Ирина Ботева

Засягането само на една област от социалните дейности, предполагам, че може да се приеме за относително повърхностно и непълно.

Но това е нещо, над което мога да поразсъждавам, мога да дам някакъв принос и евентуално идеи.

Не че да си Лекар, Инженер или Полицай е по-малко призвание. По стечение на обстоятелствата особено с първата гилдия последните месеци активно ми се наложи да се сблъскам. Но темата на днешното разсъждение няма да е тази.

Когато стане въпрос за преподаване – винаги ми изниква едно нещо в главата. Как на възраст предучилищна (сигурно съм била на 4 или 5) всички като ме питаха дежурния въпрос: „Каква искаш да станеш?“ и аз щастливо и засмяно отговарях: „Учителка!“.

Ирина, насред изпълнението на своята мисия Учител

Надали много деца изпълняват заветната си мечта и сбъдват професията си в бъдеще. Истината е, че действително учението и самообучението са ми били винаги изключително предизвикателство.

Научих се сама да чета на 4 години. След което – все още в детска възраст, реших, че това е едно практично и доста полезно умение. Съответно научих и брат ми (с 2 години и половина по-малък от мен) да чете още преди да започне първи клас.

В последствие съм обучавала колеги и колежки – на различни неща: въведение в процесите на фирмата, софтуери, работа с клиенти.О питвала съм да водя и 2-3 семинара. Колко успешно – нямам намерение да преценявам аз.

Последните няколко години животът така се завъртя, че директно да се включа в потока на преподавателите – в една доста неочаквана от гледната точка на детската ми мечта посока. За мое огромно щастие и късмет се захванах с преподаването на това, което години наред е и мое хоби – народните танци.

Нито ще съм първата, нито ще съм последната, която ще каже, че:

Да си Учител или Преподавател не е просто професия

Това е мисия, която носи след себе си много голяма отговорност. Независимо от сферата на дейност – дали става въпрос за химия, физика, математика, физкултура или народни танци – преподавателят е този, който трябва да умее да мотивира, да изслушва, да подтиква към действие. Този, който едновременно трябва да е и приятел, и авторитет, и морален пример за тези пред него.

Преди години бях чула един много верен израз:

„Добрият учител не знае повече от тези, на които преподава. Той просто знае преди тях.“

Има много истина в тези приказки. През годините се нагледах на непрекъснато мерене – на умения, на знания, на дипломи, на години стаж, на капацитет…

Но истината е една: преподавателите не се изграждат в средното или висше учебно заведение, базирано на една диплома, която получават на финала след 3-4-5 години обучение. Преподавателят и педагогът се раждат такива. Знанията и теоретичната подготовка са само основата, върху която трябва да се стъпи.

Оттам нататък има огромно значение какъв е човекът зад тази основа. Дали той осъзнава голямата отговорност към децата/възпитаниците си. Дали знае как да даде морален пример. Дали може да ги мотивира. Дали може да изкара максимума от тях – или ще гони някаква болна конкуренция.

Или още по-негативните варианти – ще съди и преценява чуждите преподавателски методи, ще сравнява собствените си умения (или неумения) с другите с идеята максимално да се величае. Ще унижава и обижда възпитаниците си – в болни опити за придобиване на авторитет.

Естествено – не би следвало да се прехвърля отговорността за възпитанието на бъдещите поколения (или вече порастналите такива) само и единствено върху преподавателите. При подрастващите със сигурност не малка роля играят и родителите и социалната среда, в която попадат. Но безспорно фигурата на Учителят е тази, която има най-силно социално значение от всички останали, за един много дълъг период от време.

И естествено не мога да не навляза малко по-подробно в моята (сегашна) сфера на действие – българските народни танци. Не един път съм споменавала, че в последните години интересът към българският танц изведнъж се увеличи неимоверно.

В някаква степен, провокирано от многото седящи работни позиции, търсенето на положителни емоции, нова социална среда, нови варианти за забавление, а понякога и нови половинки подтикна много хора да се насочат към танците.

Сякаш последните години българинът изведнъж се сети, че иска отново да танцува. Интересът е изключително силно изразен не само към българските народни танци, а и към всички занимания, фокусирани в посоката на това да се раздвижва цялото тяло.

Салсата, зумбата, аеробиката, канго джъмпс, регетон, суинг – българинът изведнъж преоткри цял един нов свят на танци, цветове и емоции. Съответно, провокирано и от огромния интерес към това, танцовите и спортни зали в страната се увеличиха драстично.

