снимка: Thought Catalog | Unsplash

Така се случи, че през есенните месеци нямах достатъчно време за четене на дълги и напоителни романи. Всяко зло за добро обаче – донякъде и заради краткия обем, успях се срещна с изключително силни дебютни стихосбирки и да интервюирам техните авторки. Да, именно авторките, защото броя на излезлите тази година поетични книги от жени е внушителен.

Случайно или не, по същото време ми се наложи да направя за едно печатно списание обзор на женската литература през последната година. Подходих предпазливо, но бях изумена колко забележителни книги, писани от жени, бяха излезли, колко специфични и значими бяха авторските гласове зад тях.

Тъй като във въпросния обзор имах място само за прозаични книги обаче, тук ми се иска да компенсирам това, като ви запозная с някои от младите жени, създаващи лицето на съвременната българска поезия. Книгите им са издадени от все по-незаобиколимите издателства Ars и Scribens, посветили се почти изцяло на този жанр. Жанр, който – да си го кажем честно – не е сред най-лукративните и тъкмо затова усилието на тези малки, бутикови издателски къщи, каквото е и „Издателство за поезия ДА“, са впечатляващи и заслужават респект.

нови женски гласове в поезията
снимка: John Jennings | Unsplash

Моите разговори със създателите на най-новата българска поезия ще продължат, като разбира се ще включа и мъжете поети, издали важни книги през тази година. Очаквайте още от тях в следващите месеци. А сега ви представям трите дами, с които успях да разговарям до момента:

Ева Гочева – „Съвсем друга история“

Ева, която е може би най-зрялата и като възраст, и като послания, а и наскоро стана и майка (тема, която се появява в стиховете й), споделя, че най-важното, на което я е научило писането, е да отвори сетивата си, да пропуска света в себе си и себе си в света, да вижда частното като общо и общото като частно. В тази плътна поезия, директна, смела и лишена от излишна сантименталност, тя използва езика, за да си задава въпроси, в чиито отговори не е сигурна.

„Безпокойството, колебанието, несигурността са все неща, които провокират любопитството ми,

движат ме напред, а от това ми се живее. Мисля, че езикът е суперсилата на човека“, казва Ева. И още: “ Всъщност нямам проблем да се разкривам и пред непознати, и пред познати. Така е и в поезията. Не поставям резки граници между живеенето и писането. Присъствам по един и същ начин и в двете, често дори ги отъждествявам.“ Прочетете цялото интервю с нея тук.

Калина Линкова – „Познах те по сянката“

Нейната образност и метафоричност са ми особено близки. Донякъде за разлика от другите, при нея водещи са не толкова директните послания и афористичните изводи, колкото внушенията на словесните пейзажи, които рисува. Тя самата признава, че вижда картина, когато пише. И дава може би най-точното определение на поезията си:

„Поезията, която ми е най-близка, е силно синтезирана и абстрактна, да.

Наративната форма ми е по-скоро чужда. Имам нужда от мисловно пространство, от междуребрие, в което да щъкат свободно митологеми, метафори, иносказателност. Пространство, в което те води несъзнаваното, образното, често олфактивното.“

Неспокойството на духа изглежда е генезисът на творческия й процес. „Пиша почти винаги, когато нещо дълбоко ме разтресе. Дори да напиша нещо в спокойно състояние (рядък случай), то е асимилирано дни преди това в лоното на безпокойството“, споделя Калина. Прочетете целия разговор с нея тук.

Камелия Панайотова – „Човекът, който си тръгва“

Най-младата сред трите е Камелия Панайотова. И все пак – колко преждевременно зряло и осъзнато звучат и поезията, и житейско-философските й разсъждения, споделени в интервюто ни. Самата тя признава: „Трябваше да се оправям сама. И се оправих“. Тази трезвост и овладяност звучи навсякъде между редовете. Въпреки клишето, че истинската поезия се ражда от страданието, Камелия смята, че „младото поколение злоупотребява с тъгата“.

„Мисля, че днес имаме нужда да се спасим от страданието си, което често сами си причиняваме.

Понякога се вглъбяваме в това да сме жертви, което е глупаво. Никой няма да те спаси, ако не поискаш. Приели сме травмите си и живеем с тях, а времето тече. Можем повече от това да седим и да се самосъжаляваме“, каза ми тя. Отвъд онова, на което я е научил живота дотук, обаче, вярва и в преобразяващата сила на словото: „Книгите умеят да възпитават. Изясняват света.“ Прочетете цялото интервю с нея тук.

* * *

Колонката на Антония Апостолова е нов уютен кът сред страниците на дигиталното ни списание, посветен на книгите и добрата литература. Неговата авторка обича книгите и пътуванията и дели времето си между България, Холандия и Израел.

Антония Апостолова е родена в Бургас, града на морето и поезията, където завършва английска гимназия и издава първата си книга – “Солена ябълка”, поезия, 1994. Познаваме я от собствената ѝ книжна медия “Литературни разговори”, където, публикува рецензии на най-новите издавани у нас книги, интервюта с писатели, новини за предстоящи заглавия, както и преводи на израелска поезия. Преводач е на израелския поет Амир Ор на български – „Езикът казва“ (Издателство за поезия ДА, 2017). През 2019 г. излиза втората й книга – “Потъване в мъртво море”, разкази (изд. „Жанет 45“). Пред публикуване е и новият ѝ роман „Нас, които ни няма“ в същото издателство. Пише редовно литературна критика за „Литературен вестник“, рецензира и редактира ръкописи.

Досега в колонката

https://jasmin.bg/litsa/kolonkata-na-antonia-apostolova/

Книгите (или поне някои от заглавията) може да откриете и като откъси в списанието или с 5% отстъпка и промокод за читателите на списанието в Ozone.bg

  • удивителна (0%)
  • вдъхновяваща (0%)
  • любопитна (0%)
  • забавна (0%)
  • гореща (0%)
  • щура (0%)
  • необикновена (0%)
  • плашеща (0%)
  • обезпокоителна (0%)
  • дразнеща (0%)

Подарете си вдъхновение

Най-интересните статии от изминалата седмица ви очакват! Всяка Неделя сутрин във Вашата пощенска кутия.

Запишете се за нашият имейл бюлетин тук