Отива си един век история

От вчера сутринта Втора програма на Национално радио ЕРТ излъчва блокови предавания под наслов „Гърция се сбогува с Теодоракис“, които продължават през трите дни на обявения национален траур по повод кончината на световноизвестния композитор:

„Имаме тъжната привилегия да сме свидетели на отпътуването на Микис към вечността и безсмъртието, тежък облак се е спуснал над Гърция открай до край“.

Страната скърби за твореца станал синоним на нейната съвременна история и борби. Микис е композиторът, накарал гръцкия народ да запее поезията на големите поети изпята в песен по негова музика. От вчера гръцкото знаме се вее на половин мачта на Акропола заради тридневния траур обявен по повод смъртта на легендариня композитор. Тридневното всенародно поклонение пред тленните му останки ще се състои в катедралния храм на Атина.В съобщение от семейството на композитора се казва, че тленните останки ще бъдат изложени за поклонение в дните 7/09  и 8/09, от 10:00 до 19:00 ч. В четвъртък, 9/09, в същия храм  от 15:00 ч. ще бъде отслужено опелото.

Вчера душата на Микис Теодоракис отлетя към небосклона със звездите, където отдавна принадлежи и й е отредено място. Неговата музика бе и ще остане символ на свободата на духа и на цяла Гърция. Атинската-Македонска информационна агенция съобщи новината и думите казани от президента на страната Катерина Сакеларопулу по този повод. Отбелязвайки загубата на големия творец за гръцкото общество и култура, Кат. Сакеларопулу казва, че той е всемирен грък и същевременно универсален творец, неоценим капитал за националната музикална култура. „Микис Теодоракис, за чиято кончина скърбим днес, бе дарен с богат и плодотворен живот, който той преживя с патос, живот отдаден на музиката, на изкуствата, на нашата страна и нейните хора, посветен на свободата, справедливостта, равенството, социалната солидарност“. Наред с това, тя подчертава, че „Микис е творил във всички музикални жанрове – песенни,  оратории, симфонична и филмова музика – с изключителен успех. Написаните от него мелодии са здраво преплетени с историческия и обществен път на Гърция  от следвоенните години, това е музика, която действа като стимул, като протест, като опора в мрачните периоди от нашата най-нова история“. Той винаги е бил „политизиран“, тоест, политически ангажиран, свързвайки политическия акт с  неговото надскачане и с борбата. Той се самоокачествява като „самотник, непринадлежащ на политическа сила, независим, самоангажиран“. Отдаден на националното достойнство, човечността и единодушието, без никога да е преставал да бъде дълбок, многопластов творец и човек на изкуството, настоявайки до самия край да гледа на света с романтизма и доверието на една вечна, непобедима младост“.

Премиерът Кириакос Мицотакис откри заседанието на министерски съвет вчера с думи по повод кончината на Теодоракис: „Работата ни е помрачена от особено скръбната новина за преминаването на Микис Теодоракис във вечността. Гласът му замлъкна, а с него в скръб притихва целокупният гърцизъм. Както бе писано на времето за националния поет Костис Паламас, когато той умира през 1943 г., „всички бяхме забравили, че той е смъртен“. Обаче той ни оставя безценно наследство – неговите песни, политическата му дейност, но и националния му принос в решаващи моменти.

Днес Гърция скърби. Както знаете, имах честта да го познавам от години и сравнително неотдавна го бях посетил (композиторът и премиерът са земляци, и двамата са родом от Крит). Съветите му винаги бяха ценни за мен, особено онези, отнасящи се до единството на нашия народ и предотвратяване на разделителните линии. Вярвам че най-добрата почит към този световен грък ще бъде ние, със всекидневното си поведение, да превърнем в дела именно това негово послание. Микис е самата История и ние трябва да я продължим, както и самият той би искал.

Министърът на културата Лина Мендони отбеляза огромния обем на творчеството на Теодоракис и неговите приноси към музиката. „Днес ние изгубихме част от душата на Гърция. Микис учителят, интелектуалецът, радикалът, нашият Микис си отиде”.

