Днес четем „Непознатата дъщеря“, още една майсторски завършена и въздействаща история от Елена Феранте, чийто талант й спечели милиони читатели от всички краища на света.

---

Книгите на Елена Феранте може да поръчате с 5% отстъпка и промокод за читателите на списанието тук.

---

„Непознатата дъщеря” (превод: Тонина Манфреди, ИК „Колибри“) рисува психологически фин портрет на една съвременна жена, придружен от задълбочен анализ на трудната и противоречива женска участ. Леда е преподавателка в университета във Флоренция. След като двете ѝ дъщери заминават при баща си в Канада, тя остава сама и решава да си даде няколко седмици почивка. Отива на море, където се сближава с потиснатата неаполитанка Нина и дъщеричката ѝ Елена. В един момент Леда спонтанно открадва куклата на детето – на пръв поглед необясним жест, който ще я върне в миналото, когато в стремежа си към свобода е изоставила тригодишните си дъщери. Ще успее ли Леда, осъзнала егоистичното си поведение, този път да се покаже на висота?

Световната си популярност Елена Феранте дължи на неаполитанската тетралогия, започнала с романа „Гениалната приятелка“ – проникновен епос за израстването на две момичета, а и на цяло едно поколение в покрайнините на Неапол през втората половина на миналия век. У нас обаче италианската писателка, бранеща ревностно своята анонимност, е позната още от 2009 г., когато излезе романът й „Дни на самота” в превод на Дария Карапеткова.  „Тягостна любов”, „Дни на самота“ и „Непознатата дъщеря“ оформят своеобразна поредица от трилъри на съзнанието, в които семейните взаимоотношения са издълбани болезнено реалистично и дистанцирано, със сурова страст.

Неотдавна излезе екранизацията на романа „Непознатата дъщеря“ под заглавие The Lost Daughter. Режисьор на филма, който беше сред фаворитите в състезанието за „Златен лъв“ на кинофестивала във Венеция и спечели наградата за най-добър сценарий, е Маги Джиленхол. Главната роля се изпълнява от Оливия Колман.

Непознатата дъщеря

Елена Феранте

1

След по-малко от един час шофиране се почувствах зле. Паренето в хълбока се появи отново, но за известно време реших да не му отдавам значение. Разтревожих се едва когато си дадох сметка, че нямам достатъчно сили, за да удържа волана. За няколко минути главата ми натежа, фаровете започнаха да ми изглеждат все по-бледи, скоро дори забравих, че шофирам. Вместо това ми се струваше, че се намирам на морето посред бял ден. Плажът беше пуст, водата – спокойна, но на един пилон на няколко метра от брега се развяваше червен флаг. Когато бях малка, майка ми ме беше наплашила, казваше: „Леда, никога не бива да се къпеш, ако флагът е червен, това означава, че морето е много бурно и може да се удавиш“. Уплахата бе останала през годините и дори сега, макар че водата беше гладка като лист прозрачна хартия, прострян чак до хоризонта, не се осмелявах да се потопя, боях се. Казвах си: „Върви, изкъпи се, сигурно просто са забравили флага на пилона“, а през това време стоях на брега, опитвайки предпазливо водата с крайчеца на крака си. Само от време на време майка ми се появяваше на върха на дюните и ми викаше, сякаш все още бях малко момиче: „Леда, какво правиш, не видя ли червения флаг?“.

Когато отворих очи в болницата, за част от секундата се видях отново да стоя несигурна пред гладкото море. Може би заради това впоследствие се убедих, че не е било сън, а предупредително бълнуване, продължило до събуждането ми в болничната стая. От лекарите научих, че съм се ударила с колата в мантинелата, но без тежки последствия. Единственото сериозно нараняване беше на левия хълбок – някаква необяснима рана. Дойдоха да ме посетят приятелите ми от Флоренция, върнаха се Бианка и Марта, дори Джани. Разказах, че съм излязла от пътя, защото съм заспала. Но знаех добре, че не беше заради това. В основата на всичко стоеше едно мое лишено от смисъл действие, за което – именно защото беше безсмислено – веднага реших да не говоря с никого. Най-трудните за разказване неща са тези, които самите ние не успяваме да разберем.

