През 2018 г. Саудитска Арабия вдигна забраната жените да шофират. Забрана, която всъщност не е била законово определена, а налагана единствено с аргумента традиция. Аргумент, който няма нормативна уредба, но пък се използва от религиозната полиция, както и от официалните органи на кралството, за да упражняват физически и психически натиск върху жените. За да ги страхуват.

До свалянето на въпросната забрана се стига, след като смели жени й се опълчват публично, а благодарение на интернет и социалните мрежи борбата им излиза от границите на консервативното саудитско общество. Една от тези жени е Манал Ал-Шариф, която през 2011 г. прави видео за YouTube, в което шофира по улиците на кралството и същевременно разказва защо жените трябва да имат привилегията да могат сами да се придвижват с автомобил, а не да разчитат на шофьори.

След това тя попада в затвора. Борбата й е бавна и мъчителна, тя е подложена на обиди, клевети, заплахи. След като емигрира и отива да живее в Австралия с втория си съпруг, описва историята си в книга. Книга, която е забранена в родината й, която въпреки всичко Манал обича много.

---

Книгата може да поръчате с 5% отстъпка и промокод за читателите на списанието тук.

Сюжетът

Още с първите редове на „Да се осмелиш да шофираш“ (Изд. „Киви“) саудитката ни шокира със спомена за зловещите среднощни удари по външната врата от агентите на тайната полиция. Животът й е пътуване – от рождението й в люлката на исляма – Мека, през средновековните порядки на девическото училище, фанатизма, изучаван в училище, до стремежа към образование и добра работа и борбата жените да станат пълноправна и уважавана част от обществото. И да премахне унижението. Чрез спомените си Ал-Шариф ни разказва подробно за униженията, считани за напълно нормални в кралството – от забраната да си играе на улицата и да слуша музика, с изключение на религиозни химни, през задължителния ескорт на мъжки покровител махрам до рутинния морален тормоз и физическите наказания в училище. Като дете Манал има възможността да види и една по-либерална ислямска държава – Египет, в която се чувства свободна да има кукли с лица, да чете книжки за пътешествия и да си общува нормално с други деца, в това число и с момчета. Въпреки това, пропагандните религиозни учения успяват да променят вижданията й и през тийнейджърските години тя залита към фундаментализма. Стига до там, че дори изгаря вещи на семейството си – модни списания, касетки с музика, както и собствените си рисунки, защото ги вижда като греховно влияние, което ще й отреди място в Ада.

Студентските години карат Манал да преосмисли крайните си виждания и дори я настройват срещу политическия апарат в държавата, който използва религията и страха на хората, за да упражнява властта си и да ги подчинява. Младата жена подчертава в книгата си, че обича страната и хората си, като също е и ревностна мюсюлманка, която иска да защити религията си от фанатичните ѝ интерпретатори. Още преди да бъде публикувана книгата ѝ, Манал ал-Шариф става и лице на каузата за освобождаването на саудитската жена. За своята държава обаче тя е предател и чужд агент, който работи в полза на враговете на Саудитска Арабия.

Впечатленията

Дъждът започва с една капка.

Тази кратка фраза дава куража на Ал-Шариф да се бори за каузата си, да не отказва, да упорства, дори когато получава смъртни заплахи и дори когато губи възможността да вижда сина си. За мен най-тъжните епизоди от книгата бяха тези, в които тя ни описваше колко нормално е жената в саудитското общество да бъде пребивана от бой – от майка си, от баща си, от братята си, от съпруга си, в училище, а защо не и на улицата. Тя изтърпява боя като дете, като си мечтае единствено, когато има свое, да може да го отгледа в семейна среда без насилие.

Уви, тази нейна мечта не се сбъдва, защото въпреки че дори се омъжва по любов, нейният съпруг я бие и обижда, като успява да й наложи и волята си да спре да работи. Нищо, че знае, че тя е образована, интелигентна и има добра работа и възможности за развитие в уважаваната от обществото петролна компания „Арамко“.