Основният опозиционен лидер Ал. Ципрас окачестви композитора като „ненадминат“, „борец, комунист, активист посредством неговия живот, битки и противоречивост,… влял свтлина в душите ни. Белязал с живота и пътя си посоката следвана от онези, избрали да следват компаса на демокрацията и социалната справедливост. Сбогуваме се с него с увереността, че оставеното от него е незаличимо”.

„С дълбока емоция и с аплодисменти на крака се сбогуваме с Теодоракис, активист-творец, водач и  първопроходник на ново, борбено изкуство  в музиката”, казва генералният секретар на гръцката компартия Димитрис Куцумбас. 

Певицата Мария Фарандури, една от най-близките музикални сътрудници на Теодоракис и изпълнителка на някои от най-известните му песни, подчертава, че той е „говорил на универсалния език на музиката и поезията за хората, техните борби, радости и мъки. Микис е глобален, но преди всичко той е грък, достоен продължител на нашата забележителна традиция“.

Лефтерис Пападопулос по чиито стихове Теодоракис е писал музика, завладявала поколения гърци от всички социални прослойки,  говори за „един велик грък“, като отбелязва, че „подобен музикален, политически, културен феномен едва ли ще се появи отново”.

Асоциацията на гръцките писатели (Εταιρεία Συγγραφέων) изрази дълбоката си скръб по повод смъртта на Теодоракис със следното съобщение, присъединявайки се към обявения тридневен национален траур заради загубата на големия твореца от първа духовна величина: „С творчеството и делата  си Микис Теодоракис, слага своя културен и по-общ отпечатък върху обществения живот на Гърция в продължение на десетилетия. Успоредно с това той е важен фактор за популяризиране на съвременната гръцка култура далеч отвъд границите на страната, същевременно мобилизирайки световното обществено мнение в нейна подкрепа в решаващи моменти от нашия исторически живот“.

За Теодоракис музиката е полет към свобода, хармония, справедливост – и затова тя е неразривна и от политическия му избор. Още 17-годишен се включва в антифашистката съпротива в Гърция – първо срещу италианската окупация, после и срещу германските нацисти. Бащата, който вече е насърчил сина си и в антифашистките му убеждения, откликва на неговото желание да учи музика и през 1943 г. момчето е записано да следва композиция в Атинската консерватория, получавайки и стипендия по бедност. В студентските среди в Атина той бързо намира съмишленици и става нелегален член на антифашистката Гръцка народна освободителна армия (ЕЛАС). За участието му в антифашистки демонстрации е арестуван и изтезаван. Именно във фашистките затвори узрява решението на Микис да стане комунист, защото се възхищава от стоицизма, идеализма и стремежа към по-справедлив свят у други затворници комунисти. Повечето от тях са работници. Доста по-късно ще каже за този период: „Бог ми се разкри в лицето на работник”.

Едва съвзел се след оцеляването си от затвора, той се включва и в събитията, разиграли се през декември 1944 г. (известни като „Декемвриана”) – увертюра към Гражданската война в страната (1946-1949). А по време на Гражданската война е арестуван и интерниран първо на отдалечения остров Икария, място за изгнание от византийски времена, а после на Макронисос недалеч от Атина. На Макронисос започва да композира – там се ражда първата му симфония. Не само физическите, но и психологическите травми от затворничеството го преследват години наред и той се опитва да се освободи от преживените ужаси, създавайки своята музика. 

През 1950 г. най-после се дипломира в Атинската консерватория, на следващата година двамата със съпругата му Мирто заминават за Париж – Микис получава стипендия, за да учи в Парижката консерватория. Там скоро след това се раждат и двете им деца – син и дъщеря. Стъпвайки на международната сцена, Микис бързо печели популярност с таланта си – композира балетна и филмова музика, като същевременно ясно застъпва и политическите си възгледи. 