2

Когато дъщерите ми се преместиха в Торонто, където баща им живееше и работеше от години, открих изненадана и смутена, че не изпитвах никаква болка, а се чувствах лека, сякаш едва в онзи момент окончателно ги бях довела на белия свят. За първи път от почти двайсет и пет години не усетих тревогата, че трябва да се грижа за тях. Къщата остана подредена, все едно никой не живееше в нея, падна от плещите ми товарът на пазаруването и прането, жената, която от години ми помагаше в домакинството, си намери по-доходоносна работа, а аз не почувствах нуждата да ѝ намеря заместница. Единственият ангажимент, който се отнасяше до момичетата, бе да им се обаждам по веднъж на ден, за да разбера как са, какво правят. По телефона те се изразяваха така, сякаш вече са намерили самостоятелно жилище: в действителност все още живееха с баща си, но свикнали да ни държат разделени дори в думите си, ми говореха така, все едно той не съществуваше. Когато ги питах как върви животът им, отговаряха или по весело бегъл начин, или с лошо настроение, пълно с паузи на отегчение, или използвайки неестествения тон, който възприемаха, когато се намираха в компанията на приятели. Те също ме търсеха често, най-вече Бианка, която имаше с мен по-властни, взискателни взаимоотношения, но само за да разбере дали сините обувки си отиват с оранжева пола, дали мога да намеря някакви бележки, които е оставила в книга, и да ѝ ги изпратя спешно, дали съм все така на разположение да ги оставя да ме използват като отдушник за гнева и нещастието си независимо от различните континенти и безкрайното небе, което ни делеше. Телефонните разговори бяха почти винаги бързи, понякога изглеждаха престорени, като на кино.

Правех онова, което искаха от мен, реагирах според очакванията им. Но тъй като разстоянието ме поставяше във физическата невъзможност да се намеся директно в тяхното съществувание, изпълняването на желанията или капризите им се превърна в съвкупност от редки и безотговорни действия: всяко искане ми се струваше лесно изпълнимо, всяко поръчение, което ги засягаше – навик, породен от обич. Чувствах се чудодейно освободена, сякаш вече не ми тежеше някаква трудна творба, която най-после съм завършила.

Започнах да работя без неотложността на техните графици и техните нужди. Нощем проверявах дипломните работи на студентите, докато слушах музика, спях много следобед с восъчни тапи в ушите, хранех се веднъж дневно и винаги в едно ресторантче наблизо. Промених се бързо – както в навиците и настроенията, така и във външния си вид. Прекалено глупавите и твърде интелигентните студенти в университета престанаха да ме дразнят. Един колега, с когото се виждах от години и с когото понякога си лягах, една вечер ми каза смутено, че съм станала по-малко разсеяна, по-щедра. За няколко месеца си възвърнах слабото тяло, което имах като млада, и изпитах усещане за кротка сила, стори ми се, че мислите ми са се върнали към нормалната си скорост. Една вечер се погледнах в огледалото. Бях на четиресет и седем години, след четири месеца щях да навърша четиресет и осем, но видях, че някаква магия беше изтрила доста години от мен. Не знам дали това ми хареса, но със сигурност ме изненада.

Когато настъпи юни, именно в това състояние на необичайно благосъстояние ми се прииска да отида на почивка и реших, че ще замина за морето веднага щом приключа с изпитите и с досадните бюрократични задължения. Потърсих в интернет, разгледах снимки и цени. Накрая наех от средата на юли до края на август един съвсем малък и достатъчно евтин апартамент на Йонийското крайбрежие. В действителност успях да замина чак на двайсет и четвърти юли, пътувах спокойно, колата ми беше натоварена най-вече с книги, които ми бяха нужни, за да подготвя курса си за следващата година. Денят беше хубав, през отворените прозорци влизаше въздух, наситен със сухи аромати, почувствах се свободна и без чувство за вина за това.

