Един от най-знаковите български писатели – Алек Попов
(„Мисия Лондон“, „Сестри Палавееви по пътя към новия свят“, „Сестри Палавееви в бурята на историята“, „Спътник на радикалния мислител“)
се завръща с трето преработено издание на иконичния сборник „Митология на прехода“.
Създадена в духа на абсурдната стилистика на Франц Кафка и присмехулната гледна точка на легендарните Монти Пайтън,„Митология на прехода“ е нестандартен документ
„за странните движения на фантазията, провокирани от революционните по мащаб и интензитет промени в обществото.“.
Или иначе казано – начинът на един писател да оцелее.
Митология на прехода
Алек Попов
ДРУГИ СВЕТЛИНИ
Тя си отиде, като остави камара мръсни чинии в умивалника. Ето че живея цял час без нея. Значи ли това, че ще мога да преживея и другите часове? Жилището е в безпорядък. Нейният любим порядък. Навсякъде – преливащи пепелници, цигарени и кибритени кутии, натъпкани с фасове. И чаши от кафе, пълни с фасове. Няма да проверявам, за да подишам още известно време нейния въздух. Ето нейното кресло. Нейното петно върху мокета. А ето и нейната възглавница. Върху розовата калъфка са полепнали дълги руси косми. Гардеробът зее, нейното крило е празно. Не съвсем. Забравила е два чифта гащи и едно цикламено чорапче. Случайно или нарочно?
Седях до прозореца и гледах как здрачът попива в небето, в равните бели покриви, в стените на кухнята. Всяко блокче от паметта ми беше изпълнено с нейното име. Един огромен шкаф с оловни букви. Мозъкът ми трескаво отпечатваше мисли с нейното име. Иде ми да отворя прозореца и да ги разпръсна като позиви. Най-важното е сега да не потъвам в спомени, никакви спомени!
Спомням си инатливото изражение, с което отказваше да измие чиниите през последния месец. Пухкавата долна устна. Презрението, с което подминаваше прахосмукачката, пералнята, парцала в банята. Никога вкъщи не е било по-мръсно и неуютно. Тя се правеше, че нищо не забелязва; твърдеше, че е късогледа. Спомням си разхвърляното легло, списанието и тънката струя дим, която се виеше над разтворените корици. Белия крак, подаващ се изпод розовата завивка. Мамеше ме, дявол я взел. Чиниите се трупат в кухнята, а тя ме мами. Още ме мами. Работата е там, че тя беше от онази изчезваща порода, дето още живее в Центъра. Всеки знае какво представлява Центърът днес. Обаче аз не живея в Центъра, никога не съм живял там, само понякога слизам. Спомням си… О, стига вече, край! Каква глупава машинка е това паметта, истинска латерна. А навън е тъмно, нощ.
Неочаквано върху покрива на съседния блок проблесна фенер. Някой бързо потули светлината. Странно, какво може да търси човек по това време горе. Ето пак! Лъчът светкавично прониза мрака и угасна. И така няколко пъти. Знаех, че лунатиците се разхождат нощем по покривите, но никога не съм допускал, че носят фенери. Жълтият сноп се стрелна към небето, рязко се заклати, като че ли даваше сигнал на някого. После се скри и повече не се появи. Почаках още малко. Дали пък не беше действително сигнал… Във всеки случай това ми помогна да не мисля за нея известно време. Стори ми се, че няма да сбъркам, ако си легна. Добрах се пипнешком до спалнята. Не исках да паля лампата. Нейното изтляващо присъствие ме дебнеше отвсякъде, нейните фасове са нейни мощи. В сумрака чаршафите меко розовееха като някакъв далечен призрак на утрото. Сметох ги с един замах – и те са нейни. Изглежда, нарочно ги е оставила, за да се мъча още дълго из дебрите на нейните ухания. Вещица! Само че аз не искам да се мъча. И без това съм измъчен. Измъкнах спалния си чувал и се загърнах с него. Леглото – широко, не знам накъде да се обърна. Сетих се за онзи с фенера. Какво търсеше на покрива? Неусетно съм заспал.