Нов етап в творчеството на композитора започва с вплитането на неговата музика с поезията на големия гръцки поет и комунист Янис Рицос, с когото са били заедно затворници на Макронисос. През 1958 г. Рицос му изпраща своята обновена, – първоначално писана още през 1936 г. – поема „Епитафия” („надгробно ридание“), стихове за мъката на майка, оплакваща сина си, убит при демонстрация на тютюневи работници в Солун през 1936 г. За броени часове Теодоракис написва разтърсваща музика по тази елегия, в която кръстосва православни мотиви от църковни песнопения с народни песни, както от Гърция, така и от фолклора на гръцките бежанци от Мала Азия, като включва в оркестъра и бузуки, типичен за работническите квартали, таверните и морските пристанища инструмент.

Завърнал се в родината през 1960 г., създава своя малък симфоничен оркестър, който съществува и до днес и изнася многобройни концерти. През 1963 г. написва едно от най-популярните си произведения, като и до днес мнозина по света асоциират името му с де факто измисления от самия Теодоракис танц сиртаки на главния герой в емблематичен филм „Зорба гърка” (1964 г.) на режисьора Михалис Какоянис по романа на Никос Казандзакис, с Антъни Куин в главната роля.

1963-та е година на силни политически страсти в Гърция, а в тях е завихрен и Теодоракис. През нея крайнодесни екстремисти в сговор с гръцката полиция убиват публично в Атина неговия близък приятел и съмишленик, популярния депутат от лявата формация EДА (Обединена демократична левица – легалното лице на все още забранената Гръцка компартия) Григорис Ламбракис. Това убийство води до ново ескалиране на политическата криза в Гърция и до падането на тогавашното правителство на Константинос Караманлис, за което се установява, че е замесено в ликвидирането на левия депутат. Дълбоко потресен от гибелта на Ламбракис, Теодоракис създава Младежко движение „Ламбракис”. На концерт в памет на приятеля си, докато дирижира своите музиканти, композиторът изписва във въздуха буквата Z – начална на гръцката дума Ζει, което означава „Жив е” (оттам и заглавието на филма на Костас Гаврас „Z“ за Ламбракис с Жан-Луи Трентинян в главната роля).

След военния преврат от 21 април 1967 г. и целенасочените репресии срещу левицата, (EДA е забранена, а нейните депутати, членове и привърженици масово хвърляни в затвора), Теодоракис веднага минава в нелегалност, но по-късно военните успяват да го заловят и и той отново попада зад решетките. За композитора, и дори за семейството му, се редуват затвори, интернирания, концлагери, остава затворник на гръцката военна хунта от 1967 до 1970 г., когато е освободен заради мащабната световна кампания в негова защита, подкрепена от негови лични приятели като социалистите и социалдемократите Франсоа Митеран, Вили Бранд, Улоф Палме, както и многобройни ярки творци от различни кътчета на планетата – Дмитрий Шостакович, Ленард Бърнстейн, Артър Милър, Хари Белафонте и др. Негови съмишленици и почитатели много бързо организират канал за почти нелегалното му прехвърляне в чужбина и той отлита за Париж с частен полет от гръцки имот на милиардера и корабен магнат Аристотелес Онасис. Обикаля различни държави с музиката си и с политическия си плам да громи зловещата гръцка диктатура, зовейки за връщане на демокрацията в родината си. Композиторът е и сред най-безкомпромисните изобличители на жестокото смазване от хунтата на студентския бунт в Атинската Политехника на 17 ноември 1973 г., когато младежи стават жертви на военните репресии.

Теодоракис е потресен и от трагедията на Чили, от Париж участва в многобройни концерти за солидарност с чилийския народ. Срещал се е лично със Салвадор Алиенде, който е бил негов почитател, и с големия чилийски поет Пабло Неруда. След падането на хунтата през 1974 г. Теодоракис се завръща в Гърция и се впуска в гръцкия политически живот, като неизменно продължава да твори.

Гръцката криза от последното десетилетие отново мобилизира Теодоракис, а през 2013 г. той обявява оттеглянето си от политическия живот на страната, след 70 годишна дейност. Няколко месеца по-късно, при провъзгласяването му от Атинската академия за неин почетен член, през декември 2013 г., в речта си онасловена „Единственото решение“, в която говори за една Гърция, която може да се превърне  в „Швейцария на културата и мира“, Микис проявява дух на обединител. Мечтае за страна, която да пази неутралитет, откроявайки изкуствата и културата си.

