата Боян Григоров, Калина Асенова, Калоян Минчев и Дарина Досева.

Героят, за който ме питате е Невероятното дете. То е и момче, и момиче. Несигурността му да се самоопредели идва от несигурността на света, който го заобикаля – и у дома, и в училище. Рефлексът, който това дете притежава е да се променя всеки път, когато срещне за по-дълъг миг погледа на някого, от момче в момиче и обратното. Прави го, предизвиквайки зрелищна вихрушка.

Тази негова особеност е метафора на нестабилността му и трудността му да се почувства наясно със себе си. Всички тези проблеми са пресъздадени във филма под формата на приказка и на магия. Те са основа, върху която аз работя като илюстратор – с пищни композиции и цветова. „Лили Рибката“ е филм, в който срещам илюстратора и режисьора в мен.

Филмът иска да каже на децата: бъдете сигурни в себе си, харесвайте се такива каквито сте.

На възрастните иска да каже да стъпят стабилно на краката си, да не забравят крехкостта на децата си и да им дават цялата подкрепа, на която са способни.

Успяваме ли като родители да подкрепяме децата си в техните мечти? Казваш, че този въпрос те е провокирал да се захванеш с „Лили рибката“. Намери ли отговор с края на снимките?

Да – ние възрастните дължим цялата си подкрепа на децата. Защото и ние сме мечтали и ако не сме успявали в мечтите си, това не трябва да е причина да пречим на децата ни. Светът е техен повече, отколкото наш – това е закон – просто на тях статистически им остават повече години живот, отколкото на нас. Тъй че – те печелят винаги. Затова, нека ги придружим в общия ни път с любов и разбиране. За всички ни ще бъде по-забавно. Това не е точно отговор на въпроса дали се справяме като родители, но е усещане за правилност.

В последния ти филм има анимация, специални ефекти, черно-бели кадри. Истински магически реализъм! Като илюстратор пък смесваш различни техники – колаж, акварел, туш, темпера, молив; рисуваш върху салфетки, билети… Как си избираш „четки“ и „платно“?

Обичам наслагванията, колажите, смесването на техники. Всичко това ми дава усещане за свобода.

Правенето на изкуство е всъщност точно това – концентрат от свобода.

И обичам да правя обратното на правилното според повечето специалисти. Когато ми казваха в Академията да рисувам с перо – рисувах с темпера, когато имахме за задача двуцветна илюстрация, аз ползвах всички цветове нарочно, когато рисувахме голо тяло с моливи или въглен, аз горях листа с фас и запалка, оформяйки с обгорялото контура и светлосенките.

Всичко това е едновременно бунт, но и стремеж към свободен дух. Всичко около нас е стена и рамки – държим се подобаващо, говорим според етикет, движим се в норми… Но идеите са безплътни и ако ги следваш, частично имаш шанса и ти самият да им заприличаш, да олекнеш, да полетиш.

И ако се върнем към илюстрациите, Мира Петрова, която ни „запозна“ с теб, те пита „Ако трябва да избереш да илюстрираш класическа приказка, коя би била тя?“

Когато прочетох интервюто, веднага ѝ отговорих в скайп следното: „… Един въпрос към Ясен Григоров? Благодаря ти :) Страх ме е от класическите приказки, защото героите им са като заковани – и като думи, и като изображения.

Има нещо динозавърско в класическите приказки,  сковано и невъобразимо инак.

С всяка бих се пробвал, но няма да надмина установеното. Когато усетя, че артистичната ми зрялост е настъпила бих започнал с Пипи. Не е точно приказка, но е класика :)“

А ти какво винаги си искал да попиташ и кого? 

Възхищавам се на различни български артисти – учителят ми Михаил Камберов, неговият „враг“ в живописта – Светлин Русев, харесвам художничката Елена Панайотова, гледал съм с часове илюстрациите на Ясен Гюзелев, откривам с наслада новите имена – изключително силни, в нашата илюстрация – Люба Халева, Мира Мирославова и още…

Трудно се въздържам да не им задам въпрос. Ще се обърна обаче към един мой приятел, с когото отдавна не сме разговаряли – концептуалиста Красимир Кръстев – RASSIM®. С него учихме при Михаил Камберов. Нямам оформен точен въпрос. Искам само да му дам думата. Мисля, че има какво да разкаже.

Благодаря за въпросите и провокацията.

Ние благодарим за развихрящите фантазията ни (подобно на облак, рисуван от Ясен) отговори! И нямаме търпение да се свържем със споменатите артисти. 

Очаквайте продължение…

С всички гости в поредицата (Не)познатите визуални артисти на България може да се срещнете тук.

С Красимир Кръстев – RASSIM® заснехме видео интервю тук:

RASSIM: Иска ми се 1 х 0 да не е 0, а 1 (видео интервю)