За пръв път на български език излиза „Жената на прозореца” от Ей Джей Фин (псевдонима, зад който се крие редактора на издателство William Morrow Даниел Малори).

Романът е първият дебют от близо десетилетие, който оглавява престижната класация на „Ню Йорк Таймс” още с излизането си на пазара.

---

Книгата може да поръчате с 5% отстъпка и промокод за читателите на списанието тук.

---

Книгата остава на тази позиция цели четири седмици, изпреварвайки по продажби „Произход” на Дан Браун и е посрещната с позитивни рецензии от писатели като Стивън Кинг, Джилиан Фин и Руъ Уеър, а правата на романа са продадени за издаване на цели 40 езика, както и за филмиране – от FOX.

Сюжетът

Анна Фокс се е затворила в дома си в Ню Йорк и не смее да излезе навън. Тя страда от агорафобия и прекарва дните си в пиене на вино, гледане на стари филми и спомени за по-добри времена. Докато шпионира живота на своите съседи, тя става свидетел на престъпление.

Дали наистина е видяла това, което си мисли, че е видяла? Дали страда от параноя, или нещо зловещо наистина се случва съвсем близо до нея. Кое е истинско и кое – плод на нейното въображение и на злоупотребата с лекарства и алкохол?

Романът е вдъхновен от класическите филми ноар, изпълнен е с препратки към култови ленти на Алфред Хичкок и напомня за нашумелите през последното десетилетие психотрилъри като „Не казвай сбогом”, чийто автор – Джилиан Флин, нарече „Жената на прозореца” (ИК „Сиела“)

„ноар за новото хилядолетие”.

Жената на прозореца

Ей Джей Дин

ПОНЕДЕЛНИК

25 октомври

ДВЕ

Колата мина преди минута, бавно и печално, като катафалка, задните светлини проблясваха в тъмнината.

– Нови съседи – казвам на дъщеря ми.

– В коя къща?

– От другата страна на градината. На двеста и седем. Сега са отвън, движат се като призраци в полумрака, вадят кашони от багажника.

Тя сърба.

– Какво ядеш? – я питам. Имат китайска вечер, разбира се; поръчали са „ло мейн“.

– Ло мейн.

– Не и докато говориш с мама – не се яде.

Тя отново посръбва, примлясква.

– Ма-ам.

Постоянно се разправяме за това; съкращава „мамо“, въпреки възраженията ми, до това късо и глупаво „мам“.

– Не обръщай внимание“ – съветва ме Ед. Той обаче продължава да си бъде „тати“.

– Трябва да идеш да им кажеш здрасти – предлага Оливия.

– Бих искала, сладурче. – Понасям се нагоре, към втория етаж, откъдето се вижда по-добре. – О-о-о, навсякъде е пълно с тикви. Всички съседи имат по една. Семейство Грей имат четири. – Стигам до площадката с чаша в ръка, виното се плиска по устните ми. – Ще ми се да мога да ти донеса тиква. Кажи на татко да ти купи една. – Отпивам, преглъщам. – Кажи му да вземе две, една за теб и една за мен.

– Добре.

Забелязвам лицето си в тъмното огледало на тоалетната.

– Добре ли си, съкровище мое?

– Добре съм.

– Не си ли самотна? – Нямаше истински приятели в Ню Йорк; беше много плаха, много малка.

– Не.

Взирам се в мрака на върха на стълбите, в тъмнината отвъд. Денем през купола на стъклената капандура отгоре им струи светлина; нощем капандурата е като широко отворено око, което зяпа в кладенеца на стълбището.

– Липсва ли ти Пънч?

– Не. – Тя и с котарака не се разбираше много. Той я издраска една Коледа, лапата му се стрелна през китката є, две бързи замахвания от север на юг, от изток на запад; кръв бликна от ярката решетка, която ноктите му оставиха по кожата є. Ед едва не изхвърли котарака през прозореца. Търся го с очи и го откривам, сгушен на дивана в библиотеката, наблюдава ме.

– Дай да се чуя с татко, сладурче. – Изкачвам се на следващия етаж, рогозката на стълбите ми дращи стъпалата. Защо въобще сме я сложили? И се цапа толкова лесно.

– Хей, ленивке – поздравява ме той. – Нови съседи значи?

– Да.

– Не дойдоха ли нови съседи съвсем наскоро?

– Това беше преди два месеца. На 212. Милърови. – Завивам обратно надолу по стълбите.

– Къде се нанесоха сега?

– На 207. От другата страна на градината.

– Кварталът се променя.

Стигам до следващата площадка и отново завивам.

– Не докараха много багаж. Само в колата.

– Сигурно камионите ще дойдат по-късно.

– Сигурно.

Тишина. Отпивам.

Вече отново съм в дневната, край камината, по ъглите пробягват сенки от пламъците.

– Виж… – започва Ед.

– Имат син.

– Какво?

– Имат син – повтарям, притискайки чело до студеното стъкло на прозореца. В Харлем още не са инсталирали натриеви лампи и улиците са осветени само от полумесеца на луната, но аз все пак различавам силуетите им: мъж, жена и високо момче, пренасящи кашони до входната врата. – Тийнейджър – добавям аз.

– По-кротко, лъвице.

И преди да успея да се спра:

– Щеше ми се да си тук.

Изненадана съм от себе си. Ед също, ако съдя по реакцията му. Пауза.

И тогава:

– Имаш нужда от още време – казва той.

Аз мълча.

– Докторите казват, че по-продължителен контакт няма да ти се отрази добре.

– Аз съм докторът, който го казва.

– Ти и останалите.

Нещо изпуква зад мен – в камината хвърчат искри. После пламъкът се укротява и продължава тихо да бумти.

– Защо не поканиш новите съседи на гости? – ме пита той.

Пресушавам чашата.

– Мисля, за днес стига толкова.

– Анна.

– Ед.

Почти чувам как диша.

– Съжалявам, че не сме при теб.

Почти чувам ударите на сърцето си.

– И аз също.

Пънч е слязъл след мен. Грабвам го с една ръка, оттегляме се в кухнята. Поставям телефона на плота. Още една чаша преди лягане.

Хващам бутилката за гърлото и се обръщам към прозореца, към трите призрака, които се движат из алеята, и вдигам тост в тяхна чест.