Но по средата на пътя, докато зареждах с бензин, внезапно ме обзе тревога. В миналото морето ми харесваше много, но от поне петнайсет години да се пека на слънце ме изнервяше, бързо се изморявах. Бях убедена, че апартаментът ще се окаже ужасен, гледката щеше да е една ивичка синева в далечината между мизерни, евтини къщурки. Нямаше да мога да спя заради жегата и заради някое нощно заведение със силна музика. Останалия път изминах в малко лошо настроение и с мисълта, че вкъщи можех да работя удобно цяло лято, дишайки охладен от климатика въздух в тишината на кооперацията.

Когато пристигнах, слънцето вече залязваше. Градчето ми се стори хубаво, гласовете имаха приятна интонация, имаше хубави миризми. Заварих да ме чака възрастен мъж с много гъста бяла коса, който се показа почтителен и сърдечен. Преди всичко, пожела да ме почерпи с кафе в бара, след това ми попречи с усмивка, примесена с категорични жестове, да отнеса дори една чанта в къщата. Натоварен с куфарите ми, задъхан се изкачи до третия и последен етаж и остави багажа ми на прага на малка мансарда: спалня, миниатюрна кухня без прозорци, която минаваше направо към банята, дневна с френски прозорци и тераса, от която в мрака се виждаше осеян със скали бряг и безкрайно море.

Мъжът се казваше Джовани, не беше собственикът на апартамента, а нещо като пазач или човек за всичко. Все пак не прие бакшиша, а напротив, дори почти се обиди, сякаш не бях разбрала, че това, което прави, е по правилата на доброто посрещане. След като няколкократно се увери, че всичко ми харесва, той се оттегли, а аз открих, че на масата в хола има голям поднос, пълен с праскови, сливи, круши, грозде и смокини. Подносът блестеше като в натюрморт.

Изнесох едно малко кресло от ракита на терасата, където останах седнала за известно време, загледана в плавно спускащата се над морето нощ. Години наред причината за всички ваканции бяха двете момичета и когато те пораснаха и започнаха да обикалят света с приятели, винаги оставах да чакам завръщането им. Тревожех се не само за катастрофи от всякакъв вид (опасностите на пътуването със самолет и по море, войните, земетресенията), но и за крехкостта на нервите им, за възможните ситуации на напрежение между тях и приятелите им, за сантименталните драми заради твърде лесно споделени или несподелени любови. Исках да съм готова да посрещна внезапни молби за помощ, страхувах се, че ще ме обвинят, че съм такава, каквато всъщност бях – разсеяна или отсъстваща, погълната от самата себе си. Стига толкова. Станах и отидох да си взема душ.

След това огладнях и се върнах до подноса с плодовете. Установих, че под хубавия си външен вид смокините, крушите, сливите, прасковите, гроздето бяха изсъхнали или изгнили. Взех нож, отрязах големи почернели парчета, но се отвратих от миризмата, от вкуса и изхвърлих почти всичко на боклука. Можех да изляза, да потърся ресторант, но се отказах да ям, защото бях уморена, спеше ми се.

В спалнята имаше два големи прозореца, отворих ги широко и угасих светлината. Видях, че от време на време навън пламваше в мрака блясъкът на фара и заливаше стаята за няколко секунди. Човек никога не трябва да пристига вечер на непознато място, всичко е неопределено, всяко нещо лесно изглежда преувеличено. Легнах на леглото с хавлията и с влажна коса, взрях се в тавана в очакване на момента, в който щеше да побелее от светлина, заслушах се в далечния шум на малка моторна лодка и на някаква тиха песен, която приличаше на мяукане. Бях напълно сама. Обърнах се в лек унес и докоснах нещо върху възглавницата, което ми се стори студен предмет от пелюр.

Запалих осветлението. Върху белия плат на калъфката имаше насекомо, дълго три-четири сантиметра, приличаше на голяма муха. Имаше ципести крилца, беше тъмнокафяво, неподвижно. Казах си: „Това е цикада, може би е умряла върху възглавницата ми“. Докоснах я с крайчеца на хавлията, тя леко се раздвижи и веднага притихна отново. Мъжка, женска? Коремът на женските няма еластични мембрани, тя не пее, няма е. Погнусих се. Цикадата прави дупки в маслиновите дръвчета и пуска мъзга от кората на ясена. Вдигнах предпазливо възглавницата, отидох до един от прозорците и изтръсках насекомото. Така започна моята почивка.