Седемте истории в книгата пътешестват из едно и също (реално съществуващо в Гърция) място, описват го, но не го назовават. Те се скитат из пространствата на паметта, когато тя започва да отслабва, почти изчезва и така разказвачът е принуден да надгражда останките и руините на стари действителни събития и да измисля фантастични истории, за да компенсира загубата.

Той се опитва да съгради нови наративи със стари материали, но изненадата му е голяма, когато всичко, което се е случило, се препъва в това, което е измислил и вече му е трудно да ги различи.

Черната рокля на гарвана

Тодорис Гонис

беше по времето дето всеки ден падах от самолета и се спасявах, намирах се седнал в клоните на някое дърво като кос или кукувица през лятото, ту куках ту се дивях и не вярвах, викаха ми да сляза и не отвръщах понеже мислех, че съм умрял и всичкото туй го сънувам и най-вероятно така ще да е било, а друг път падах в някакви дерета и скални пукнатини с вода дето си я делях със змията и тя ми лекуваше язви и рани като ги ближеше с езика си и се надигах силен и здрав и тичах по урви и сипеи, а други пък пъти падах близо до кладенец – все същия – и бе валяло много и кладенецът беше прелял и един жабок златен и зелен и голям бе изплувал на повърхността и запя, ама не като жаба, ами като човек и като птица и като славей, но накрая си пееше като жаба, толкова хубаво и бяха прозрачни водите и искрящи и бистри и чисти и беше спрял дъждът, но от дърветата продължаваше да се стича, и аз не оставях другите деца дето тичаха да го замерят с камъни и един отиде, понечи да го хване с голямо кепче но застанах отпреде им и им пречех и аз отнасях камъните по тялото си и по главата и изведнъж без да се усетя се подхлъзнах и паднах в кладенеца и стигнах дъното и щях не на шега да съм се удавил обаче се спасих и преди да ми мигне окото изскочих горе защото жабокът се гмурна подире ми, подаде ми ръка и изплувахме на повърхността смеейки се като да се връщахме лятото от гмуркане в морето а всички тия дето ни замеряха ужасени си плюха на петите и се изпариха и сетне се намерих овчар насред стадо от диви кози сам в пустошта и бос и изведнъж се яви преминаващ ловец а може и да не беше ловец и събу хубавите си ботуши и ми ги подари и изчезна както и се беше явил като истина и лъжа, сетне даже и не разбрах как се намерих на погребението му и видях да го полагат в гроба му бос и събух моите ботуши дето бяха негови и се спуснах долу в гроба и му ги обух и възкръсна а трапът остана отворен и всички изчезнаха и аз продължих да тичам със стадото си по пасбища и по ливади и там заварих кучето си да варди едно бебе дето го бе захвърлила кучката майка му, взех го в обятията си, хранех го с мед и мляко и го отведох и го оставих една неделя рано-рано в гората, в манастира пред иконата на светеца с коня, не зная какво е станало чух обаче, че го е поел самият светец и че до него изучил билките и мехлемите и станал голям лечител и лекува цял свят и отвсякъде се стичат и го боготворят като божество и като магьосник

–

със стадото си излизах рано-рано и се връщах късно следобед щом почнеше да се здрачава, растях с него ден подир ден, с никого не говорех, с кого ли без друго обаче се улавях да редя думи хубави и много които не разбирах, сякаш някой друг идваше и допълняше със слова туй дето мислех и ми помагаше и съчинявах химни и песни, сиреч аз ги съчинявах, аз ги пеех но чувах да ми ги диктува друг някой и да не ме вземете за луд, бяха хубави думи, пеех ги даже, и аз дето никога не посмях да запея защото гласът ми беше дрезгав и груб, звучах като пиле славей и тогава съзрях да се появява зад върбинките оная красива девойка с бялата ѝ рокля да стои да ме слуша омагьосана и всеки ден идваше на мига щом захванех песента си и свършех ли я изчезваше също както се бе появила от нищото, това трая много дълго време до деня в който сгреших да я питам името ѝ, от онзи миг повече не се яви и аз също спрях да пея песни, пресекнах като кладенеца пресъхнах, прогоних си стадото и се завърнах, там дето бях хвърлил черен камък

