Ако четете, обичате и очаквате нейните задълбочени, пъстри и така необходими ни „Литературни равносметки“, публикувани в края на всеки месец в Колонката на Антония Апостолова, то имаме добра и книжна новина!

Романът „Нас, които ни няма“ е най-новата, трета книга на Антония Апостолова, след сборника „Потъване в мъртво море“ и стихосбирката „Солена ябълка“. Редактор е Марин Бодаков, корицата е дело на Кирил Златков, а издателството отново е „Жанет 45“.

„Нас, които ни няма“ е обяснение в любов към цяло едно поколение. Към един любим на всички град. Към писането и книгите. Към културните жалони и музиката на 90-те. Към астрономията и фантастиката. Един роман за самотата и спасенията, за пробуждането на сексуалността и разрушителните импулси, за приятелствата и предателствата, за родителските бягства и силата на гените. За крехкия абсолют на любовта и за вечната тяга на смъртта.

„Нас, които ни няма“ е болезнено личен автофикционален текст с двама разказвачи – момчето и момичето, в чиито души Ерос и Танатос се борят за надмощие. Книгата е разделена на две части, по имената на двамата протагонисти – Мартин и Антония. Десетилетия след събитията през 1994 г. Мартин възкресява паметта за първата си любов. Той се връща към космическите измерения на тази обич, към белезите и грешките си от онова време и към спомена за счупеното си семейство. В десет писма от същата година Антония пък му разказва за неподражаемата цялост на своето семейство – от своето раждане до срещата си с момчето.

Романът обхваща ранните 90-те години, но се връща и в десетилетията назад, а действието се развива в Бургас, като самият град е своеобразен герой – със своята атмосфера, улици, поети, актьори, чудаци. Типичните клишета за 90-те обаче – мутрите, икономическите проблеми, политическите вълнения – тук изцяло и умишлено липсват, като книгата акцентира върху една друга, интимна, „субкултурна“ атмосфера от живота на подрастващите поколения тогава. Така историята от злободневна се превръща във вечна и общочовешка.

Не на последно място „Нас, които ни няма“ е и трибют към страстта на Мартин, която мнозина момчета от онова време споделят: астрономията и фантастиката. В своята диалогична изповед героят-разказвач превръща тяхната терминология в пронизваща целия роман поетична метафора за своята 16-годишна любов – неговата собствена черна дупка.

Ето какво казват за книгата писателката Яна Букова и литературният редактор Ваня Майсторска:

„Много добър стил.

Чудесно построени изречения, ритъм, образност, майсторски описани сцени. Конструкцията с двете огледални части и финалът са много добри писателски решения.“ (Яна Букова)

„Антония Апостолова е рядко срещано интелигентно и оригинално перо.

В него се усеща и ерудицията, и дълбоката интуитивност, и способността да моделира света в ярко естетическо изживяване. Този роман няма аналог в родната литература и запълва ниша с огромен потенциал. Книга и за днешните тийнейджъри, които ще припознаят себе си във вечните проблеми на съзряването, но преди всичко за техните родители, които ще се върнат в годините на своята младост.“ (Ваня Майсторска)

Ето какво казва и самата Антония Апостолова за романа си: „Когато попитах редактора си дали книгата не му се струва сантиментална, той ми отвърна: „Такава сантименталност е свредел“.

Да, исках да напиша роман, в който „сантименталността“ се самоиронизира и самобичува,

но е равносилна единствено на способността да си ранимо, погрешимо, неуместно и неприспособимо чист в сърцевината си – дори когато прикриваш това с грубост и ръбатост. Това е роман за собствената ми 16-годишна любов, ала разказан от него, така че самата аз съществувам като нечия друга героиня, както и роман за нашите напълно различни едно от друго семейства. Едно предупреждение и… извинение. Много хора ще се разпознаят в героите, но нека знаят, че това е преди всичко фикция и всяко действие и характеристика са такива единствено в услуга на света от романа.“

Нас, които ни няма

Антония Апостолова

Глава 2.

