Перото на швейцарското чудо Жоел Дикер отдавна е доказал се гарант за литературно качество. По тази причина обикновено читателите не се задоволяват само с една от книгите му, а издирват поне по няколко от неговите мистерии. Представям ви три заглавия, които си заслужава да потърсите и които аз прочетох на един дъх – „Случаят „Аляска Сандърс“ , „Изчезването на Стефани Мейлър“ и „Загадката на стая 622“. Донякъде те си приличат, защото Дикер има разпознаваем и много динамичен стил на писане. Историите му прескачат от настояще към спомени и по едно престъпление в ретроспекция. Трите случая са обединени от това, че са от преди повече от десетина години, разследващите са направили пропуск и намесата на писатели помага за разрешаването им. Но нека първо накратко ви запозная със сюжетите им.

Сюжетът

В книгите за Аляска Сандърс и Стефани Мейлър действието се развива в малки градчета в САЩ. И започва така – през април 1999 г. мирното градче Маунт Плезънт е разтърсено от вестта за извършено убийство. Тялото на неотдавна заселилата се там Аляска Сандърс е намерено край брега на съседното езеро. Много скоро убиецът е разкрит и следствието приключено, макар финалът му да е белязан от трагичен инцидент. Единайсет години по-късно случаят отново изплува. Сержант Пери Гахалоуд от щатската полиция на Ню Хампшър ще започне всичко отначало и с помощта на своя приятел Маркъс Голдман ще стигне до истината. Пътят до нея обаче се оказва осеян с множество лъжливи следи. Един след друг героите на драмата разкриват действителната си същност и на бял свят излизат призраци от миналото, сред които е и самият Хари Куебърт.

Малко по-назад във времето, на 30 юли 1994 г., малкият курортен град Орфия в района на Хемптънс, щата Ню Йорк, е потресен от жестоко престъпление – убит е кметът на градчето заедно с цялото си семейство, както и млада жена, станала неволен свидетел. Случаят е поет от щатската полиция и разследването е поверено на двама млади полицаи, Джеси Розенбърг и Дерек Скот. С упоритост и амбиция те успяват да съберат достатъчно солидни улики и да разобличат убиеца, с което си спечелват уважението на колегите и дори награда за добре свършената работа. Двайсет години по-късно, през лятото на 2014 г., журналистка на име Стефани Мейлър заявява на Джеси, че навремето са сбъркали. Скоро след това тя на свой ред изчезва при тайнствени обстоятелства. Какво се е случило с нея, какво е открила и какво са пропуснали разследващите през 1994 г.? 

Сюжетът на третата книга, свързана със загадката в стая 622, ни пренася в Швейцария. Само ще вметна, че тази история ми допадна най-много. Тя започва така – през една декемврийска нощ в луксозния хотел „Палас” в Швейцарските Алпи е извършено убийство. Въпреки усилията на полицията, извършителят така и не е открит. След време един писател отсяда в същия хотел, без да подозира, че неусетно ще тръгне по полузаличените дири на това престъпление. Писателят е самият Жоел Дикер, автор и герой на своя роман, който този път избира за декор родния град Женева с неговите банки, възхитителни гледки и мнимо спокойствие. Пари, власт, любов, съперничество, предателство, ревност, чувство за вина свързват в кълбо от напрегнати отношения героите, всеки от които в една или друга степен е загадка за своето обкръжение и за читателя. Пренасяйки ни непрестанно с присъщото му майсторство от минало към сегашно, от реално към въображаемо, от истинско към мнимо, от една интрига към друга, Дикер нито за момент не изпуска заплетената нишка на повествованието и в поредица от последователни разкрития ни държи в напрежение до последната страница.

