Познаваме и обичаме Мартин Макдона като сценарист и драматург. За последните над 15 години повече от 150 пъти „Пухеният“, режисиран от Явор Гърдев, срещна зрителите си в любимото уютно „театрално мазе“ на Театър 199, а „Ръкомахане в Спокан“ – в интимната камерна зала на Народния театър. И е съвършена привилегия, че имаме възможност да срещнем Макдона на широк екран. В киното отново го виждаме като майстор на абсурдите и черната комедия (ако е неизбежно да се спомене това уместно клише). И в този дори по-щедър на стимуланти медиум валят алегории, насилие, красота, тъга, хумор и митология, с които филмите му са разпознаваеми и несравними.  

Те се усещат все така камерни като пиеси, поставят повече въпроси от отговори, смущават и създават дискомфорт, преобръщат емоциите, блестят с безупречна актьорска игра – напълно валидно за 4 от 4 филма на Макдона: In Bruges (2008), Seven Psychopaths (2012), Three Billboards Outside Ebbing, Missouri (2017), The Banshees of Inisherin (2022).

Вече знаем, че „Баншите от Инишерин“ започват музикално сюрреално с Мистерията на българските гласове и познатата „Полегнала е Тодора“ и ако друг, също като мен, не си е написал домашното преди да гледа премиерата на филма в Зала 1 на НДК миналата година, вероятно също е възкликнал изумен в откриващата сцена. Какво пък й е ирландското на тази въвеждаща музика, си мислим ние. Макдона ни разказва, че атмосферата на филма е до болка ирландска и, за да свие локалното и да го превърне в неконкретно, аранжира историята с интернационално звучене – чуваме индонезийски мотиви, немски композитор, мистичните български гласове. „I hate that deedle-dee, old world Irish film music and I knew it wasn’t going to be that“, разбираме от Carter Burwell – композитора на темата, който преразказва в интервю идеите на Макдона. Музиката и инструментите са звънливи и лековати, пасват на Падрейк – персонажа на Колин Фарел, с неговото детинско излъчване, подкрепено от малките на ръст животни, които го заобикалят, на чело с магаренцето Джени. С разгръщането на драмата безгрижните звуци на арфа и флейта се превръщат в иронични и мрачни мелодии – съпровод на Колм (Брендан Глийсан) във физическото му самонараняване във втората половина на филма.

За стъписващата красота и атмосферата на филма, освен музиката, допринасят и гледките от фикционален остров в Ирландия, които обгръщат сюжета в приказност, изваждат го от контекста на гражданската война, доловима глухо в далечината, размиват историческия интервал от време, в който са ситуирани хората и съдбите им. Остава все пак автентичната ирландска пасторална картина, с халбите Гинес и сламени покриви, която носи духа на героите си.

В Баншите по катастрофален начин се сгромолясва приятелството между двама мъже – така силно и безрезервно отстоявано в „In Bruges”, дебютния филм на Мартин Макдона, който му носи славата на филмов режисьор и ни среща със звездния тандем Колин Фарел и Брендан Глийсън. Изглежда, че на Колин Фарел му е писано да играе роли на глуповат неудачник с абсурдни прояви на жестокост и ирационално поведение. Сходен е персонажът му в Баншите. Той е вдетинен и наивен селянин, споделя скромна колиба с по-начетената си сестра, а чашката и празните следобеди – с най-добрия си приятел Колм, меланхоличен цигулар и местен авторитет. Бромансът между Падрейк и Колм е парадоксален и разбираем едновременно, те са несъвместими, но попаднали в странна сплав, плод на обстoятелствата: откъснат остров, монотонно ежедневие, изнизване на дните в еднообразни срещи.