–

завърнах се вкъщи, родителите ми не ме и очакваха, мислеха ме за мъртъв а големият ми брат се беше оженил за млада жена дето не чуваше добре, сиреч почти никак и крещеше силно, много силно, когато говореше гласът ѝ излизаше дълбоко от гърлото като грак на пиле дето страда от пипка а аз си спомнях девойката дето идваше с песента ми и бях скръбен и нито продумвах нито някога ги докоснах, ни целувка ни милувка, ей тъй изобщо а тази жена братовата беше дошла от морето и само за него говореше и всяка сутрин се качваше на върха на планината да зърне оттам морето, да се утеши а сълзите ѝ се лееха като ручеи и като потоци и браздяха планината и кой знае, може да се стичаха и до морето

–

живеех със старите си родители, с големия си брат и жена му и ни им продумвах ни те на мене нито пък помежду си, безгласен живот живеехме, времето минаваше а аз все опитвах скришом пак да запея току виж се появила онази девойка но гласът ми не излизаше нито пък идваше този дето ми пращаше, дето ми диктуваше думите и ги слагаше на езика ми

–

и линеех и един ден, тъкмо се бях отчаял и гласът ми втвърден не излизаше, видях жената на брат ми да седи на стълбите с чаша вода и да ми я подава, опитах се да я отклоня но съзрях очите ѝ небесносини и пълни със сълзи и я съжалих и взех чашата и я изпих на един дъх и тогава се отприщи гласът ми и пак почнах да пея като пилето славей и идваха словата и думите както нявга когато бях със стадото си по планините а жената на брат ми ме слушаше като омагьосана и очите ѝ бяха потекли и лееха сълзи както небето когато святка и гърми и ми говореше чисто и ясно

–

онази същата вечер умряха в съня си двамата ми родители и брат ми, положихме ги в отделни гробове защото никога и не бяха заедно, никога не ги видях да милват и да целуват, само един път в съня ми си спомням беше дошла майка ми скришом и ме галеше по главата а аз се престорих на заспал и никога не бе идвал човек да другарува с тях и затуй рекох да имат отделни гробове

–

аз изкопах гробовете им аз издълбах имената им върху камъка и аз им насадих де що има на света цветя и китки във всичките багри, белите, виолетовите, жълтите, кафявите и всички мерудии, джоджена, ментата, лавандулата, майораната, босилека и розмарина, седях с часове поливах ги, гледах ги и пеех, беше се отприщил гласът ми и думите дойдоха и рукнаха като реката през зимата и леех сълзи червените и се надявах и чаках онази девойка да излезе иззад храстите и върбинките и навръх четирийсетия ден се яви потулена този път, покрита с черната рокля на гарвана

–

Критиката за „Черната рокля на гарвана“

Всичко тече, сякаш повлечено от река, изхвърлено по бреговете ѝ, превърнало се в градивен материал за писател, упорито овладял късата форма. Седем кратки истории текат по страниците като река, с единствен препинателен знак запетайката, в поток на речта, извикващ лица и предмети, въображаеми или действителни, обитаващи реката на паметта, преди да бъдат изобразени в потока на писането,

квази трескаво писане, надарено с висока емоционална температура.

Ритмични изследвания на паметта. Точно така биха могли да бъдат прочетени – в Общинския театър на Кавала или на Фестивала във Филипи – новите разкази на художествения директор на тези сцени. Позоваването на длъжностите му не е само, за да допълни биографичната бележка на автора, а защото в театъра, преди да навлезеш в дълбините на дълъг монолог, както и преди всяка реплика, трябва да си поемеш дъх. И тук, преди да се гмурнеш в потока на речта, за да го преплуваш, да потопиш глава във водата, трябва да си поемеш дъх. Така задаваш и поддържаш избрания ритъм. В „Черната роклята на гарвана“ именно компонентите на паметта със собствения им ритъм са тези, които първо те завладяват. И изненадват…

Илиас Кафаоглу за независимото издание
„И ефимерида тон синдактон“ (Ежедневникът на редакторите)

Този сборник с разкази на Тодорис Гонис включва седем истории. За първи път в прозата си авторът (утвърдил се в късата форма – бел.ред.) пише разказ, разлял се на 41 страници (разбира се, оставайки места за поемане на дъх, за да не уморява). Разказът описва ежедневието на просяк, клошар, бездомник, на човек, който с движението си из града изважда на повърхността живота му, така както се е развил във времето.

