Романът на големия писател излиза за първи път на български език в превод на Ана Димова

„Изповед на един убиец” от Йозеф Рот (корица)

Защо един убиец се смята за добър човек? Как пропадаш в бездната от низост и позор и кога Злото ухае на теменужки? Великият разказвач Йозеф Рот превежда читателите из ада на човешката душа с „Изповед на един убиец, направена за една нощ”. Отпечатан за първи път през 1936 г. в Амстердам, този роман е сред последните произведения на големия австрийски писател. Макар да няма популярността на „Радецки марш” и „Гробницата на капуцините”, той е още една перла в литературната съкровищница на Европа.


Романи на Йозеф Рот може да поръчате с 5% отстъпка и промокод за читателите на списанието тук.

* Промокод: Jasmin21-3  
Важи за всички категории продукти в Ozone.bg, освен електроника и вече намалени артикули.


Досега „Изповед на един убиец” не е излизала у нас. Първото издание на български език се появява 82 години след смъртта на автора в превод на проф. Ана Димова и под редакцията на Любомира Въжарова. Заслугата е на издателство „Лист”, в чийто каталог влизат също „Радецки марш”, „Гробницата на капуцините” и сборникът с разкази и новели „Легенда за светия пияница”. Художник на кориците от цялата колекция „Рот” е Дамян Дамянов.

Отправна точка за действието в „Изповед на един убиец” е руски ресторант в Париж, на левия бряг на Сена. Там Семьон Семьонович Голубчик –

някогашен служител на царската
тайна полиция разбулва живота си.

„Невъзможно е да се опияняваш от почтеността. Добродетелта винаги е трезва.”, констатира Йозеф Рот чрез своя главен герой – умореният и тъжен поданик в царството на порока, незаконен син на княз Крапоткин.

Както и в останалите си прозведения, и в този роман писателят оставя автобиографични кодове ту в героите, ту в описваните места и засилва допълнително интригата на произведението.

По характер едновременно меланхолик и шегобиец Рот обичал да създава мистификации около личността си. Пример за това е и автобиографичната скица, която посвещава на издателя си Густав Кипенхойер през 1930 г. В нея пише: „Никъде, в никой църковен или общински регистър, не е отбелязан денят на моето раждане, не е отбелязано моето име. Нямам родина и дом, чувствам се у дома си единствено в мен самия. Където се чувствам зле, там е моето отечество. Добре се чувствам единствено в чужбина.

Напусна ли веднъж себе си, напълно се изгубвам. Затова много внимавам да оставам при себе си.

Роден съм в малко градче във Волиния, на 2 септември 1894 г., под знака на Девата, към която името ми Йозеф има известно отношение. Майка ми беше еврейка със здрава, земна славянска природа, често пееше украински песни, понеже беше много нещастна. (Защото у нас песни пеят бедните, не щастливите, както е в страните на Запада. Затова източните песни са по-хубави и който има сърце да ги чуе, е готов да заплаче.).”

Част от тези твърдения са верни, други – не съвсем. Доказателство са общинските регистри на пограничния австро-унгарски град Броди, където името на Йозеф Рот е вписано на 2 септември1894 г.