Силно впечатление ми направи обяснението на Манал за развода, който впоследствие иска – тя се развежда, не защото съпругът й ограничава нейната свобода и я бие, а защото не спазва една единствена нейна молба – да не го прави пред детето. Не по-малко впечатляващ е фактът, че тя получава и свидетелство за брак, и за развод без да присъства в съответните институции. Всичко се урежда от близките мъже.   

Мога да опиша „Да се осмелиш да шофираш“ с една дума – СТРАХ. Страхът винаги е бил най-добре работещият инструмент за манипулиране на масите. Когато обаче този страх се вплете и в религията, хората доброволно и, както си вижда в случая със Саудитска Арабия, фанатично се поддават на подчинението. Трябва да се подчертае, че макар и Манал да печели последователи сред сънародниците си – както жени, така и мъже, то заплахите срещу нея валят в пъти повече както от мъже, така и от консервативни жени, които я обвиняват във всички грехове на света и я проклинат, защото иска да живее в по-различен свят. Всички те се водят от страх, насаждан още от най-ранна детска възраст. Бабите разказват специални приказки на малките момиченца в стил „която излезе сама от вкъщи или не спазва правилата, ще бъде отвлечена и омагьосана от джинове“. Всички тези приказки и цяла палитра от суеверия, в съчетание с ежедневните шамари, водят до създаването на общество от страхуващи се и подчинени хора. В тези случаи режимите си имат помагачи в лицето на гражданите, които самосиндикално по всякакви начини вкарват бунтарите в правия път. Страх от промяна. Страх от образование. Страх от свобода. Страх от мнение. Страх от другия. Страх от всички.

Ал-Шариф подробно ни описва и как властите в Рияд оправдават забраната за жените да шофират – с проучване, според което това ще повиши престъпността, употребата на наркотици и, разбира се, греховните деяния. В същото време жените се опитват да обяснят колко парадоксално е именно тази забрана ежедневно да поставя жените и децата в автомобили с непознати мъже, които дори не винаги са правоспособни шофьори. Тези мъже често се възползват от „властта“ си и упражняват тормоз, включително сексуален, върху жените и децата. А онези, които карат без книжка, съвсем пряко застрашават живота им. След идването на първия им цикъл, младите жени вече нямат право да общуват с мъже, с които нямат роднинска връзка. Нямат право дори да седят с мъже в едно помещение в ресторант. Няма градски транспорт. Но няма и проблем непознати мъже да ги карат по свое усмотрение на различни места. Няма и проблем, ако се случи нещо спешно, дори здравословно или животозастрашаващо, жените и съответно децата им, да останат без адекватна помощ, ако не успеят да си намерят кой да ги закара до болницата, например. Всичко е в реда на нещата, по-страшна е религиозната полиция.

Не мога да не споделя и едно друго впечатление, което книгата остави в мен – Манал успява да се бори и да спечели своята независимост благодарение на семейството си. На първо място, нейният по-малък брат (и настойник, когато са само двамата) е изцяло на нейна страна по отношение на шофирането. Той не просто подкрепя сестра си, а и също смята забраната за нелогична. Има съпруга и дете, както и работа, заради която често трябва да отсъства от дома, дори за седмици. По тази причина младият мъж смята, че жените трябва да могат да шофират, за да се справят сами с елементари житейски дейности. Братът на Манал е този, който й дава колата си и сяда до нея, докато шофира преди да я арестуват. Той и семейството му също понасят ненавистта на обществото и суровостта на властите и също са принудени да напуснат кралството. Майката на Манал пък е домакиня, идва от Египет, но приема и доста от порядките на саудитките. Белязва лицето на дъщеря си, защото, докато е дете, хвърля в яростта си по нея предмети, включително и ножици. Тя обаче погазва суровите традиции заради амбицията и трите й деца да получат добро образование и да имат възможност да работят, за да си осигурят по-добър живот – включително и двете й дъщери. Благодарение на нейната подкрепа Манал е записана в университет,  получава диплома по информационна сигурност и започва работа в „Арамко“. Тя настоява и дъщеря й да не бъде принудена да се омъжи веднага след завършването на училище и подкрепя желанието й сама да си избере съпруг. Бащата е по-строг, по-жесток, но и неговото сърце не му дава да осъди дъщеря си на безлично съществуване. Той склонява и я записва да учи, а по-късно се бори за освобождаването й от затвора. Ако тази млада жена имаше за семейство праволинейно консервативни и религиозни хора, съдбата й щеше да бъде много по-тежка и дори жестока.