Впечатленията

Изключително много ми допадат препратките, които Жоел Дикер прави към личните преживявания на главните си герои. В случая за стая 622 той скърби за лична загуба на близък човек от писателския свят, както и заради загубата на любима жена. Подобно е и състоянието на Маркъс, когато се намесва в случая с Аляска Сандърс. Докато разплита мистерията около последните часове на живота на една красива млада жена, той се връща към миналото си, стара любов и приятелството на скъпия му Хари („Истината за случая Хари Куебърт“ поставя името на Жоел Дикер на картата на най-добрите съвременни писатели). И в двата случая носталгията върви заедно с мъничко самота и тъга. Парите и известността, както знаем, не купуват всичко, особено в личен емоционален план. Явно писателят иска да го знаем.

Друга особеност на Жоел Дикер е, че сюжетите на книгите му се развиват в малки градчета, сред хора, обединени в свое затворено общество, които хем взаимно се познават, хем имат своите дълбоки тайни, които по един или друг начин са в основата на жестоките престъпления. Коя е била Аляска преди да се премести да живее в Маунт Плезънт? Какви са тайните на жертвите на четворното убийство в Орфия? Какви са отношенията между две могъщи семейства, които управляват голяма финансова институция в Женева? Трите въпроса са ключ към разрешаването на загадките в книгите. Дикер ги задава и повежда читателите стъпка по стъпка в миналото на героите си. Всеки един от тях има свой свят и преживявания и авторът не пести страници, за да ни ги представи. Първо трябва да се запознаем много добре с разнообразните персонажи, за да може да разберем сложния и заплетен край на книгите, когато случаите се изсветляват. Това държи вниманието на читателите нащрек, защото всеки малък детайл е важен. Особено пък на онези, които като мен се опитват да познаят кой е убиецът. Уви, успехът ми беше минимален – едно от три, при това донякъде случайно, защото и мотивите стават ясни накрая, като те също се оказват доста изненадващи.

И в трите си книги Дикер отделя време за разсъждение върху писателската кариера, процеса на писане, връзката между талант и вдъхновение. Тези леки отклонения нямат пряко отношение към историите, но са интересен начин на автора да общува с читателите си. Това прави книгите нещо повече от просто криминални романи. Те ни доближават и до автора им, който очевидно не иска да бъде анонимен разказвач, а да ни покаже, че зад перото (или по-скоро клавиатурата) стои обикновен човек със своята собствена история и вълнения.

Малко по-горе споделих, че „Загадката на стая 622“ най-много ми хареса. Сега ще споделя и защо – двама от героите, баща и син, притежават невероятен актьорски талант и ролите им са в основата на заплетената история. Те поставят разбирането за реалност на друго ниво и ни карат да се съмняваме във всеки и всичко, което си мислим, че познаваме. Нищо не е това, което изглежда. Няма как да разкрия повече, защото именно актьорството е в основата на загадката и не искам неволно да издам развръзката. Просто я прочетете и ще останете впечатлени! 

Избрани цитати

„Случаят „Аляска Сандърс“

–          Ние никога не можем да се примирим напълно със смъртта. Нека не забравяме, че тя е неразделна част от живота. Трябва да говорим за покойниците, за да останат те живи. Ако се стесняваме да говорим за тях, ги погребваме окончателно.

–          Капанът на парите, Маркъс. С тях могат да с купят всякакви усещания, но никога истински чувства. Те могат да създадат илюзията, че си щастлив, без да си познал щастието, че си обичан, без да си познал любовта. С пари може да се купи покрив над главата, но не и уютът на семейното огнище.

–          Ако си въобразявате, че обичате този град, много се лъжете, писателче. Обичате вашите спомени, свързани с това място; нарича се носталгия. Носталгията е способността ни да убеждаваме себе си, че миналото ни като цяло е било щастливо и следователно решенията, които се е налагало да вземаме, са били правилни. Всеки път, когато при някой спомен си казваме „беше хубаво“, нашият мозък отделя носталгия, за да ни втълпи, че преживяното от нас не е напразно, че не сме си губили времето. А да губиш времето си, означава да пропиляваш живота си.

