Реката на свещената маймуна (корица)

Река Усумасинта не е дестинация, към която човек потегля просто така. Не и през 60-те години на миналия век, когато в нея бродят огромни алигатори, а джунглата наоколо е диво място, обитавано от ягуари и повече от десет вида отровни змии

Разположена на границата на Мексико и Гватемала, тя се извива в продължение на 1000 километра, преди да се влее в Мексиканския залив. Опитите за изследването ѝ започват още в края на XIX век, но първият и единствен засега, който успява да преплава Усумасинта по цялото й протежение, е българинът Димитър Кръстев (1920 – 2013). Той прави това през далечната 1968 г.

Роден в Долна баня през 1920 г., Димитър Кръстев е запленен от света на индианците още като дете, когато прочита историческия роман „Последният мохикан“ на американския писател Джеймс Фенимор Купър.

По време на Втората световна война е мобилизиран в армията, а след нея постъпва със стипендия в Художествената академия в София, където е студент на изтъкнатите български художници Борис Митов, Илия Бешков и Николай Райнов. През 1947 г. Кръстев печели конкурс за най-добра рисунка и с парите от него заминава за Америка.

След години работа като илюстратор от 9 до 17, се отдава на приключенията, като с четки, бои, камера и фотоапарат се отправя на повече от десет експедиции в джунглите на Мексико, където рисува серия от портрети на местните лакандони – около 200 на брой индианци, смятани за потомци на древните маи. От 1966 г. е член на нюйоркския The Explorers Club „в компанията“ на легендарни изследователи, като Руал Амундсен, Чарлз Линдберг и Едмънд Хилари.

„Реката на свещената маймуна“ е първата му книга, издадена през 1970 г. на английски език.

Реката на свещената маймуна

Димитър Кръстев

Руините на Куна

Куна[1] са маянски руини на около час и половина от селището Лаканя, разположено на десния бряг на река Лаканя. Една сутрин в десет часа Хуан, Чан Бор, дядо Бор и аз се отправихме на екскурзия през най-грозната част на джунглата на Лаканя, в посока Куна. Надявахме се да можем да отстреляме някоя и друга дива пуйка по пътя и да попълним запаса на месо на селото. Потоците бяха все още бурни, с кипяща вода и пешеходните мостове, построени от индианците, бяха отнесени от нея. Вървях през водата, без да събувам обувките си, или вървях бос, рискувайки да настъпя някоя змия.

Като водач Хуан вървеше пред мен, оглеждайки внимателно върховете на дърветата за дивеч. Внезапно той отскочи назад и посочи нещо в калта. „Бибора!“, каза той. Една коралова змия[2], дълга над половин метър, се виеше по пътеката. Хуан грабна един здрав прът и я уби с един удар. Беше ми любопитно как е успял да види змията, когато погледът му беше насочен към върховете на дърветата. Когато попитах, той пренебрегна въпроса ми така, сякаш беше глупав. Може би наистина беше глупав. Спомних си думите на моя приятел Раул Павон, археолог в Бонампак. „Лакандоните не виждат змиите. Те усещат тяхното присъствие.“

Растителността ставаше все по-гъста. От време на време слънчевите лъчи си пробиваха път през отвор в зеления покров и падаха върху дългата коса на Хуан, придавайки му ореол от светлина. Чувствах се така, сякаш бях в готическа катедрала, а Хуан беше черен, средновековен свещеник.

Една пуйка се обади по върховете на дърветата. Хуан изчезна в храсталака. Скоро след това се чу изстрел и той се върна носейки убитата птица за краката. Хуан я провеси за врата на чатала на едно дърво и продължи по тясната пътека.

Наближихме дивите води на Рио Седро, която беше широка тридесетина метра и дълбока до коленете ни. Когато Чан Бор почти изгуби равновесие и падна във водата, той се разсмя, сякаш това беше някаква шега. Баща му го наблюдаваше, неспособен да скрие притеснението си за момчето. Отстреляхме още няколко пуйки и ги провесихме на клони по пътя. Индианците бяха сигурни, че ще намерят птиците на връщане. След около час влязохме в нещо като сухо корито на река. Лявата му страна се извисяваше в стръмен хълм, а вдясно имаше плоско плато, покрито с гора и нисък храсталак. Докато спътниците ми се движеха напред, аз спрях, за да снимам отблизо странно червено цвете. Докато се занимавах с цветето, готов да натисна спусъка на фотоапарата, чух мощен съскащ звук. Чан Бор и неговите лудории, помислих си аз. Обърнах се, за да видя боа удушвач[3], дълга над три метра и половина и дебела колкото ръката на пълен мъж. Влечугото се виеше и пълзеше към мен. Отдръпнах се, спънах се в един пън и паднах на земята. Боата стрелна главата си към мен. Трябва да съм извикал, когато всички дотичаха. Змията с широко отворена уста съскаше като зимен вятър.