Изповед на един убиец

Йозеф Рот

Преди години живеех на Рю де Катр Ван. Срещу прозорците ми се намираше руският ресторант „Тари-Бари“. Често се хранех в него. Там по всяко време на деня човек може­ше да получи борш с червено цвекло, печена риба и варено говеждо. Понякога спях до къс­но. Френските заведения, в които строго се спазваха традиционните часове за обяд, вече подготвяха вечерята. Но в руския ресто­рант времето нямаше никакво значение. На стената имаше тенекиен часовник. Поняко­га не вървеше, понякога беше неточен; сякаш не показваше времето, а му се подиграваше. Никой не поглеждаше към него. Повечето от гостите на ресторанта бяха руски емигран­ти. Дори и онези сред тях, които в родина­та си навярно са имали чувство за време и за точност, в чужбина или го бяха загубили, или се срамуваха да го показват. Да, емигран­тите сякаш демонстративно протести­раха против пресметливия, против всичко пресмятащия и всичко предвиждащ манта­литет на европейския Запад и сякаш се ста­раеха не само да си останат истински рус­наци, но и да играят ролята на „истинския руснак“, да оправдаят представите, които европейският Запад си беше създал за русна­ците. Така че неверният или спрял часовник в ресторант „Тари-Бари“ беше нещо повече от случаен реквизит: той беше символ. Все едно законите на времето бяха отменени. Забелязах, че дори таксиметровите шофьо­ри, които заради професията си трябваше все пак да спазват някаква точност, поняко­га се интересуваха от хода на времето точ­но толкова малко, колкото и останалите емигранти, които нямаха професия и живее­ха от подаянията на заможните си сънарод­ници. Вресторант „Тари-Бари“ имаше много такива руснаци без професия. Седяха там по всяко време на деня, и късно вечерта, и дори нощем, когато съдържателят заедно с кел­нерите приключваше сметките, входната врата беше затворена и светеше една-един­ствена лампа над автоматичната метална каса. Тези гости напускаха заведението за­едно с келнерите и съдържателя. Някои от тях, които нямаха покрив над главата си или бяха пийнали малко повече, съдържателят оставяше да нощуват в ресторанта. Трудно беше да бъдат събудени, но дори и да се съ­будят, трябваше да потърсят подслон при някой друг сънародник. Макар обикновено, както вече казах, аз самият да ставах късно, но ако станех все пак малко по-рано, от про­зореца си виждах сутрин, че „Тари-Бари“ вече е отворен и работи „с пълна пара“, както се изразяваха в кръчмите. Хора влизаха и изли­заха. Очевидно отиваха на първата си закус­ка, понякога и на първата алкохолна закуска. Защото виждах как някои залитат на изли­зане, след като бяха влезли с доста уверена крачка. Запомнил бях лицата и силуетите на някои от тези посетители. Сред онези, ко­ито особено биеха на очи, имаше един мъж, за когото предполагах, че по всяко време на деня може да бъде открит в „Тари-Бари“. За­щото всеки път, когато сутрин заставах на прозореца, го виждах отсреща пред вратата на гостилницата да съпровожда или да поз­дравява гостите. Авсеки път, когато къс­но следобед отивах да обядвам, той седеше на някоя от масите и си бъбреше с посети­телите. Аако късно вечер, малко преди да „затворят сергията“ – както се изразяват кръчмарите, – влезех в „Тари-Бари“ да изпия още едно питие, непознатият седеше на ка­сата и помагаше на съдържателя и на келне­рите да оправят сметките. С течение на времето той сякаш свикна да ме вижда и ме смяташе за нещо като свой колега. Удостои ме с почетното звание „постоянен гост“, за какъвто се смяташе и той самият, и след няколко седмици започна да ме поздравява с благосклонна и предразполагаща усмивка, като стар познайник. Признавам си, че от­начало тази усмивка малко ме дразнеше – за­щото върху честното и симпатично лице на мъжа, когато се усмихваше, се появяваше нещо не непременно отблъскващо, но доста смущаващо. Усмивката му не беше лъчезар­на, не озаряваше лицето и въпреки цялата си любезност беше мрачна, пробягваше като някаква сянка по лицето му, като сянка на любезност. Така че предпочитах този човек да не ми се усмихва. Естествено, аз учтиво отвръщах на усмивката му. И се надявах тази споделена усмивка засега или дори за по-дълго време да си остане единственият израз на нашето познанство. Дори реших да избягвам заведението, ако непознатият ня­кой ден все пак ме заговореше. Но постепен­но се отказах от това намерение. Свикнах с пробягващата по лицето усмивка, постоянният посетител на ресторанта някак ме за­интригува. Дори ми се прииска да го опозная по-отблизо.