Колко пъти после ти бях писал: чувствам, че се задушавам. Ти смяташе, че е красива фраза, с която те плаша за космическите размери на любовта си, нали? Само че аз я чувствах физически, с адамовата си ябълка, с дробовете в халтавите гърди, където никога не бе полазвало змийчето на цигара. Нито маман, нито бащата пушеха, изобщо не зная как издържаха себе си без малките димящи патерици, които днес подкрепят мен самия в странстването на паметта. Само веднъж бях виждал маман с цигара, даже не разбрах откъде я измъкна. Опърли крайчеца ѝ и я засмука като комета, надничайки през остъкления балкон – чак докато входната врата долу хлопна подир бащата. Не бях виждал цигара да изчезва толкова бързо, а маман, навярно стресната, че ще си изгори пръстите, отнесе фаса под струята на мивката. Целият дим, който беше погълнала наведнъж, потъна вдън уста – а тя дори не се закашля.

Ето, и сега паля цигара, за да пришпоря с тленното й камшиче спомена – сякаш има нужда от принуда. Може ли изобщо да бъде принудена паметта и изменя ли се, ако проявим към нея насилие? Лъжесвидетелства ли – само и само да се освободи? Да избави. Но аз не искам избавление. Струва ми се, че никога няма да ме напусне склеротичната яснота, която завладява живите и влюбените при вестта за края.

Онзи първи път, седем минути след като Милен и Люба набързо ни запознаха във фоайето на „Адриана Будевска“ и сплъстените тела от вашата гимназия ни затикаха към залата, за първи път изпитах нещо подобно на разреденото дишане. Сякаш се бях озовал на някой от върховете върху релефната карта над леглото ми. Гладки и оцветени в сладоледено, което толкова ми харесваше като малък. Бях ти обяснявал какво се случва на онези височини, помниш ли – хипоксия. Синдромът на високото, алпийското било в зоната на смъртта, където кислородът сам напуска дробовете ти. Изглежда току-що бях открил нов начин за умиране: издигането до височина, на която вече не можеш да дишаш.

И ето че изведнъж ти вече седеше пред мен. Виждах ти тила, мъхестата му ямка, тънките очила с профил на месечинки, които проблясваха в кадифената светлина. Беше си сплела косата на рехави плитки – преди седем години те биха означавали „дръпни ме”, след още няколко щяха да са признак за инфантилност. Разтресени от последните намествания, редовете скърцаха и неволно ме приближаваха с още няколко милиметра към главата ти. Помня, че в онзи момент откъм теб не идваше никаква миризма – просто разреденият въздух на друго същество. Все едно те нямаше там. До рексоната на Милен и цветния парфюм на гаджето му Люба, твоя приятелка от Английската, ти беше липсата на кислород.

Облегнах се и затворих очи към вас. Бяхте заели седалките пред мен, единствено моето място се беше паднало отделно, точно отзад. В хладината на залата клепачите ми почваха да смъдят, по кожата ми запълзяха фараонови мравки, както ставаше винаги след бързо ходене в жегата. Бях стигнал до театъра почти на бегом – с разпраната маратонка. После Марти, махна ми само Милен, преди да се намести между теб и Люба. И толкова, това му беше извинението, че се налагаше да седя сам сега – нали обаче кавалерството го зовеше. А после се обърна към светлината, защото си умираше за прожектори: в синя риза на бродирани сабички и панталон съвсем по мярка, с вълнистия си бретон, отметнат като от ха́ла, която току-що дискретно беше отстранил от пътя ви, за да стигнете навреме. Е, тъкмо „Коса“ щяхме да гледаме, като по поръчка, помислих си отмъстително. Дни преди постановката на десетите класове от Английската Люба, която също трябваше да играе в нея, си беше изкълчила крака. Представих си как Милен едва ли не я беше пренесъл на ръце дотук, вместо да я остави да докуцука на балетните си мускули. Само и само да се уверят колко плоска или пък слоноподобна щеше да се окаже заместничката й. И кой, по дяволите, номерираше билети за ученическо представление?! Нали обаче той се беше сдобил с тях – Милен, който по принцип си умираше да се сдобива с неща, чиято стойност, честно казано, ми беше повече от съмнителна. Нищо чудно да бяхме единствените от нашата „гимназия с изучаване на чужди езици“ в залата. Дългото ѝ име компенсираше липсата на всякакъв престиж.