Събудих се много рано. Стаята преливаше от светлина като халба пиво, ослепително бяла пяна нежно шумолеше над клепачите ми. Устата ми бе пресъхнала от съня и жадно премляснах. Тутакси забравих какво съм сънувал. Станах и отидох до прозореца. Бледа руменина беше заляла плоските покриви. Перести златисти облаци плуваха като златисти ладии на хоризонта. По навик понечих да се обърна, за да се полюбувам на спящото є лице, но веднага се сетих, че сега съм сам, един изоставен мъж, и останах с гръб към леглото. Докъдето поглед стигаше, върху покривите стърчаха антени като изсъхнали тръстики. Изпитах силна нужда от чист въздух и отворих прозореца. Нещо бързо излетя навън. Отначало си помислих, че това е само миризмата на ферментиращи фасове; после се сетих, че това беше нейната атмосфера. Ала вече бе късно. Въздухът, хладен и бистър, току-що филтриран, но силно наелектризиран, лепнеше по откритите части на тялото ми, по лицето, шията, краката и особено върху горната ми устна, сякаш пиех мляко с каймак. Причината е навярно в близката електроцентрала. Неизменно долавям монотонното є жужене, щом отворя прозореца. Комини на червени и бели ивици се извисяват над покривите, а малко под тях два могъщи пресечени конуса като задрямали вулкани. Това непрекъснато жужене съвсем не ме дразни, дори би ми липсвало, ако някак изведнъж изчезне. Тя обаче не можа да свикне. Затова настояваше прозорците да бъдат винаги затворени. Разбирах я: досега беше живяла само в Центъра, където всичко е различно и където, струва ми се, пък аз никога не бих успял да се приспособя…
Центърът представлява днес една буренясала дупка. Къщите се рушат, повечето магазини са затворени. По разкъртените булеварди, обрасли с трева, рядко се движат коли, само тук-там по някой отнесен пешеходец. Прозорците на големите здания, някогашни учреждения, зеят с изпочупени стъкла. Изоставена зона. И все пак това място излъчва очарование, което кара младежите от комплексите да слизат тук на тумби през почивните дни. Страничните улички се давят в зеленина, краят им не се вижда от диворастящи храсти, дървета, плевели. Имаш чувството, че си попаднал в оазис. И къщите са едни такива смешни, с кулички, тераски, балкончета, с кръгли прозорчета и нащърбени гипсови корнизи. По тротоарите са паркирани стари изгнили автомобили, в чиито тленни останки се е загнездил особен червеникав бурен. В Центъра живеят най-хубавите момичета… Това е така, а защо, не знам. Не могат да се сравнят с нашите от комплекса: мършави, плоски, с големи зъби и пясъчна кожа. Искам да кажа, че тези са страшни сладурани, имат си всичко и остава… Танцуват чудесно, умеят да се обличат, обичат да се веселят. Известно време не проумявах къде се дяват през седмицата, с какво се занимават. Нищо особено: стоят си у дома, говорят по телефона, шият, четат, зяпат през балкона, разхождат се – събират сили за събота и неделя. През почивните дни локалите в Центъра са отворени чак до зори. Идват момчета, мъже. Ей така си живееха.
Отначало бях влюбен във всички, после в три или четири, накрая само в нея. Защо?… Музиката гърми, а под дърветата танцуват ли, танцуват. В клоните е замотана жица с разноцветни крушки. На бара в запотени високи чаши сервират „Северно сияние“. Тя върти разсеяно чашата в бялата си ръка, алените є устни се къдрят в радостно очакване. Нощта е топла и миризлива, сребристите є очи се топят като бучки лед, а в сумрака тумбестите храсти нежно въздишат. Точно над Центъра в керемиденото небе е останало тъмносиньо кладенче, в което надничат ту звезди, ту рогче на луна.