Останалите шест истории говорят за смърти, любови, приятелства, революции, погребения и тъй като са „свити“ заедно, в останалите тридесет страници, напълно минималистични, те напомнят за по-старите произведения на автора и лесно могат да представляват отделна единица, малък модулен роман, толкова са обвързани помежду си.

Книгата е увенчана със сюрреалистичния едноименен разказ, носещ изключителна носталгия по загубеното, което трябва да бъде възстановено с нови материали, днес, когато сме изправени пред съда на ефективността. Така произведението би могло да се раздели на два непропорционални по размера си дялове, този с дългия наративен дискурс, описателен и задаващ основните образи, раздробяващ мита, което причинява конотации, и другия, където прозата среща поезията, а тя произвежда поезия в проза, тоест със силни знаци на трансцендентност, дори и за най-незначителните (и много повече за значимите) събития, чувства, преживявания, ситуации, но и за психологическото напрежение, които ни държи през цялото четиво.

[…] Гонис е олицетворение на морала, както в областта на словото, така и в тези на театъра и музиката.

Не съм чувал (дори в кръговете на писателите, където винаги има добронамерено съперничество) лоша дума за него, не съм срещал негативна рецензия за книгите му.

Ако някой ми отвърне, че тук разглеждаме критически не личности, а произведения, ще отговоря, без никакви задни мисли, че не съм чувал лош човек да пише добри книги (с малки изключения) и обратно, добри хора да пишат лоши книги (отново с малки изключения). Както и да е, моралът, който творецът Тодорис Гонис излъчва, както като личност, така и чрез изкуствата и проблемите, с които се занимава, е такъв, че наистина си заслужава да бъде споменат. В крайна сметка справедливостта и на хората, и на боговете не подлежи на предоговаряне.

Христос Папагеоргиу за електронното списание
за литература и култура Diastixo.gr

Тези разкази са написани на един дъх […] Със същото темпо обаче, без да си поемаш дъх и без пауза, се и четат, докато те изведат до своя край, който по същество не е краят. Оттук нататък читателят продължава в неизвестни посоки. Историите имат своя собствена динамика и душа, избират накъде ще поемат („… историите продължаваха да идват, не бе необходимо ти да ходиш защото историите идваха и си отиваха…“, ще напише Тодорис Гонис в разтърсващия разказ „Ямката на заколението“).

Разказите напомнят на поезия, която приижда и те открива –  определено писане вероятно е по-добре да бъде наречено песен или стихотворение вместо проза,

така както оставя аурата си свободна за интерпретации, с метафорите и алегориите си, с ритъма си отвъд повърхностната прозаичност.

Всеки път, когато историите на Гонис бъдат публикувани, усещаш, че подобно на песните му, те чакат да ги  запееш (тихичко или с пълно гърло, както самият той казва). Така и тези разкази сякаш са готови да бъдат присвоени, да ги направиш твое притежание, част от твоята собствена памет. Сещам се за няколко добри писатели, които открехват вратата, за да влезеш и да поставиш думите си между техните.

Стига да прочетете късия разказ, чието заглавието приютява целия сборник – „Черната рокля на врана“, за да видите как мотивите на приказното се обвързват хармонично с действителните преживявания, как проникват в съвременния стил на писане,

свързвайки по очевиден и естествен начин някогашното на мита, но и на литературната памет, с настоящето на всеки от нас.

Диони Димитриаду за интернет портала
за литература и култура Book Press

За автора 

Актьор, режисьор, текстописец, поет, художествен директор на Общинския театър в Кавала и на Театралния фестивал във Филипи, Тодорис Гонис е роден в малкото селце Гадзия, между Нафплио и Епидавър, но скоро след това семейството му се мести в Нафплио. До 18-годишна възраст живее там и въпреки че е прекарал повече време в Атина, Солун и Кавала, често се връща по родните си места, на които е посветен и сборника „Черната рокля на гарвана“.