Хуан се прицели и я застреля. Тя се обърна по гръб, откривайки белия си корем. Съскането спря и ние я оставихме да умре.

Изпълзяхме по стръмен хълм, който беше осеян с парчета зидария от каменни блокове. „Катерим се по руините на Куна“, каза Бор. „Тук работих с доктор Кордон.“ Хълмът ставаше все по-стръмен и изпод краката ни се отронваха камъни, което правеше изкачването опасно и трудно. Започнах да се чудя за размера на пирамидата. На върха изникна малка каменна структура, поддържана от здрави колони. На покрива ѝ растеше дърво. Корените му, подобно на гигантски пръсти, се впиваха в камъка като на пръв поглед разрушаваха, но същевременно и крепяха постройката. Подпрях се на дърво, за да направя снимка на мястото. Една клонка стоеше пред обектива на фотоапарата и аз извадих ловния си нож, за да я отрежа. В този момент чух гласа на Бор. „Не пипай дървото“, каза той настойчиво. „Това е дърво чечен.[4] Ще те ослепи.“

Бор се приближи, замахна с мачетето и отряза клонката. От разреза бликна течност, подобна на мляко. „Отровна е“, каза Бор. „Ще унищожи очите ти с много страдания.“ Бях научил още един урок за джунглата. Тя имаше свои собствени начини да държи далеч натрапниците. Дали древните маи не бяха засадили дървото, за да пази руините?

Чан Бор и Хуан вече бяха в постройката с колоните. Бор се присъедини към тях мълчаливо. Наблюдавах ги известно време, хипнотизиран от гледката. Трима лакандони в древна постройка в Куна, които проучваха това, което беше останало от нея. Те изглеждаха дотолкова част от руините, че си представих, че Старата империя е отново жива и приклекналите индианци изпълняват религиозна церемония. Те шепнеха и си хвърляха погледи, каквито никога преди това не бях виждал върху лицата им. Станаха оживени, възбудени, мистериозни. Говориха на маянски.

„Какво ви развълнува толкова?“, попитах аз.

Сепнати от гласа ми, лицата им застинаха подобно на маски, така сякаш криеха нещо от мен. Почувствах възмущението им от моето натрапване. Без мен, те живееха за момент в славата на миналото си. Пристигането ми ги върна в тяхната реалност.

„Не е важно“, каза Хуан. „Говорим за цвета на фрагментите.“ В гласа му имаше равнодушие, дори униние. Знаех, че индианците можеха да кажат много повече, но го криеха.

Почувствах се виновен. Какво право имах аз да си вра носа в техните най-съкровени чувства. Какво право имах да смущавам сюблимния момент на общуване с духовете на техните предци. Въпреки чувството ми на вина напълних джобовете си с фрагменти от скулптурата. Щях да ги занеса обратно в Щатите точно като всеки друг търсач на редки предмети. Грозотата на това, което бях сторил, ме сепна и изпразних джобовете си.

На връщане към лагера Чан Бор събра деликатни на пръв поглед, но здрави като найлоново въже лиани. После започна да връзва пуйките с тях. За да ги приготви за носене, той завърза единия край на лианата за краката на птицата, а другия – за врата ѝ, като по този начин оформи примка, която да метне на рамо. Той ме прикани да нося една от все още топлите пуйки. Кръвта ме изпълни с погнуса. „По-добре да спра да бъда пъзльо“, казах си аз и я грабнах.

Чан Бор събираше пуйки по целия път и когато стигнахме колибите, успешният лов предизвика голямо оживление. Жените се захванаха с почистването им и след около час имаха купчина месо, готово за пържене и варене. Месото от пуйка беше жилаво и понякога по-старите птици се нуждаеха от три часа варене.

