Излезе трето, любопитно заглавие от серията Cabinet of curiosities, представяща книги за странни културни практики и явления. (Изд. Ерове).

След удивилите ни като теми, текст и оформление „Дивашка жътва“ на Карл Хофман и „Змията и Дъгата” на Уейд Дейвис, няма как да не разгърнем и него.

Превърнал се в модерна класика, „Крадецът на орхидеи“ на Сюзън Орлийн е отличителен, забавен и завладяващ разказ за една невероятна обсесия.

Решен да клонира застрашено растение – много рядката “Орхидея призрак” (Polyrrhiza lindenii) – изключително ексцентричният и странно привлекателен мъж на име Джон Ларош води Орлийн на незабравима обиколка из малко познатата американска субкултура на продавачите на растения.

Действието в това интимно журналистическо разследване се развива в блатата на Флорида и извън тях, където ще срещнем още индианците семиноли, които му помагат и закона, който се бори с него.

В края Орлийн, както и читателят ще придобият много по-голямо уважение към решителността на аутсайдера Ларош и ще открият нова завладяваща дефиниция за страст. Четири години след публикуването на книгата, тандемът Спайк Джоунз – Чарли Кауфман изгражда върху историята филма „Адаптация“, с Мерил Стрийп в ролята на Орлийн.

 

Крадецът на орхидеи

Сюзън Орлийн

Смъртоносен поминък

Уилям Арнолд, велик ловец на орхидеи от Викторианската епоха, се удавя в реката Ориноко по време на експедиция за събиране на орхидеи. Ловецът на орхидеи Шрьодер, съвременник на Арнолд, пада и загива по време на лов в Сиера Леоне. Ловецът Фалкенберг бива погубен по време на пътуване в Панама. Дейвид Боуман умира от дизентерия в Богота. Ловецът Клабок е убит в Мексико. Браун намира смъртта си на остров Мадагаскар. Ендреш е застрелян в Риоача. Густав Уолис загива, покосен от треска в Еквадор. Диганс е надупчен с пистолети от местни в Бразилия. Осмърс изчезва безследно в Азия. Лингвистът и събирач на растения Огъстъс Маргъри надвива зъбобола, ревматизма, плеврита и дизентерията, докато плава по реката Яндзъ, само за да бъде убит след края на мисията си, докато пътува в покрайнините на Бамо. Ловът на орхидеи е смъртоносен поминък. А това винаги е било част от очарованието му. Ларош обичаше орхидеите, но постепенно стигнах до заклю- чението, че също толкова обича и трудностите и смъртните опасности, съпътстващи сдобиването с тях. Колкото по-ужасяващо беше преживяването му в тресавището, толкова по-въодушевен щеше да бъде и той от растенията, които бе събрал от там.

Перверзното увлечение на Ларош по нещастията е често срещано сред ловците на орхидеи. Статия, публикувана в списание през 1906 г., гласи: „Голяма част от романтиката в култа към орхидеите се крие в събирането на екземпляри от местностите, където те растат поначало – може би в някое блато, развъдник на малария или пък в страна, пълна с враждебно местно население, което е готово да убие и дори да изяде предприемчивия събирач“. През 1901 г. осем ловци на орхидеи заминават на експедиция във Филипините. В рамките на месец един от тях вече е изяден от тигър, друг е залят с бензин и изгорен жив, петима изчезват безследно и само един успява да оцелее и да излезе от гората с четиресет и седем хиляди цветя от вида Phalaenopsis. Млад мъж, изпратен през 1889 г. да търси катлеи за английския колекционер сър Тревър Лорънс, прекарва четиринайсет дни в калната джунгла, след което никой никога не чува повече за него. Десетки ловци стават жертви на треска, малария, инциденти или убийства. Други се превръщат в трофеи за главорези или в храна за ужасни същества като летящи жълти гущери, гърмящи змии, ягуари, кърлежи или жилещи оси „марабунта“. Някои ловци на орхидеи биват погубени от свои „колеги“. Всички тръгват на път с готовността да упражнят насилие. Албърт Миликън, който участва в експедиция в северните Анди през 1891 г., пише в дневника си, че най-ценните запаси, които си е подготвил, са ножове, мачете, револвери, ками, пушки и пистолети, както и тютюн за една година напред. Да бъдеш ловец на орхидеи винаги е означавало да преследваш прекрасни неща по отвратителни места. От средата на XIX век до началото на XX век, когато ловът на орхидеи е в своя разцвет, опасните места са действително много опасни, затова всеки, който предлага услугите си като ловец, е задължително да бъде жилав, дързък и готов да умре далече от дома.