Днес Тодорис Гонис продължава активно да работи в театъра. Пише разкази, стихове и текстове за песни. Тази година навършва 14 години като артистичен директор на фестивала във Филипи, вторият по значимост в Гърция, под негово ръководство излязъл от границите на Филипи и „превзел“ цяла Кавала, успешно съчетавайки антична драма със съвременен театър и улично изкуство. Едновременно с последната му книга, сборникът с разкази „Черната рокля на гарвана“, през 2022 г. излизат два диска с негови авторски текстове. Твърди, че има свой начин да поддържа това темпо: върви.

„Пиша, докато вървя“, споделя и добавя: „Всъщност това е единственият начин, по който мога да създавам песни и текстове: изговарям ги на улицата.

Имам таланта да бълнувам. Ако ми вземете краката, с мен е свършено!“.

Подробна биографична бележка

Тодорис Гонис е роден на 12.01.1956 г. в с. Гадзия, област Арголида, в източната част на Пелопонес. Израства в Нафплио, където завършва гимназия, а след това се мести в Атина. Завършва театралната школа на Пелос Кацелис, като същевременно следва икономика.

През 80-те и 90-те участва в популярни телевизионни поредици, късометражни и пълнометражни филми. Работи като актьор до 1996 г. Участва в почти всички спектакли на театрална формация „Епохи” на Василис Папавасилиу. От 1996 г. се занимава основно с режисура.

Като режисьор си е сътрудничил с Държавния театър на Северна Гърция, Театралния фестивал в Атина и Епидавър, Солунската концертна зала, с множество гръцки общински театри и със свободната гръцка сцена, режисирайки съвременни и класически произведения. Също така е сценарист и режисьор на няколко мюзикъла.

Бил е художествен директор на общинските театри в Агринио, Серес и Комотини. От лятото на 2009 г. до днес е художествен директор на Фестивала във Филипи. От 2012 г. до днес е художествен директор на Общинския театър в Кавала.

Преподавал е актьорско майсторство в театралните школи на Държавния театър на Северна Гърция и на Новогръцкия театър на Йоргос Арменис.

Книгите му са публикувани от престижните гръцки издателства Агра, Гавриилидис, Метехмио. Бил е колумнист и редовен сътрудник на в-к „Светът на инвеститора“ и на „Втора програма“ на радио ERT. Пише и за големите гръцки вестници „Елефтеротипия“ и „Катимерини“, както и за информационната платформа Protagon.gr.

През 1987 г. започва сътрудничеството си като текстописец с Никос Ксидакис. Следва сътрудничество с най-значимите композитори и изпълнители в жанра на гръцката художествена песен, между които са Пантелис Таласинос, Костас Ливадас, Димитра Галани, Елефтерия Арванитаки, Манолис Лидакис, Димитрис Митропанос, Мелина Кана, Герасимос Андреатос, Костас Папанос, Андриана Бабали и мн. др.

За издателство Агра

Атинското издателство Агра е основано през 1979 г. Каталогът му включва над 1500 заглавия – гръцка и чуждестранна поезия, есета, детски книги, гръцка, латинска и византийска литература, както и книги за изкуство, архитектура и фотография.

Те се отличават със специален подход към типографията и графичното оформление, безупречни преводи и качество на предговорите и въвеждащите текстове към изданията им.

Издателство Агра е носител на множество международни награди. Между емблематичните за съвременната гръцка литература автори, публикувани от издателството са: Андреас Ембирикос, Никос Кавадиас, Н.Г. Пендзикис, Ектор Какнаватос, Пантелис Букалас, Кириакос Хараламбидис, Андреас Апостолидис, П. Агапитос, Нанос Валаоритис, Андреас Стайкос и мн. др.

Агра публикува също: Данте Алигиери, Оноре дьо Балзак, Гьоте, Стефан Цвайг, Франц Кафка, Примо Леви, Хенри Джеймс, Жорж Батай, Морис Бланшо, Шодерло дьо Лакло, Владимир Набоков, Патриша Хайсмит, Ана Зегерс, Нанси Хюстън, Хайнрих фон Клайст, Антонио Табуки, Карлос Фуентес, Р. Л. Стивънсън, Джером Чарин, Джеймс Елрой, Пако Игнасио Тайбо II, Жорж Сименон, Дейвид Оливър Релин, Ървин Ялом и много други.