Естествено – колкото хора, толкова и преподавателски методи. Тъй като не съществува нормативна уредба, която да ограничава и поставя изисквания спрямо преподавателите – реално всеки един ентусиаст, имащ желанието да се захване с нещо подобно, може да стане преподавател.

Една от малкото сфери, в които има някакъв контрол, изисквания и дипломи (сравнително широко обяснено като условности) това са заниманията по зумба и по народни танци. Подминавам балета и модерните танци, тъй като те си имат трациии в обучението години наред.

И тук е моментът, в който да навляза малко по-дълбоко в конкретиката на нещата. Естествено провокирано от силната конкуренция, започнаха да се правят яростни съпоставки – кой с каква диплома разполага. Кой колко години се е занимавал с танци. Кой от къде е тръгнал и до къде е стигнал.

А това поставя на заден план основното нещо, което е валидно за всяка една професия, свързана с преподаването: преди всичко учителят трябва да е и човек. Да знае как да даде морален пример. Да знае как да мотивира. Да знае как да вдъхне увереност и кураж в собствените възможности на този, когото обучава. Да знае как да комуникира с група – и индивидуални характери едновременно.

Казвала съм го и преди – това е все едно да жонглираш с няколко топки едновременно, докато стъпваш на въже.

Една от негативните страни на огромният интерес към българските народни танци – е разделянето по клубове, цветове и умения. Това много лесно може да се види и оцени във всеки един ресторант, хоротека или някакво социално място за танцуване. Често, групите се разделят, танцувайки само с познатите лица и познатите танци. Не се опитват да се смесят, не искат да направят хорото (като символ на единството) нещо общо и цялостно.

Това за мен е една от основните грешки и на самите преподаватели. Те са тези, които трябва да обясняват, че танцът е за сплотяване – не за разединяване. Да приканват хората да не се захващат отделно едни от други според уменията, цветовете на тениските или града. А да танцуват заедно.  Да се забавляват заедно и да търсят начина това да става тенденция – не изключение.

Тук е и мястото за личния пример: ако преподавателят непрекъснато се фокусира в това да оценява останалите (или индивидуалните умения), да сравнява групата с други групи, уменията – с чуждите умения, дава и такъв пример за поведение на цялата група.

Народните танци създават предпоставка за едно доста затворено социално общество и една доста затворена социална среда – въпреки груповия си характер.

Затова е и от изключителна важност този, който стои отпред, да знае как да мотивира комуникацията и с други такива социални групи. Да създава приятелска атмосфера – без конкуренция, вътрешно в самата група. Това са едни чудесни морални примери, които могат след това да вършат работа и в ежедневието на всеки един човек.

Защото (както вече казах) да си Преподавател и Учител – не е просто една диплома или уменията на 10-15 години танцуване/стаж в областта. Това е мисия, която дава една много тежка и отговорна задача. Същият този преподавател никога не трябва да спира да развива и себе си – не само като физически умения, но и като личностни такива. Защото преди да застане пред групата хора с получената диплома, той преди всичко е Човек.

Ще завърша и с един много любим мой цитат: „Хората живеят в обществена среда, върху която непрекъснато влияят. Ако преобладаващото поведение е характерно с лъжа, измама и кражби, тогава това е и средата, в която живеем.

Единствено етичната среда е тази, в която обществото като цяло може да напредва – икономически, физически, морално и духовно. Това е и етичната лична отговорност на всеки от нас – активно да създаваме среда, в която ние и останалите да напредваме. Тази отговорност изисква всеки от нас да преценява етичните последици на своите действия, дългосрочната им цена, алтернативите, както и да се вслушва в тези, които са засегнати. Законовата рамка всъщност е само минималния стандарт на поведение.“

(Из „Финансово планиране – принципи и практики“ – Любомир Христов и Иван Мангачев)

Затова, учители и преподаватели, независимо от сферата Ви на дейност – бъдете етичният и морален пример, който искате цялото общество да приема. Не забравяйте собствената си отговорност в тази важна задача, с която сте се захванали. Не сравнявайте – мотивирайте. Не критикувайте – успокоявайте. Търсете положителното – не грешките. Колкото и да не може да се оцени към сегашния момент, това е нещо, което рефлектира и в бъдеще и то не само на отделните хора, а на обществото като цяло.

* * *

Колонката на Ирина е поредица на нашия гост-автор – Ирина Ботева.

Блогър, страстен пътешественик, любител фотограф, отдаден танцьор и учител, Ирина е автор на блога Irina’s Blog, където се вихрят най-различни, вдъхновяващи „размисли  и страсти“.

Освен на неговите страници, можете да я срещнете като учител в клуба по народни танци „Хороводец“ или в залата за танци Dance IT.