В личен катарзис Колм решава да прекара остатъка от дните си в създаване на смисъл и следа, която да го надживее. Осъзнава, че презира бръщолевенето и протяжните празни разговори. Най-ненадейно заявява на Падрейк, че не го харесва вече и не желае да бъдат приятели. Какво би последвало когато на един маргинален остров, там където властва безвремието, някой хирургически хладно захвърли емпатията и поеме по собствен път – на самовглъбяване, в търсене на креативност и безсмъртие. Поведението на Колм отключва гняв и обърква, идилията и невиността се разколебават в нелепа поредица от трагични събития. Приятелството е, оказва се, загуба на време, приятелите враждуват, напрежението е необяснимо, режещо и студено в тази брутална сатира на токсичните отношения. Отчаянието на Колм е бегло споменато в разговора му със свещеника в изповедалнята, когато последният запитва Колм: How’s the despair, а той отвръща: It’s back a bit.

Стартът на необратимия разпад е даден, лепкавата лава се спуска над обитателите на острова и спокойното им ежедневие, нравствените ценности се разлюляват. Виждаме постепенно как наивният Падрейк, досега разпознаван като чистосърдечен и добър, се трансформира, става подъл и груб. Живее на острова и едно хахаво момче – Доминик (Barry Keoghan), малтретирано от баща си полицай. To не изглежда с всичкия си, не буди симпатии, получава снизхождение от съседите на острова. Усещаме го сломен и разочарован, когато долавя нередното в една нехуманна постъпка на Падрейк. Доминик научава, че приятелят му Падрейк е отпратил човек от острова с грозна лъжа, в изблик на ревност към Колм. Болката е изписана на лицето на момчето и има нещо страшно тъжно в това разочарование – то е неизлечимо. Блаженото невежество е отнето, надеждата, че някой е пристан, си отива.  Но също е сломяващо как отношението, което Падрейк демонстрира към Доминик (третира го като глуповатия обитател на острова), отразява принизяващия етикет, който Колм дава на Падрейк.

Падрейк панически усеща самотата, тя го застига като лавина – губи своя най-ценен приятел, сестра му напуска острова в търсене на по-добро бъдеще, неговият верен доскоро сподвижник – Доминик, отнема живота си. Магаренцето Джени загива нелепо, след като Колм е започнал да изпълнява заканата си – да реже по един пръст от ръката си, ако Падрейк не спре да го преследва обсесивно.

Алегорията за осакатеното приятелство и човечност, за погубената емпатия, намира смразяващо изражение. Макдона предава универсални послания с възможност за разнообразен прочит. Камерният състав от ярки персонажи, забавно написаният сценарий, изпълнен с тъга, комично достоверен ирландски диалект и крилати фрази, както и просторните внушителни кадри, са гарантирана формула за въздействащ филм, който успява да проговори на всеки и държи съзнанието в плен. Не е лесно да се освободим от всички тези архетипи, с които се свързваме, от които се плашим. Ако киното може да омагьосва, то това се случва тук по завладяващ начин – всеки зрител би могъл да влезе в роля, или в няколко.

Трудно ми е също да си представя, че Колин Фарел не взима Оскар за главна мъжка роля – всички се уверихме как изразителните му вежди майсторски се еманципират на екрана и заживяват свой живот, те носят учудването и объркването на един отхвърлен човек, отречен като не достатъчно ценен и интересен, а след това се изкривяват в убедителен гняв, агресия и отмъстителност. Колин Фарел съвсем заслужено би грабнал статуетката. Златните глобуси вече го удостоиха с приз, филмът беше оценен като най-добър в категорията мюзикъл/комедия, а Макдона отнесе наградата за най-добър сценарий.

„Баншите от Инишерин“ все още може да се види на широк екран. И ако филмът отваря кутията на пандора с фразата „Niceness doesn’t last“, след края му е възможно да преосмислим какво ни крепи в този обидно къс житейски път. Или пък не. „Some things there is no moving on from. And I think that’s a good thing“, казва Падрейк във финала.

* * *

Колонката на Славена е авторска поредица на нашия гост-автор – Славена Проданова.

Страстен пътешественик с ярко перо, дори когато споделя лаконично впечатления от места и творби в социалните мрежи, текстовете на Славена успяват да балансират между проникновения прочит и пъстрата, забавна страна на изкуствата (и живота).