Не на последно място книгата „Да се осмелиш да шофираш“ ме накара да се замисля за психическата и физическата издръжливост на хората. В ежедневието те се страхуват от по-генерални и банални неща – болести, несгоди, проблеми в работата и семейството. Този разказ обаче доказва колко силен всъщност е човекът – както психически, така и физически. Манал Ал-Шариф преживява години на неописуем психически натиск и тормоз, а с физическата болка свиква още от дете. Надживява всичко, раните зарастват, но белезите остават. За да й напомнят колко е силна и как борбата за това, в което вярва, никога не бива да бъде изоставена. Дъждът започва с една капка.

Избрани цитати

–          В училището нямаше нито една стая за дейности, които не са част от учебния материал. Това бе забранено от мюфтията. Спортът, театърът, музиката и изкуствата ни бяха забранени; не посещавахме никакви музеи или исторически места, нито пък се организираха тържества за приключването на учебната година. Нямаше дори обособено пространство за библиотека. Единстве­ните разрешени допълнителни часове бяха по рисуване, шиене и домакински умения. Учеха ни на различни шевове, плетки и как да правим сладки и туршии.

Макар че бяхме в училище, очакванията бяха, че в крайна сметка ще станем домакини.

–          В Корана се казва, че докато ангелите са направени от светлина, а духовете от огън, хората са сътворени от глина. Голям е броят на жените, включително и на младите сред тях, които вярват, че са обладани от джинове. Някои от тях дори си плащат, за да бъдат премахнати джиновете от телата им. Неизчислим е и броят на тези, които се страхуват да не бъдат погледнати с лошо око, с което ще бъде заличена благословията им. Мои близки приятелки се страхуваха да споменат дори, че се омъжват, че са бременни или че си строят нов дом, докато всичко това не стане факт поради опасения да не бъдат урочасани. Научих се никога да не казвам на някои приятелки – „Какво хубаво дете имаш!“, тъй като това не е на добре за детето. Щях веднага да бъда обвинена, че нося лош късмет. Жените бяха научени да казват само лошите неща, да се оплакват от живота си, за да не чуе Дяволът. И да следват ритуали и заклинания срещу тази опасност. Така, например, ако си прекарала деня в дома на някого, домакинята може да изпие последните капки кафе от твоята чаша, за да си осигури защита в случай, че си замислила нещо лошо. Ниска оценка на изпит, петно от храма върху скъпа кожена чанта или каквато и да е друга беля винаги може да бъде обяснена с това, че някой те е урочасал. Майка ми вярваше в подобни неща. Когато си подрязвахме косите, тя настояваше да взема отрязаните кичури, за да не може никой да ни омагьоса. Ако се опасяваше, че аз или сестра ми сме били урочасани, ни водеше при един човек в Мека. Той продаваше вода, с която трябваше да се напръска урочасаният, за да се прогонят джиновете (…) Като пораснах, престанах да вярвам в джиновете, които ни преследват. Както и в урочасването. Сигурна съм обаче, че много жени, които са ме видели – мен, самотната майка с дете, са помислили, че съм била урочасана.

–          Съществува странно противоречие. Ние сме общество, което порицава жените, излизащи без мъже. Което ви задължава да обозначавате различните входове по полов признак, не само в университетите, но и в банките, ресторантите и джамиите; което налага ресторантите да издигат вътрешни прегради, за да не може мъжете и жените, които не са в роднински връзки, да сядат заедно. И същото това общество очаква да седнете в автомобил с мъж, който не е ваш роднина, с мъж, който ви е изцяло непознат и който ще ви откара до някъде, докато стоите в заключената му кола сама. Дори жени, които имат лични шофьори, не могат да се лишат от тези нелегални техни колеги. Това е така, защото наетите понякога въобще не идват навреме, а други изчезват. Саудитските мъже наричат жените „кралици“ и твърдят, че кралиците не трябва да карат. Жените често се подиграват с това прозвище с думите: „Ние сме кралството с един крал и милиони кралици“. Или изпращат снимка на британската кралица Елизабет, шофираща своя Ягуар, придружена с коментара „Истинските кралици карат колите си сами“.