Питах се не върша ли кощунство, изхвърляйки фасовете є. Изсипах ги върху един вестник, свих го на топка и го запратих в шахтата. А може би така є се пада? Но не бях убеден. Влязох да се изкъпя. Докато водните капки чукаха по ушите ми, продъл-жих да си мисля за нея и за мен. Не беше прието да се водят момичета от Центъра вкъщи. Но това си беше моя работа. В нашия вход има трийсет апартамента и на никого не му е до другия. Едва ли някой е забелязал, че е живяла тук, че си е отишла. Само аз…
Последните капки вода се отцеждаха по краката ми. Стоях самотен и гол насред банята с глупавата слушалка на душа в ръка.
Мръкна се неусетно, както се скитах из празните стаи. Вече не миришеше толкова на фасове, ала от това ми ставаше само по-празно. Хрумна ми да запаля цигара, но не намерих. Гледах в тъмното зад прозореца. Вечер електроцентралата изпуска някакви частици, които поглъщат светлината. Те са съвсем безвредни и до сутринта се разпадат, така че на никого не пречат. Само дето небето над комплекса е винаги тъмно, без луна и звезди, с цвят на препечена глина. Насреща блещукаха червените лампички на комините, помислих си, че това също е красиво, когато върху съседния покрив проблесна лъч и веднага се скри. Човекът с фенера! Какво търси там? Ето го пак! Лъчът се плъзна ниско, осветявайки пръчките на антените. В този миг изгарях от любопитство. Идеше ми да изтичам отсреща и да се кача горе. Но съобразих, че дотогава онзи ще офейка. Внезапно окото на фенера се втренчи в моя прозорец. Неволно се отдръпнах, макар че добре разбирах, че това е случайно. Жълтият сноп се залута отново сред антените, после прониза небето и се скри. Изчаках малко. Покривите тънеха в мрак. Помислих си, че нейното присъствие би ме отървало от това излишно любопитство. Но нея я нямаше. И сякаш някакъв вакуум неумолимо ме всмукваше.
Събуди ме пронизителен звън. Денят беше като ослепителен фенер, заврян в очите. Бях отвикнал от телефона, така че не реагирах веднага. Оставих го да звънне три-четири пъти, докато си размърдам задника. Вдигнах слушалката, сигналът далечно отекна в ухото ми: свободно, свободно, свободно… Връхлетя ме необяснима, разкъсваща мъка. Жълти и розови облачета затанцуваха по белите латексови стени. Приседнах на един стол. Стаята изглеждаше съвсем гола, само подът – осеян с боклуци. През големите прозорци без пердета печеше едро ултравиолетово слънце. Въздухът беше неподвижен и сух. Хрумна ми, че ако остана още малко в това положение, ще се превърна на сол. Затова реших да измия чиниите.
През целия ден, докато чистех, мисълта за фенера на покрива не ми даваше мира. Имах малък план за довечера и това ми вдъхваше бодрост. Сега, когато тя си беше отишла, се нуждаех от нещо, с което да запълня часовете без нея. След като измих мръсните съдове, измих пода на кухнята и минах по другите стаи с прахосмукачката. Беше късно следобед, когато от нея нямаше вече и следа. И миризмата беше по-друга, по-скоро нямаше никаква миризма. Чашите съхнеха върху една кърпа на масата. Навън се смрачаваше. Чистото бельо приятно скърцаше под дрехите. Чувствах се леко напрегнат, но иначе бях доволен от себе си. Оставаше да потърся фенерчето си.
Усетих хладната вечер по раменете си и неочаквано се почувствах много лек, почти щастлив. Въздухът едва доловимо вибрираше. Бялата мараня на лампите висеше над задрямалите автомобили. Единствено червените сигнални лампички на комините бяха пробили неоновия свод. Зад боклукчийските кофи изскочи напето старче в анцуг. Сребриста пот оросяваше слепоочията му. То премина в кравешки тръс покрай мен с фанатично устремен напред поглед. Гуменките му самотно шляпаха по влажния нощен асфалт. Пресякох затревената площ между блоковете и хлътнах в отсрещния вход. Извиках асансьора. Разнебитеният брояч над вратата анемично просветна. Нетър-пеливо надникнах през строшеното прозорче. Стоманените въжета глухо свистяха в шахтата. Слизащият асансьор изтласка в лицето ми струя леден въздух. След минута бях горе.