Хуан щедро даде една трета от месото на баща си, а останалото замина в тигана за пържене и от него бе приготвена една от най-добрите вечери, които някога съм имал. След вечеря Хуан седна на земята пред колибата и остави съпругата си Кармита да извади тръните от краката му. Това беше обичайна практика сред лакандоните в края на деня. Разгледах краката на Хуан. Стотици пукнатини и гънки прорязваха загрубелите му ходила. Измежду пукнатините се подаваха краищата на черните тръни.

По време на престоя ми в Лаканя непрекъснато ме беше страх от змии. Когато си лягах, преглеждах хамака, както и мрежата за комари за тях. Сутринта проверявах обувките си. Когато започвах работа в колибата, проверявах всяка голяма или малка кутия, преди да я докосна. Когато влизах в палатката си, за да се усамотя от шума, за да попиша в дневника си, гледах. Имах по-голям проблем през нощта, когато трябваше да откликна на естествените си нужди. Трябваше да ходя в тревата, обут само в сандалите си, изцяло на милостта на съдбата. Когато си миех зъбите или приборите през деня, или когато отивах до милпата, за да донеса банани или чайоте, или когато разтърсвах някое портокалово дърво, се страхувах, че може да ме нападне змия. В началото чувствах, че страхът ми е прекален, но колкото повече опознавах лакандоните, колкото повече слушах историите им, толкова повече разбирах, че страховете ми са оправдани.


[1] Куна – другото име на Лаканя, което означава „Зелена водна змия“. – Б.пр.
[2] Коралова змия – неголяма, но силно отровна змия, която се среща в двете Америки от САЩ до Аржентина и Уругвай, също на някои от Карибските острови. – Б.пр.
[3] Боа удушвач – змия от вида Boa constricto, с дължина от 2 до 5,40 метра, която обитава тропическите и екваториалните райони на Централна и Южна Америка. – Б.пр.
[4] Чечен – мексиканско име на дървото от вида Metopium brownei, което се среща от Юкатан до Веракруз в Мексико. Сокът от кората съдържа токсинът урушиол, който може да предизвика дерматит при контакт с кожата. – Б.пр.

Ревюта за Реката на свещената маймуна

“Разказът на Димитър Кръстев за пътуването му из джунглите на Мексико през 60-те години на миналия век дава поглед към потайните места, обичаи и племена, които днес са изчезнали. Устремен да попадне точно там, където може да почувства и преживее от първо лице контакта с природата и индианските общности. Осъзнал, че богатството и културата на този свят са на изчезване, той си е поставил за цел да ги изследва и запази по свой собствен начин, като ги нарисува. Но за да приложи своя талант на художник, трябва първо да оцелее и да стигне да изолираните им колиби, скрити от гъстата дъждовна гора.”

– Филип Лхамсурен, пътешественик и писател, един от малкото прекосил сам и без водачи амазонската джунгла

“За мен дейността на Димитър Кръстев е пример на благородна дейност,

на човешко отношение към индианците и възхищение от техните качества. Когато си мисля за него, се връщам към романтичната история на френския художник Пол Гоген, който захвърля зад гърба си така наречените „достойнства“ на цивилизацията и се заселва завинаги в Полинезия… Но нашият Димитър Кръстев направи значително повече – с много съпричастност се зае да разкрие неизвестни неща от трудните делници на обитателите на Лакандонската джунгла, обитаващи бреговете на обожествяваната от тях река Усумасинта.

– Симеон Идакиев, журналист и пътешественик,
водещ на предаването „Атлас“ по БНТ

“Определят го като художник пътешественик от онази рядка порода хора, които цял живот обикалят, пътуват, изследват и наблюдават света около себе си, и рисуват…

Пресата у нас го нарича „Българския Гоген“.

– Ралица Базайтова, изкуствовед, организатор
на изложбите на Кръстев в България

  • удивителна (0%)
  • вдъхновяваща (0%)
  • любопитна (0%)
  • забавна (0%)
  • гореща (0%)
  • щура (0%)
  • необикновена (0%)
  • плашеща (0%)
  • обезпокоителна (0%)
  • дразнеща (0%)

Подарете си вдъхновение

Най-интересните статии от изминалата седмица ви очакват! Всяка Неделя сутрин във Вашата пощенска кутия.

Запишете се за нашият имейл бюлетин тук