„Времеубежище“ на Георги Господинов звучи някак актуално днес, почти реалистично, нищо че е антиутопия. Макар и силно хиперболизирана, писателят рисува картина на обществото ни в момента – разделение, блян по миналото, страх от бъдещето, прекомерно заиграване с патриотизма, историята и емоциите на хората. И въпреки това, романът има своя замисъл, извън политическите игри на настоящето – да ни разкаже за един бъдещ свят, изграден от минало. А защо хората често изпитват жажда за минало ли? Много просто – защото ги е страх от неизвестното бъдеще, а миналото, макар и „втора употреба“, е един вид познато бъдеще.

Сюжетът

Романът „Времеубежище“ е разделен на пет части – „Клинка за минало“, „Решението“, „Една отделно взета страна“, „Референдум за минало“ и „Дискретни чудовища“. Всяка от тях се фокусира върху различна част от сюжета, като го надгражда и доразвива. На моменти дори звучат като отделни истории, макар че тезата за връщането в миналото под една или друга форма е обединяваща. В „Клиника за минало“ авторът ни разказва за психологически проект, който цели да дава спокойствие на хора, предимно възрастни, които са останали сами със спомените си. На различните етажи от тези клиники се възпроизвежда атмосферата от различни периоди от младостта на настоящите „пътешественици“ на паметта – например 70-те години на миналия век в България, 60-те в Англия, 80-те във Франция. Помещенията са мебелирани и декорирани с вещи от точно тези години, вкл. книги, вестници, плакати, грамофонни плочи. Това помага на пациентите да намерят спокойствие и да излекуват тревожността си, причинена от болестта и непознатото и трудно за разбиране настояще.

В следващите глави иновативната концепция за „клиника за минало“ излиза от границите на конкретните заведения и обхваща, дори бих казала – облъчва, обществото – както в България, така и в Европа. Личностното разстройство се превръща в обществено. И в България, и в Европа се провеждат референдуми, в които печелят политически фракции, които продават емоциите от различни исторически глави на държавите. В България официално печелят две на пръв поглед различни партии, които се коалират и най-просто казано – връщат социализма. Тогава авторът напуска страната, защото не иска да се връща обратно в един строй, чийто генезис и порядки са описани както по лични спомени, така и по медийни публикации и исторически факти в различни части на книгата.

Разбира се, във „Времеубежище“ намират място и други важни моменти от европейската и световна история на миналия век. Изключително любопитен е начинът, по който Господинов ни представя тяхното пресъздаване в настоящото. Като например убийството на австрийския ерцхерцог Франц Фердинанд, което става причина за избухването на Първата световна война.

Това за мен е много важен елемент от разбирането на книгата – „пресъздаването“ на миналото и с каква точност и с какви разлики се прави това. Именно тук се крие важният момент за осмисляне на подобен тип блянове – можем ли наистина да върнем времето назад или това връщане ще бъде една несполучлива възстановка на миналото? Кой би се възползвал от това? Няма ли това да ни постави в изкуствена среда и съзнанието ни да ни лъже, че живеем в хубавото настояще? И още – как колективният избор за стъпка назад не е по-различен от умората на паметта при възрастните от клиниките за минало. И как колективът влияе на всеки индивид в него, без абсолютно никакво значение какво е било личното му предпочитание за обществен строй и бъдеще. Любопитен е и фокусът върху причините, които карат хората – колективно или самостоятелно – да искат да върнат времето назад.

Освен с психологическия сюжет с привкус на реализъм, „Времеубежище“ ме впечатли и с разнообразните похвати за комуникация с читателя. Историята ту върви като диалог с алтер егото на писателя – Гаустин, ту е под формата на кореспонденция с него. Между тях се вмъкват исторически справки, актуални новини, лични преживявания, записки тип „дневник“, спомени, разсъждения и обобщения. Това повишава вниманието на читателя, защото трябва внимателно да следи нишката, за да нареди хронологията на събитията, да ги разбере и осмисли. Препоръчвам ви „Времеубежище“, а от върха на моята камбанария се надявам тази творба да остане в жанра антиутопия и да загуби усещането за пророчество, което днес има. Защото, знаете ли, винаги съм си мислила, че младите хора (поне, а и обществото като цяло) имат невероятната привилегия да се развиват, да правят бъдещето си по-добро, да използват миналото като учебник по успехи и грешки, но не като решение на настоящи несгоди и страхове. И е толкова тъжно, че във всяко общество винаги се намират хора, които по често користни причини, се заиграват с емоциите на съгражданите си, за да ги накарат да искат нещо, което исторически доказано не е (било) онова Добро, което всички търсим.

И не на последно място – любимият ми цитат –

„Всяка обсесия ни превръща в чудовища“.

