„България за начинаещи” от журналиста и политически коментатор Веселина Седларска е кратък сборник с най-смешните и най-тъжните познати или неразказвани досега случки от журналистическата кариера на Веселина.

С присъщото си тънко чувство за хумор тя отвежда читателя по криволичещите пътеки на българското минало и настояще, за да го запознае с множество странни, но истински сюжети.

Преливайки от разказ в разказа, без да следва стриктни правила, книгата се превръща в авангардно литературно изпълнение, в чиято мелодия зазвучава цялата народопсихология на българина, но в никакъв случай на цената на достоверността или непременната сензация.

Сборникът ще бъде представен на 31 октомври от 18:30 ч. в Национална библиотека „Св. Св. Кирил и Методий”, където автор, Любомир Дилов-син и Захари Карабашлиев ще отворят кутията на … Веселина и ще си поговорят за българската журналистика, която се променя също толкова бързо, колкото динамично се развива и обществото ни.

България за начинаещи

Веселина Седларска

ДИ-СИ-ДЕНТ

Тази дума е с променливо значение. Сега, почти трийсет години по-късно, дисидент означава човек, който отказва да се превърне в простак. Такъв човек обикновено е все още начинаещ в урока по

БЪЛГАРИЯ

Павлина е моя приятелка, но не затова я ценя, а обратното – ценя я и затова е моя приятелка. Тя е почти сляпа. Има в детството ѝ някаква случка, към която никога не съм имала силата да я върна, но знам, че от нея тя е излязла полусляпа. Била е съвсем малка, така и не знам колко малка и дали преди това да се случи, е успяла да види, че има цветове, че има нюанси, дали знае какво е синьо небе или червено лале. Казвала ми е, че вижда хората като сенки, като контури, и се смята за голяма щастливка в сравнение с хората, които не виждат и това. Тя си знае какво ѝ е струвало да учи, да завърши висше образование. Във всеки случай струвало ѝ е много повече, отколкото на нас, виждащите. Това, че винаги и за всичко е трябвало да полага повече усилия от нас, го разбирам. Не разбирам как успява да изглежда по-елегантна от нас, по-весела, по-делова. Как смогва да обгрижва семейството си по-добре от нас. Не съм виждала мъжа ѝ с неизгладена риза. Децата ѝ не тръгват на училище, без да е проверила как са се подготвили. Къщата ѝ блести от чистота. Забравих да ви кажа, че работи.

Сестрата на Павлина живее в САЩ. Завършила е медицина в Полша, била е омъжена за поляк. Мъжът ѝ бил от заможно семейство от партийната номенклатура по онова време. Животът им обаче не потръгнал и решили да се разведат. Цялото семейство на полския апаратчик се впрегнало да задържи детето им в Полша, но сестрата на Павлина победила в тази неравна битка и се завърнала със Слав в България. Слав отраснал тук при баба си и дядо си, ходил в българско училище, докато майка му отишла в САЩ да си опита късмета. Опитът излязъл сполучлив, сестрата на Павлина успяла в една известна болница, дори била наета в екипа на известен хирург и решила да вземе Слав при себе си в САЩ. По онова време момчето вече било в девети клас.

Две години по-късно сестрата на Павлина я покани на гости в САЩ. И тя замина със съпруга си и сина си Кирил, който току-що бе завършил първата си учебна година в английска паралелка на езиковата гимназия.

Щом пристигнали, взели душ и седнали да се видят след дългата раздяла, сестрата на Павлина извадила списък с летни семинари и попитала: „Кой от всички тези курсове ще посещава Кирил, докато сте тук?“.

Ставало дума за едномесечен престой, който българското семейство си представяло като екскурзия, но вече американизираната сестра на Павлина не можела да си представи, че те ще седят един месец в града и няма да се занимават с нещо. „Така стоят нещата тук, всеки учи и през лятото“ – обяснила. Като прегледал внимателно, но с явно нежелание, списъка, Кирил избрал летния семинар по английска литература. Така или иначе му предстояло в училището в България да учи английска литература, защо да не се обогати с нещо повече тук. Курсът се провеждал в училището на Слав, където пък Слав посещавал летен курс по компютри.

Тръгнали на следващия ден – втория от престоя им, двамата първи братовчеди към училището.
„Искам да те предупредя нещо – казал Слав съвсем делово, – моля те, не казвай в училището, че сме братовчеди.“ „Защо“ – попитал Кирил. Без капчица притеснение Слав му обяснил: „Защото ще разберат, че съм българин, тъй като и ти си българин. А аз тук съм обяснил, че съм поляк.“

„Защо криеш, че си българин – недоумявал Кирил, – не обичаш ли България?“ „Кажи ми само една причина, заради която си струва да обичаш България“ – отговорил му Кирил.

Денят минал обикновено като за американско училище. Кирил се запознал с много деца, казал им, че е българин, което съвсем не било причина тези деца да странят от него. Няколко дори го поканили в домовете си на гости.

Следобед двамата първи братовчеди се върнали у дома и Кирил помолил майка си да отидат в съседната стая, тъй като искал да ѝ каже нещо важно насаме. И я попитал: „Мамо, можеш ли да ми кажеш само една причина, заради която да обичам България.“

На другия край на света, на втория ден от пребиваването им в една мечтана от толкова много хора страна, все още замаяна от разликата в часовете, Павлина почувствала като остра болка изключителността на момента. Тя разбирала, че се намират на особено място във все още особеното време, и сетивата им реагират, като преувеличават всяка гледка, всяка дума. Разбирала… впрочем нека чуем от самата нея какво разбирала.

„Съзнавах, че това, което ще му кажа в този момент, ще се помни цял живот. Знаех, че това, което той ще чуе, най-вероятно ще каже след време на своите деца, на внуците си. Исках това, което ще кажа, да прозвучи добре, да прозвучи убедително не само сега, но и след време. Исках да не се срамувам от думите си, независимо кога и пред кого ще бъдат повторени. С други думи: исках да измисля някаква голяма, огромна, някаква неоспорима причина за обич към България. Исках да кажа нещо, от което той да се почувства горд, че е българин. Но нищо, нищичко такова не ми идваше наум. В главата ми хаотично преминаваха имената на Ботев, на Левски, но как да ги свържа с момента, как? Какво да му кажа, Господи! И в един момент, без да разбера как, без да разбера защо, се чух да казвам: „Сине, погледни ме мен, своята майка. Аз съм почти сляпа. Ти мен обичаш ли ме?“

„Мамо, какво говориш, разбира се, че те обичам, много те обичам!“

Няма друга причина, това е

ПРИЧИНАТА