Няколко български журналисти споделят мнения по повод края на земния път на Теодоракис: Къдринка Къдринова, председателка на Асоциацията на българските испаноезични журналисти: „Дълбок поклон!… Каква загуба… Но музиката му е вечна“; Юлиана Методиева, главен редактор на „Маргиналия“, медията за която правата на човека са решението: „Ще слушаме винаги Микис Теодоракис, който е на небето! Да е вечна паметта му, да се пеят песните му!“; Бойко Станкушев: „Отиде си един от най-светлите люде на епохата, уви… Освен великата музика, която ни остави, той е от малцината успявали да обединяват хора и идеи, – на пръв поглед поне- необединими. И това е другото величие“.

Здравка Михайлова

Изпълнение на Бийтълс от 1963 г. на песен на Теодоракис:

Английското издание на „Катимерини“ излиза с публикация със заглавие

  „Нацията скърби за един велик грък“,

а в рубриката си „Общество“ гръцкото издание на вестника помества материал от журналистката Йота Сика със заглавие

„Микис Теодоракис: Композирайки мита на свободния човек“

„Микис Теодоракис, една от емблематичните фигури на съвременна Гърция, си отиде от живота вчера на 96-годишна възраст. Материалът е илюстриран със снимка от остров Макронисос, 2003 г., когато композиторът осъществява една от мечтите си, като за пръв път изнася концерт на мястото, където е бил заточен.

Творецът-корифей, „композитор на масите“, както му харесваше да нарича сам себе си, бе не само композиторът налял заедно с Манос Хадзидакис основите за раждането на съвременното гръцко музикално звучене. Нито пък само неуморен борец. Той бе последният мит на гръцката култура. Черпи вдъхновение от дълбоките кладенци на византийския мелос, народната песен и традицията на седемте Йонийски острова, като ги обогатява с мотиви от класическата и съвременна музика в самородна нова музикална сплав, на висотата на гръцкото усещане за гордост.

Многопластова личност, творец на напрегнатостта, към която винаги се е стремял, на „народния повей“, борбен, неспокоен, мелодичен. Борец още от юношеските му години, с широка политическа дейност, превръща творчеството си в символ. Творчеството му е епическо и лирическо, съвременно и класическо, свързва високочелото с народното, става определящо за неговите съмишленици, колеги и за идните поколения.

Един от най-продуктивните композитори, Теодоракис понякога като музикант, а друг път като поет, слага своя отпечатък върху съвременната гръцка музикална култура от 1958 г., когато композира музиката към поемата „Епитафия“ („Надгробно ридание“) от Янис Рицос, докато един следобед чака в стария зелен Opel съпругата си Мирто да приключи с покупките в гръцката бакалия в Париж. Успехът, който имат двете версии на песента (тази с народното звучене, в изпълнение на Григорис Битикоцис, и лиричната, както е в оркестрацията направена от другия голям композитор Манос Хадзидакис, изпята от Нана Мусхури), изстрелват изпълнението на гръцката песен по първите страници на вестниците от онова време, като противопоставят двамата музикални творци, а едновременно с това оказват влияние върху Микис да се обърне към композирането на множество оратории: „Епифания/ Богоявление“ по стихове на първия гръцки поет нобелист Йоргос Сеферис, „Балада за Маутхаузен“ по едноименното произведение на Яковос Кабанелис, поемата „Ромиосини/Гърция“ на Янис Рицос, както и театрална и филмова музика. Сред 33-те кинотворби към които е композирал музика, са „Кварталът на ангелите“, „Ифигения“, „Електра“, „Федра“, „Зорба Гърка“. Музиката и танцът сиртаки от последния, с режисьор Михалис Какоянис, го правят толкова обичан и близък по света, същевременно откроявайки  гордото лице на Гърция. Поемата „Достойно ест“ по стихове на втория гръцки нобелов лауреат Одисеас Елитис, второто най-емблематично негово произведение след „Епитафия“, утвърждава нова форма на народна оратория, която отначало предизвиква неловкост сред музикалната критика, но бързо се превръща в едно от най-любимите в Гърция, и не само, музикални произведения на двайсети век.