Крайно време е да го опиша малко по-под­робно. Беше едър, широкоплещест, пепеля­ворус. С ясносините си очи, на моменти про­низващи, никога незамъглени от алкохола, открито гледаше събеседника си. Огромни, добре поддържани пепеляворуси хоризон­тални мустаци разделяха горната част на широкото му лице от долната, двете части на лицето бяха еднакво големи. Така че то изглеждаше доста безлично, невзрачно, то­ест – не криеше никакви тайни. Стотици такива мъже съм виждал в Русия, десетки съм срещал в Германия и в други страни. Утози едър и силен човек правеха впечатление него­вите изящни, въздълги ръце и кротката, поч­ти безшумна походка, всичките му движения бяха някак забавени, колебливи и предпазливи. Затова понякога ми се струваше, че в лицето му има все пак нещо загадъчно, че той само разиграва лъчезарната си откритост и гледа събеседниците си така предразполагащо със сините си очи, защото не иска да им дава по­вод да се отнасят към него с недоверие. И въ­преки това всеки път си казвах, че щом той съумява да изрази една толкова съвършена, макар и наивно изиграна откровеност, няма как да не е наистина във висша степен от­кровен човек. Усмивката, с която ме посре­щаше, може би само от стеснение беше така мрачна: големите му зъби просветваха, мус­таците му придобиваха златисти отблясъ­ци, чрез усмивката сякаш губеха пепелявия си цвят и ставаха все по-руси. Да, този човек ми ставаше все по-симпатичен. Постепенно дори, когато стигнех до входа на ресторан­та, започнах да очаквам с нетърпение да го видя, както очаквах с нетърпение обичайно­то си питие и обичайния поздрав на възпъл­ния, симпатичен съдържател.

В„Тари-Бари“ никога не бях се издавал, че разбирам руски. Но веднъж, докато седях на една маса с двама шофьори, те ме попита­ха от каква националност съм. Казах им, че съм германец. Но ако имат намерение да об­съждат в мое присъствие някакви тайни, все едно на какъв език, по-добре да изчакат да си тръгна, защото аз твърде добре разбирам почти всички европейски езици. Тъй като в този момент се освободи друга маса, станах и оставих шофьорите с техните тайни. И те не успяха да ме попитат, макар че очевид­но им се искаше, дали разбирам и руски. Така че всъщност никой не знаеше. Но един ден това излезе наяве, по-скоро една вечер, или още по-точно: късно през една нощ. И то благодарение на пепелявору­сия мъж, който тъкмо седеше срещу бюфета, по изключение мълчалив и почти мрачен, ако това определение изобщо може да бъде отне­сено към него.

Влязох малко преди полунощ с намерение да пийна едно питие и веднага да си тръгна. Така че изобщо не седнах на маса, а останах прав на бара до двама други посетители, кои­то навярно също бяха влезли да изпият само по едно, но изглежда, противно на намерения­та си бяха останали малко по-дълго; защото пред тях имаше доста празни и полупразни чаши, а те си живееха с усещането, че са из­пили само по една. Толкова бързо минава по­някога времето, когато човек остане прав на бара, вместо да седне като хората. Ако се­диш на маса, всеки миг виждаш колко си изпил и по броя на празните чаши следиш хода на времето. Ако обаче само „отскочиш“ в някое заведение за „едно“ и останеш прав на бара, си пиеш така и си мислиш, че всичко изпито е част от това „едно“, за което си отскочил. Открих това по себе си онази вечер.

За Йозеф Рот (във факти)

  • Творчеството на Йозеф Рот (1894 – 1939) е нареждано сред върховете на европейската класика. В него се долавя отгласът от Първата световна война и носталгията по разпадналата се империя на Хабсбургите.
  • Близък приятел със Стефан Цвайг.
  • След възшествието на националсоциализма през 1933 г. книгите на Йозеф Рот са забранени и той емигрира във Франция.
  • Последната му новела е „Легенда за светия пияница”. Както своя герой и авторът напуска този свят след самоубийствено пиянство в Париж. Рот си отива отчаян след присъединяването на Австрия към Третия райх, когато му е отнета и последната надежда, че неговият свят, светът на многонационалната монархия може да се върне.

  • удивителна (0%)
  • вдъхновяваща (0%)
  • любопитна (0%)
  • забавна (0%)
  • гореща (0%)
  • щура (0%)
  • необикновена (0%)
  • плашеща (0%)
  • обезпокоителна (0%)
  • дразнеща (0%)

Подарете си вдъхновение

Най-интересните статии от изминалата седмица ви очакват! Всяка Неделя сутрин във Вашата пощенска кутия.

Запишете се за нашият имейл бюлетин тук