Избрани цитати

Откъс от “Времеубежище” на Георги Господинов

–        Нацията национализирана, отечеството обащинено. Написах го в профила си. До час някой ме беше докладвал и профилът беше блокиран. Успях да хвана самолета на следващия ден. Затвориха границата два дни по-късно. След диктатурата на бъдещето, както би казал моят приятел К., идваше диктатурата на миналото. Хубаво е да познаваш родината си, за да я напуснеш малко преди да щракне капанът. Вече бях живял онова, което имаше да става.

–        И сега стоят той и тя и не могат да си спомнят къде точно и кога е прекъснал разговорът. В един момент млъкваш. И колкото повече време минава, толкова по-невъзможно става да продължиш разговора. Просто е, мълчанието ражда мълчание. В началото има момент, когато искаш да кажеш нещо, даже го изговаряш наум, поемаш въздух, отваряш уста, после махваш с ръка и затваряш вратата отвътре.

–        Задачата изглеждаше така. Как да се спечели малко време напред, когато си изправен пред остър дефицит на бъдеще. Простият отговор беше – като се върнеш малко назад. Ако има нещо сигурно, това е миналото. Петдесет години назад са по-сигурни от петдесет години напред. Връщайки се 2-3-5 десетилетия назад, печелиш точно толкова напред. Да, може вече да е преживяно, да е бъдеще „втора употреба“, но пак си е бъдеще. Пак е по-добро от нищото, което зее сега. Щом Европа на бъдещето вече е невъзможна, да изберем Европа на миналото. Просто е, като нямаш бъдеще, гласуваш за миналото.

–        Ако никой не помни, става равносилно на Ако няма Бог. Ако няма Бог, казва Достоевски, значи всичко е възможно. Бог ще се окаже нищо друго освен една голяма, складирана памет. Памет за грехове. Облак с безброй мегабайти. Един забравящ Бог, Бог с Алцхаймер би ни освободил от всички задължения. Няма памет – няма престъпление.

–        Когато открих Гаустин и клиниката, бях в началото на един роман около дискретното чудовище на миналото, неговата измамна невинност и какво би станало, ако започнем да връщаме миналото с терапевтична цел (…) Така или иначе основният въпрос и при двете беше как се прави минало. Дали ще дойде някой като Онзи, който… ще се смили над вкочанените му членове, бледото лице и спряло сърце, ще каже „Лазаре, стани“, и миналото ще върне постепенно дъха си, ще тръгне кръвта под восъчната кожа, членовете му ще се размърдат, ушите ще се отпушат и очите ще се отворят. Или, докато го чакаме, разни лъжепророци, изкусители и луди доктори ще се опитват с трупа на миналото и всеки път ще получават чудовището на Франкенщайн. Може ли миналото да бъде съживено или съчленено отново? А трябва ли? И колко минало всъщност може да понесе един човек?

Всички случили истории си приличат, всяка неслучила се история е неслучила се посвоему.

–        И повярвай ми, един ден, съвсем скоро, мнозина сами ще започнат да слизат в миналото, да „губят“ паметта си по собствена воля. Идва време, когато все повече от тях ще искат да се скрият в пещерата му, да се върнат назад. Не от хубаво впрочем. Трябва да сме готови с бомбоубежищата на миналото. Наречи ги, ако щеш, „времеубежища“.

Малко за Георги Господинов

Георги Господинов един от от най-успешните ни, обичани, превеждани и награждавани съвременни писатели. Той е роден на 7 януари 1968 г. в Ямбол. Завършва българска филология в Софийския университет, доктор е по Нова българска литература към Института за литература при БАН. През май 2016 г. е удостоен с орден „Св. св. Кирил и Методий“ – първа степен. Има една дъщеря с литературоведката Биляна Курташева. Още за първата си стихосбирка, „Лапидариум“ (1992), Господинов е отличен с Националната награда за дебют „Южна пролет“ . Негови стихотворения са включени в редица международни антологии, сред които е „New European Poets“ (Graywolf Press, USA, 2008). Първият му роман, „Естествен роман“, получава Специалната награда на конкурса „Развитие“ и е най-превежданата българска книга след 1989 г. Публикуван е на 21 езика, сред които английски, немски, френски, испански, италиански и др. През 2000 г. излиза сборникът с разкази „И други истории“. Вторият роман на Господинов „Физика на тъгата“ още с излизането си оглавява класациите за най-продавани книги в България. През 2013 г. романът печели наградата „Български роман на годината“ на Националния дарителски фонд „13 века България“, а през 2014 г. е номиниран за четири международни награди. „Времеубежище“, който излиза 2020 г., съвсем естествено върви по стъпките на първите романи на Господинов и все още покорява европейските и световни литературни класации и критика.

* * *

Колонката на Гери е поредица на първия ни гост-автор – Гери Бенчева. Блогър, пътешественик, страстен почитател на хубавата литература, кино и театър, Гери е автор на блога Приказки и мисли за непораснали деца.

„От онези с многото мечти и големите емоции. И от онези, които събират усмивки“, както казва тя.

Гери ще продължава да ни вдъхновява да четем книги, да заставаме пред малкия и големия екран, да пътешестваме… да откриваме красотата на света.