Тогава отпред започнаха да вдигат завесата. Сигурно за втори път през живота си влизах в театър, със сигурност за първи в „Адриана Будевска“, и то препълнена с хипарска суматоха, клоширани джинси и сипкави гласове, които най-после заедно със светлината почнаха да утихват. Дори тогава ми се струваше, че се разминават с онова високомерно и хладно място, в което като че ли нямаше нищо истинско. Впрочем единствено бащата ме беше водил няколко пъти в Кукления на „Богориди“. Тогава тя беше още улица „Ленин“, а аз – по-дребен и от Дребния, който по онова време изобщо не беше в плановете ми. Помня, че категорично отказах да седна в коленете на бащата, за да виждам. Намерих си една пролука между стражите от рамене и през нея като през бойница следях как дървеното момиченце палеше кибритените клечки току под конците си (тя цялата ще изгори така, понеже е дървена, нали – казваше, че съм го питал бащата). Или с вече зараждащо се нездраво вълнение чаках тромавият вълк да издуха къщичките на прасенцата с огромни изненадани очи. Още ги различавах от мястото си с току-що появилия се първи диоптър. Заради глупостта на онези грухчовци ми беше хрумнало едно от първите умирания: смърт чрез издухване.

Помниш ли как в утихналата най-накрая зала някой прибързано изръкопляска, но на мига се усети и задави нетърпеливото птиче на дланите си. Но ето че и други го последваха, и подобно подплашено ято се вдигнаха да закрият и последната светлина над нас. В светкавичния мрак бавно изгря сцената, декорите сякаш се пробудиха, някой запристъпва в сянката на прожектора. И тогава, също като онези клети зрители, които насила издърпват на подиума по концертите, за да припяват няколко минути на звездите, аз започнах да схващам на какво всъщност приличах: мръсно-розовия шалвар, избелен и издут на коленете, загащената с тениската риза, пропита от дима на чужди цигари, усуканата с ластика коса, прегърбването. Видях като чужди своите жилави, длъгнести, пренебрежително отпуснати ръце, които трябваше по мъжки да изтръгват, а всъщност още мачкаха билетчето в джоба ми. С това ли бяха те запознали?

И тогава изведнъж ми се прииска да направя нещо голямо за теб. Да изляза срещу изплезената жега на вечерта и да ида да ти открадна странично огледало от кола, например. Ей така, навъсен, безпосочно зъл, да мина с преувеличеното от петте ми диоптъра безразсъдство, нагло да изтръгна огледалото от нечий пригладен вартбург, жичките му да виснат отзад… Поразен от тази идея, изобщо от това желание, аз станах и се заизнизвах от мястото си. Как помня още – виждах ти тила, леговището му в контражура, заобленото ябълково рамо, което се бе склонило в посока, обратната на Милен и Люба. Силуетът ти беше част от декора, нетрайна хартийка, изрязана от ръчичката на момиченце, по тънките й ръбове кръжеше златна мъхеста ивица. Все още можех да се наведа и да те духна – и може би ти щеше да прошумолиш, издавайки овреме заблудата, че си истинска. Но никой не се обърна, никой не изсъска да се наведа, не пречех на никого и може би самият аз не бях истински. Сфинксът на Милен, покрил с длан бедрото на Люба, дори не ме усети зад гърба си. Гледаше изправен напред, някак прекалено, неестествено напред, така както се гледа над пустинята. За миг се сетих за проклятието на фараоните – смъртта ще посече с крилете си всеки, който наруши покоя на фараона. И ето че от другата страна оставаше ти, въздухът, който бях обезпокоил с мисълта си в това тъмно като гробница място. Ти, заради която излизах.

Още от / за Антония Апостолова

“Изкачването” – разказ от сб. “Потъване в мъртво море” на Антония Апостолова

Антония Апостолова е родена през 1977 г. в Бургас, града на морето и поезията, където завършва английска гимназия и издава първата си поетична книга. Дипломира се като магистър по английска филология в СУ “Климент Охридски“ и петнайсет години работи като редактор и журналист във водещи български медии. След като окончателно напуска корпоративния свят, създава литературния сайт и фейсбук страница “Литературни разговори”, където публикува рецензии за най-новите издавани у нас книги, интервюта с писатели и новини за предстоящи заглавия. Преводач е на израелския поет Амир Ор на български – „Езикът казва“ (Издателство за поезия ДА, 2017). През 2019 г. излиза втората й книга – “Потъване в мъртво море”, разкази (изд. „Жанет 45“). В момента пише редовно литературна критика за „Литературен вестник“ и други издания, както и рецензира и редактира ръкописи.