На 72-годишна възраст Теодоракис признава: „Политически ние преследвахме една утопия“. Но той продължава докрай борбата, започната от него още в юношеските му години и утвърдила го по света като символ на гръцката борбеност. Включва се в редиците на Гръцкия освободителен фронт ЕАМ по време на германската окупация на страната, бори се срещу окупаторите, по време на Гражданската война 1946-1949) минава в нелегалност, през 1947 г. е арестуван  и заточен на отдалечения в североизточно Егейско море остров Икария, а през 1949 г. на Макронисос недалеч от Атина. След убийството на Григорис Ламбракис  оглавява младежката организация на основаното от депутата на ЕДА (Обединена гръцка левица), движение за мир, избран е за депутат на ЕДА, преминава в нелегалност по време на хунтата (1967-1974), оглавява съпротивителната организация ПАМ (Общогръцко движение против диктатурата), хвърлен е в затвора, изпратен на заточение в Затуна,  Пелопонес, и Оропос, Атика. През 1970 г. е освободен от затвора под натиска на международната общественост. Творци като Шостакович, Артър Милър, Лорънс Оливие, Ив Монтан, Харолд Пинтър, Мелина Меркури, Жул Дасен създават комитети за неговото освобождаване. През април 1970 г. Теодоракис заминава за Париж и оттам разгръща дейността си против диктатурата. Не спира да говори и пише за необходимостта от възстановяване на демокрацията в Гърция. Концертите му се превръщат в протестна трибуна и за други народи: испанския, португалския, иранския, кюрдския, турския, чилийския, палестинския.

Завръщайки се в Гърция след падането на режима на полковниците през 1974 г., през 1976 основава движението „Култура на мира“, а през 1983 г. му е присъдена Ленинска награда за мир. Има дейна роля в движението за гръцко-турско сближаване, за правата на човека и др. Избран е за депутат в периода 1981-1986 г. и 1989-1992 г., през 1990-1992 г. заема и министерски пост. Две години по-късно в Осло подписването на споразумението между израелци и палестинци, в присъствието на Перес и Арафат, е ознаменувано с изпълнение на музиката на Теодоракис по произведението „Маутхаузен“ на Яковос Кабанелис, която се превръща в национална песен в Израел. Автор е и на също толкова обичана от палестинците песен.

Оплаква се, че от него се иска да бъде само музикалният Микис, а той иска това да върви ръка за ръка с политическия Теодоракис. Присъщата му импулсивност смущава „старата гвардия“ в Гръцката компартия ГКП. През 1975 г. не е поканен на фестивала на КНЕ-Комунистическата младежка организация на партията, тъй като все още е пресен споменът за казаната от него фраза „Караманлис или танкове“. В Солун върху стената на сградата, където ще бъде изпълнена ораторията „Достойно ест“ написват с червени букви „Смърт на Теодоракис“. „Нямаше да го повярвам, ако не го бях видял“, казва години по-късно журналистът Йоргос Малухос, автор на книга за композитора. Атмосферата се нажежава още повече когато в интервю пред вестника на обновителната левица „Авги“ Микис заявява, че младежите в КНЕ биват рекрутирани чрез „еничарски политики“. Помирението настъпва през 1978 г., когато тогавашният главен секретар на ГКП Григорис Фаракос убеждава Теодоракис да се кандидатира на общинските избори с листата на Компартията. През 1981 г. Теодоракис е избран за депутат от Втори избирателен район в Пирея, както и през 1985 г.

„Последният голям грък“, казва за него известният композитор и певец Дионисис Савопулос, „човек с истински духовен ръст. Непокорен дух, изпълнен с вяра, борбеност, опроверган от левицата. От левицата в която самият той вярваше. „Как определяте сам себе си?“, бях го попитал през 1997 г. „Като ляв,  хардлайнер или  като комунист-постсталинист?“ „Като свободен човек“, бе отвърнал той.

Превод от гръцки: Здравка Михайлова