„Изчезването на Стефъни Мейлър“

–          Никога, повтарям, никога не съм срещал критик, който би искал да стане писател. Критиците са над подобни амбиции. Писателството е второразредно изкуство. Да пишеш означава да редиш думи, които след това оформят изречения. Дори дресирана маймуна би могла да се справи!

–          Орфия бе спокойно градче, където беше приятно да се живее: разположено на брега да океана и обкръжено от девствена природа. Дългите пясъчни плажове, усойните гори, покритите с лилии езера, морските ръкави, гъмжащи от всякакви животни, мамеха със своето очарование и се намираха съвсем недалеч. Летата бяха топли и чудни, а зимите сурови, но изпълнени със светлина.

–          Орфия вреше и кипеше. Новината, че театрална пиеса ще разкрие самоличността на ненаказан до днес убиец, се беше разпространила със скоростта на светлината. Само за един уикенд всички медии бяха довтасали, както и цели орди туристи в търсене на сензации. Да не говорим за жителите, които изгаряха от любопитство.

–          В подредбата на жанровете съществува установен ред: на върха е непонятният роман, следва интелектуалният роман, след него идват историческият и обикновеният роман, и едва накрая, предпоследен, малко по-горе от розовия роман, се намира криминалният роман.

Откъс от “Изчезването на Стефани Мейлър” на Жоел Дикер

„Загадката на стая 622“

–          Къде отиват мъртвите? Те са навсякъде, където можем да си спомним за тях. И преди всичко сред звездите. Защото те не престават да ни следват, да танцуват и да блестят в нощта над главите ни.

–          Животът е роман, чийто свършек е известен: накрая героят умира. Оказва се, че не най-важно е как приключва нашата история, а с какво ще запълним страниците. Подобно на романа, животът трябва да бъде приключение. А приключенията са ваканциите на живота.

–          Защото смехът е по-силен от всичко, по-силен е дори от любовта и страстите. Смехът представлява форма на непреходно съвършенство. Той никога не ви кара да съжалявате, защото всеки път го преживявате във всичката му пълнота. Когато приключи, човек винаги е удовлетворен, би искал той да продължи, но без да се налага да го дири нарочно. Приятен е дори споменът от смеха.

–          Според Бернар „великият роман“ представлява картинка. Свят, който се разкрива пред читателя и го увлича в необятната илюзия, очертана с четката на художник. Картината показва дъжд и той се чувства измокрен. Мразовит снежен пейзаж? И той с изненада установява, че зъзне. Казваше: „Знаете ли кой е велик писател? Онзи, който е художник. В музея на великите писатели, чийто ключ държат книжарите, ви очакват безброй картини. Влезете ли веднъж в него, непременно ще станете постоянен посетител“.

Малко за Жоел Дикер

Жоел Дикер е роден в Женева през 1985 г. Завършил е право. Пише от дете. На 11 години основава списанието „Вестник на животните“. Първата му новела „Тигърът“ печели награда за млад автор. За първия си роман „Последните дни на нашите бащи“ получава Наградата на женевските писатели. „Истината за случая Хари Куебърт“ е вторият му роман. Номиниран е за наградите „Гонкур“ и „Ентералие“. Удостоен е с Голямата награда за роман на Френската академия, с Награда „Гонкур“ на гимназистите и с Наградата за призвание „Блюстейн-Бланше“. Правата за издаването му са купени в повече от 30 страни, а продажбите надвишават 3 000 000 екземпляра.

* * *

Колонката на Гери е поредица на първия ни гост-автор – Гери Бенчева. Блогър, пътешественик, страстен почитател на хубавата литература, кино и театър, Гери е автор на блога Приказки и мисли за непораснали деца.

„От онези с многото мечти и големите емоции. И от онези, които събират усмивки“, както казва тя.

Гери ще продължава да ни вдъхновява да четем книги, да заставаме пред малкия и големия екран, да пътешестваме… да откриваме красотата на света.