–          Мисля, че макар и да има белези, които трябва да се скрият поради факта, че причиняват силна душевна болка, има и такива, които бихме искали да виждаме винаги в огледалото, защото тези белези завинаги ни напомнят за нашето минало. Белезите ми ме убеждават, че съм по-силна от онова, което ги е причинило. Когато и да ги погледна, усещам с нова сила убедеността, че децата ми трябва да имат щастлив живот, изпълнен с любов и насърчение, свободен от крясъци, обиди или небрежно отношение; че никога не бива да стават жертви на физическо насилие.

–          За жителите извън Саудитска Арабия може би е трудно да разберат защо у нас толкова много хора, преди всичко жени, понасят и изтърпяват подобен род физическо насилие върху себе си. Те обаче не знаят, че цената на опълчването срещу него е много по-висока. През детските ми години в нашата сграда в Мека живееше още едно семейство, чиято дъщеря искаше да напусне дома, за да учи. Бяха я пребили толкова жестоко, че тя беше избягала и семейството й не можеше да я намери. Минаха дни и те бяха принудени да алармират полицията, но 17-годишната им дъщеря ги бе изпреварила. Беше подала жалба срещу баща си. Жалбата бе отхвърлена без последствия, но въпреки това момичето отказваше да напусне полицейския участък и да се върне у дома. Тъй като нямаше убежища за жени,които са станали жертва на насилие, единствената възможност бе полицията да затвори момичето във възпитателно заведение за непълнолетни. Фактически – затвор за момичета. След седмици лелята на бегълката се намесила и прибрала племенницата в дома си.  

Видеоклипът, в който Манал шофира по улиците на Саудитска Арабия

Малко за Манал Ал-Шариф

Манал ал-Шариф е родена на 25 април 1979 г. в свещения град Мека в семейството на таксиметров шофьор и набожна домакиня. Тя израства като типичното саудитско момиче – силно религиозно и покрито от глава до пети с никаб. Докато следва в университета обаче променя крайните религиозни възгледи, които възприема в гимназията и решава, че иска да се развива професионално и да не си търси съпруг. Професионалният й път я отвежда в най-голямата петролна компания в света – „Арамко“ като консултант по информационна сигурност. Постепенно започва да се занимава с активизъм и да се противопоставя на порядките, които отнемат правото на жените да бъдат пълноправни членове на саудитското общество. Става едно от лицата на Women2Drive – кампанията за право на жените да шофират. На 21 май 2011 г. Манал ал-Шариф попада в затвора с обвинението, че е шофирала. Историята й има огромен отзвук в цял свята, а през 2012 г. списание „Тайм“ я включва в ежегодния си списък с най-влиятелни личности. С течение на времето Манал започва по-активно да се занимава с правата на жените в страната си, засилва критиката си към управ;яващите и става ясно, че животът й в Саудитска Арабия е заплашен и тя емигрира в Австралия. Именно там успява да издаде книгата си. Има двама сина, от два различни брака, които никога не се се срещали на живо. По-големият живее в Саудитска Арабия със семейството на баща си, който не му разрешава да напусне страната, а по-малкият й е с нея в Австралия.

* * *

Колонката на Гери е поредица на първия ни гост-автор – Гери Бенчева. Блогър, пътешественик, страстен почитател на хубавата литература, кино и театър, Гери е автор на блога Приказки и мисли за непораснали деца.

„От онези с многото мечти и големите емоции. И от онези, които събират усмивки“, както казва тя.

Гери ще продължава да ни вдъхновява да четем книги, да заставаме пред малкия и големия екран, да пътешестваме… да откриваме красотата на света.