Някои викториански колекционери на орхидеи сами отпътуват към тропиците, но повечето си остават у дома и заплащат на професионални ловци да пътуват по света и да събират цветя за тях. Затова да имаш тропически орхидеи се превръща в знак, че си достатъчно заможен, за да си позволиш да наемеш чужд човек да изпълни задача, която би могла да му коства живота. В мига, в който Англия започва да проявява интерес към тропическите орхидеи, англичаните започват да търгуват с тях. Производителите, които отглеждат цветята само с търговска цел, зависят изцяло от ловците на орхидеи. Никой в Англия по това време не е достатъчно умел в култивирането и отглеждането на тропически орхидеи, затова ловците са единственият източник на стока за оранжериите, както и, разбира се, на нови видове. През 1894 г. например видният викториански колекционер на орхидеи Фредерик Сандър, притежател на шейсет парника в имението си в Сейнт Олбанс, наема двайсет и трима ловци, които да събират цветя за него по цял свят, сред които: един човек в Мексико, двама в Бразилия, двама в Колумбия, двама в Перу, един на остров Мадагаскар, един в Нова Гвинея, трима в Индия и един на територията на Стрейтс Сетълмънтс. Един от най-умелите ловци на Сандър е як чех на име Бенедикт Розъл. Розъл отрязва лявата си китка при инцидент в Хавана, когато демонстрира как работи машина за извличане на влакна от коноп, която сам изобретява. Желязната кука, която използва на нейно място, само допринася за мрачното му изражение. Розъл обхожда цяла Южна Америка и открива осемстотин нови вида орхидеи. В разгара на викторианската треска за орхидеи стотици ловци на орхидеи, наети от различни производители, кръстосват цял свят. През 1863 г. сред пътниците на борда на кораб, плаващ към Андите, са Джон Уейър, член на Кралското градинарско общество; Джон Блънт, който работи за върлия съперник на Фредерик Сандър – Джон Лоу; и ловец на име Шлим, нает от Жан-Жул Линден, виден белгийски собственик на оранжерии. Всички тези мъже пътуват към една и съща местност в Андите в търсене на едно и също растение – перуанския „Одонтоглосум“, като всеки е обещал на работодателя си, че ще се завърне първи у дома с този вид. Широкият свят е препълнен с ловци на орхидеи. Понякога, когато пътищата на хора, служещи за съпернически производители, се пресичат, те се избиват един друг, или поне се опитват.

Уилям Арнолд – ловецът, който се удавя в река Ориноко, е млад германец, който често работи за Фредерик Сандър. Арнолд е дързък и избухлив човек, всеизвестен с придирчивостта си в избирането на оръжия за път. Говори се, че се е хвалел пред другите ловци как е отказал добре платена работа, защото освен парите производителят му предложил само един стар пистолет. Веднъж Сандър изпраща Арнолд на лов за катлеи в Бразилия. На кораба на път за там Арнолд се спречква с друг ловец на борда, който също отива в Бразилия за катлеи, но работи за съперника на Сандър – Джон Лоу. И двамата ловци са тежко въоръжени и войнствено настроени. Насред тирадата от самохвалства, заплахи и размахани хладни оръжия, те почти стигат до двубой. Когато пристига в Бразилия, Арнолд пише на Сандър за инцидента. Биографът на Сандър, Артър Суинсън, споделя, че той, от своя страна, му отговаря: „Случилото се ме кара да се вълнувам много и ме радва, защото обожавам подобни битки безкрайно много“. Той нарежда на Арнолд веднага да прекрати търсенето на катлеи и да започне да следи ловеца на Джон Лоу и какви растения събира той, като сам взема от всички, както и от онези, които съперникът му пропусне. Сандър предлага на Арнолд също така да пробва да уринира върху растенията на конкурента си, когато са опаковани и готови за доставка, защото така те щели да повехнат и да измрат, докато пристигнат у дома.