Покривът напомняше повърхността на друга планета. Стъпвах по напукания от жега и студ дзифт, като внимавах да не се спъна в кабелите, сякаш бяха нещо живо, пипала или змии. Лъчът на фенерчето шареше няколко крачки пред мен. Антените хвърляха сенки като гигантски комари. Сиянието на уличните лампи се мяркаше като рядък белезникав дим между покривите. Внезапно комините ми заприличаха на източени от блатото шии на динозаври. Червените им очи любопитно святкаха. Опомних се плувнал в пот. За пръв път се качвах на покрив. Изглежда, тук вибрациите на електроцентралата са доста по-силни. Това е нещо като морска болест, както я описват по книгите. Жълтият сноп се луташе безплодно в краката ми. Тласкан от любопитство, бях дошъл да открия нещо – не знаех точно какво – и сега се чувствах объркан. Претърсих целия покрив, но не се натъкнах на нищо особено. Само пукнатините на дзифта се разклоняваха и чезнеха в мрака, загадъчни и глухи като линиите на дланта. Вдигнах разочаровано поглед, когато зърнах светлина на съседния покрив. Но в следващия миг угасна, сякаш бе усетила, че съм я забелязал. Автоматично загасих фенера. Няколко секунди стоях в тъмното, сграбчен от някакъв мощен рефлекс, без да разсъждавам. После ми хрумна, че може би само така ми се струва. Поех си дъх и запалих фенерчето. След миг припламна и жълта точка оттатък. Не, не беше халюцинация! И тогава видях другите светлини…
Върху всеки покрив блещукаше фенер – стотици, хиляди. Вибрациите пречупваха лъчите и караха светлинките да трептят. Открояваха се цели съзвездия. Погледнах сухата неприветлива твърд над главата си и помислих, че светът се е преобърнал. Облаците са изпаднали в празното и небето е чисто. И аз съм на небето. Свят ми се зави, но не от морска болест. Както я описват по книгите. Забелязах, че най-близката светлина се движи. Нагоре, надолу. Изведнъж си дадох сметка, че това са хора. Светлината се движеше. Даваха ми знак! Малко непохватно вдигнах фенера и повторих движението. Стори ми се, че всички други направиха същото. После настрани. И нагоре.
Сноп светлини се люшнаха като изкласила нива. Обхвана ме неописуемо вълнение. В този миг се почувствах като брънка от една общност, това единствено имаше значение за мене. Не бях сам, не бях тъжен. Не знаех кой пръв се е качил на покрива и е размахал оттам фенера си, малко се интересувах и защо го е направил. Обзе ме непреодолимо желание да поздравя другите, да им дам знак за себе си, както те на мен. Вдигнах високо фенера и описах дъга над главата си. Ала какъв беше възторгът ми, когато видях другите да изпълняват моето движение. Не, това не беше заговор. Не беше нашествие на инопланетяни. Не беше и секта на лунатици. Беше братство на хора. Хора като мен, избрали най-универсалния код за общуване – светлината.
Така прекарах много нощи. Бях щастлив и нехаех за нищо. Често се случваше да изкача някой покрив, който вече бе зает. Тогава се налагаше да потърся друг – такова беше неписаното правило на играта. Слава богу, в града имаше толкова покриви! Докато един ден не дойде заповед до всички домоуправители, която гласеше: „По съображения за повече сигурност нареждам с датата на получаване да се ЗАКЛЮЧВАТ всички изходи към покривите. За неизпълнение отговорните лица ще отговарят пред закона, както следва“. Запечатаха изходите и сложиха по един войник с пушка да пази. 1989 г.
С Алек Попов се познаваме и от:
Подарете си вдъхновение
Най-интересните статии от изминалата седмица ви очакват! Всяка Неделя сутрин във Вашата пощенска кутия.