Ловците работят самостоятелно и очевидно рядко проявяват солидарност. Никога не пътуват със себеподобни, но понякога са придружавани от многобройни екипи – в обкръжението на Джоузеф Хукър от шейсет души присъстват например: камериерка, кулита, събирачи на семена, катерачи, препаратор на животни и експерт по сушенето на растения. Всички те обаче, без съмнение, се чувстват самотни. Когато носталгията по дома обхване Огъстъс Маргари например, той излиза пред палатката си и запява песните Polly Wolly Doodle или My Darling Clementine. И въпреки това, ако един ловец срещне друг в джунглата, те не се заговарят и определено не изричат нищо по повод на орхидеите си. Често обаче предоставят грешна информация или дават лъжовни напътствия към някакъв измислен хълм, покрит целия с цветя, а понякога оставят и фалшиви карти, по които са маркирани предполагаеми хабитати на орхидеи, за да изпратят противника си в погрешната посока. Прекалено са горделиви или алчни, или и двете. Повечето събират всеки вид орхидея, на който попаднат. Чешкият ловец на орхидеи Розъл веднъж изпраща на Сандър пратка от Южна Америка с общо тегло от осем тона. Тъй като ловците на орхидеи полудяват при мисълта, че някой друг ловец може да намери растения, които те са пропуснали да забележат, те събират всичко от дадена местност и я опожаряват. Дори ловци, наети от един и същ производител, работят в безмилостна конкуренция. Съперничеството помежду им често е толкова изострено, че те дори забравят за орхидеите. Всеки път, когато някои от ловците на Сандър се срещнат по време на лов, те оставят настрана търсенето на орхидеи и без никаква причина започват да се преследват един друг из джунглите.

Ловците на орхидеи пътуват по опасни и страховити далечни места, но това изобщо не ги спира. Говори се, че Бенедикт Розъл е ограбван седемнайсет пъти по време на пътешествията си. Английският ловец Джоузеф Хукър прекарва две години в търсене в Хималаите, запасен единствено с очила и ловна връхна дреха от тартан. Не разполага с никаква планинарска екипировка, освен вълнени чорапи и предпазна козирка, изработена от булчински воал, дадени му от съпругата на негов приятел. По време на планинския преход Хукър се храни с бисквити и пие чай и висококачествено бренди, носи пътническо писалище от масивен дъб и няколко кутии с меден обков и заспива с „Пътешествие около света с кораба „Бигъл“ на Чарлз Дарвин под възглавницата си. Рядко се наспива добре през нощта, защото яковете, които използва за товарни животни, не ги лови сън и са толкова нахални, че често завират главите си в палатката му и пръхтят, докато не го събудят. По време на седемте месеца, прекарани в Асам, Хукър постоянно подгизва в обилни дъждове. И въпреки всичко успява да устои и в края на пътешественическата си одисея е събрал хиляди нови видове и е станал първият европеец, обходил склоновете на Кангчендзьонга – третия най-висок връх в света. През 1865 г., приключил със странстванията, Хукър става директор на Кралската ботаническа градина в Кю.

Търговците на орхидеи не се поколебават и за миг да изпращат ловците си по най-гибелните места. За един селекционер навярно е проблемно да загуби някого от хората си при злополука, но не толкова, колкото да пропусне шанса да притежава някое цвете. Друго име сред видните викториански ловци на орхидеи е Карл Рьобелин, германец със стабилна психика и непоклатима физика. По заръка на Сандър веднъж той отива на лов на малък остров във Филипините. Тъкмо след като пристига там, земетресение разтърсва острова из основи и Рьобелин едва не загива. Още в мига, в който успява да се добере до безопасно място, той изпраща телеграма на Сандър, като му обяснява, че се връща в Англия, защото островът е опустошен. В края на съобщението си обаче добавя, че тъкмо преди да удари земетресението, в джунглата е зърнал невероятни лилави ванди, ухаещи на канела. Ако Рьобелин наистина е искал да си тръгне от Филипините и да се прибере, тъкмо това било най-погрешното нещо, което би могъл да каже. Сандър отвръща на телеграмата с нареждането Рьобелин да се завърне на острова и да намери тези ванди или да си търси друг работодател, който да заплати за пътя му към дома. Рьобелин отказва, а заплахите на Сандър стават още по-настървени, докато първият най-сетне отстъпва. Растението, което Рьобелин намира сред развалините, е нов вид, който по-късно получава името Vanda sanderiana. Засажда се на показ за широката публика в Кралската ботаническа градина в Кю, а когато разцъфтява, предизвиква такава сензация, че привлича хиляди посетители. Много ванди, които се отглеждат за продан днес, могат да проследят произхода си до спасения от Рьобелин вид.

Най-знаменитият ловец на Сандър обаче е друг германец на име Уилям Михолиц. Той е неуморим, много работлив и прозорлив и тъкмо на неговите безбройни открития Сандър дължи превъзходството си сред останалите търговци. И въпреки това Сандър никога не е особено мил с него. Веднъж например, когато Михолиц се прибира от Еквадор към Англия, корабът му се запалва. Плавателният съд е напълно унищожен, орхидеите, които Михолиц е събрал за Сандър, изгарят до една, а самият ловец едва не изгубва живота си. Той изпраща телеграма на Сандър с думите: „Корабът изгоря! Какво правим?“. Сандър му отговаря: „Връщай се обратно!“. Михолиц обяснява: „Прекалено късно. Дъждовен сезон.“, а Сандър добавя: „ВРЪЩАЙ СЕ“. През 1899 г. Михолиц изчезва за няколко месеца, при което Сандър е по-скоро ядосан, отколкото притеснен. В писмо до свой приятел той се оплаква: „Вероятно са изяли Михолиц – нищо не се чува за него“. Михолиц не е изяден и в крайна сметка се появява, при което Сандър го поздравява и веднага го изпраща да събира цветя в Колумбия, въпреки че тъкмо по това време в страната избухва революция. Веднъж Сандър изпраща Михолиц и до островите Танимбар, отдалечени земи на югозапад от Нова Гвинея. След няколко месеца Сандър му пише, за да разпита какви орхидеи е намерил из Танимбар. Михолиц обяснява, че успешно е отбелязал къде растат орхидеи и е съумял да открие местни, които да му помогнат със събирането им, но се е сблъскал с препятствие: „Разрази се тежка битка. Привечер хората донесоха загиналите и ранените. Трима бяха обезглавени от врага, а на един му липсваха и ръцете, стъпалата и, не на последно място, пенисът, който окачиха заедно с едната ръка над портата на селото. След този бой никой вече не искаше да дойде да събираме растения“.

Сандър и Михолиц, изглежда, не са от най-спогаждащите се двойки, но това, което ги сплотява, е, че и двамата са влюбени в едно и също нещо. За тях всичко, различно от орхидеите, е крайно маловажно и безинтересно – дори войната и смъртта. На прага на Първата световна война Михолиц пише на Сандър, че надвисналият конфликт го тревожи, но по една-единствена причина, която Сандър очевидно разбира добре: „Предполагам, че ако се стигне до световна война, търсенето на орхидеи ще бъде сведено до минимум“. Няколко години по-късно Сандър се озовава на смъртен одър. Малко преди да изпадне в непробудна кома, той изпраща до управител на градина във Франкфурт бележка със следните редове, които Михолиц със сигурност би оценил: „Тази болест ще ме довърши. Кажи ми, държат ли се растенията, които ти изпратих? Живи ли са още?“.

Някои ловци пътуват през толкова голяма част от живота си, че се привързват към джунглите и се чувстват чужди у дома. Карл Рьобелин се среща с местните жени и усвоява езика на всяка страна, в която е изпратен на лов, докато след няколко години не се установява в Мианмар с местна жена и продължава само да изпраща по кораб до Англия растенията, които събира там. Чарлз Уотъртън, който написва книгата „Странстване из Южна Америка“, заявява, че по време на пътуванията си бива „обзет от непреодолима непоносимост към Пикадили“ и отива да живее за постоянно при индианците от Ориноко. Не разполагаме обаче със сведения относно вижданията на местните от Танимбар – Асам или Белиз – например за европейските ловци, които пристигат изневиделица и започват да прибират дивите цветя от земите им. Често се случва местни жители да влязат в ролята на водачи на ловците. Истината е, че повечето ловци ги уважавали единствено заради умението им да намират търсените цветя. Джоузеф Хукър например се присмива на хората, с които се среща по чуждите земи: нарича бхотиите „ексцентрични и безобразни“; лепча за него са „истински страхливци“, а кхасите – „намусени и твърдоглави хора“. Треската за орхидеи взема превес над общоприетото благоприличие. В най-лошите си форми тя се доближава до високомерието и чувството за надмощие, увенчали колонизацията на Европа, само че в по-малък мащаб. В края на осемдесетте години на XIX век един англичанин открива нов вид орхидеи, растящи насред гробища в Нова Гвинея. Без дори да си направи труда да поиска разрешение, той разкопава гробовете и събира цветята. Малко след това му хрумва да даде на хората, чиито прадеди е изровил от земята, по няколко стъклени мъниста, за да ги компенсира за разтурените гробове, но и за да ги убеди да му помогнат да пренесе растенията до пристанището. След като гробищната пратка пристига в Лондон, тя бива изцяло продадена на луксозна аукционна къща за рекордна парична сума. Друг ловец, отново в Нова Гвинея, открива няколко орхидеи, цъфтящи върху човешки останки. Събира цветята и ги изпраща в Англия, като някои остават прикрепени към ребра и пищяли. През същата година един Dendrobium, намерен в Мианмар, бива продаден на търг в Лондон, все така прикрепен към черепа, върху който е открит първоначално.

Някои видове орхидеи биват събирани и отнесени в Европа, но след това не могат да бъдат повторно открити сред дивата природа. Наричали ги „изгубени орхидеи“ и всеки любител и амбициозен търговец, всеки горд ловец на орхидеи се стремял да намери такъв вид. Сред изгубените орхидеи попада и видът Paphiopedilum fairrieanum. Открит в Индия в началото на XIX век, след време той сякаш изчезва. Ловците пребродили Индия и Мианмар в търсене на вида, ала без успех, и въпреки това работодателите им ги пращали отново и отново. Ловците на Фредерик Сандър намират няколко вида много подобни на Paphiopedilum, а самият той е убеден, че е ударил джакпота. Сандър изпраща няколко мостри на изтъкнатия ботаник Уилям Райхенбах, който изследва растенията, потвърждава, че са катлеи, а не екземпляри от изгубения вид Paphiopedilum, и изпраща злобна и подигравателна бележка към Сандър: „Не ме занимавай повече с глупавите си катлеи, прекалено са незначителни!“. Paphiopedilum fairrieanum в крайна сметка е открит отново четиресет години по-късно от ловец в Хималаите. В един момент катлеите от вида Cattleya labiata vera са често срещани в европейските оранжерии, но изведнъж те започват необяснимо да повяхват една по една, докато не остава само един екземпляр в Западна Европа. Нито един собственик на оранжерия или ловец не може да си спомни къде видът е бил открит за първи път. Тогава и последният парник с единствения оцелял екземпляр изгаря и последната култивирана катлея от вида Cattleya labiata vera загива. В продължение на седемдесет години ловците копнеят и я дирят без успех и в крайна сметка общо взето изоставят търсенето ѝ. Една вечер, след като са изминали вече седем десетилетия от изгарянето на последното цвете, британски дипломат забелязва на официална вечеря в посолството в Париж една жена, в чиято гривна има цветя, които напомнят много на Cattleya labiata vera. Той тръгва по следите на цветето, стига до Бразилия и установява, че това наистина е оплакваната катлея, а съвсем скоро ловците вече са запасили европейските разсадници с нея. Много други изгубени орхидеи обаче не биват откривани никога повече.