Четем „На жените с обич”, страстна апология на женската устойчивост и непримиримост, на творчеството, което тласка историята напред. Както казва самата Исабел Алиенде, това е книга за нетърпеливата любов, дълголетието и „добрите вещици“.
Романи на Исабел Алиенде може да поръчате с 5% отстъпка и промокод за читателите на списанието тук.
Пиша тези страници през март 2020 г., затворена вкъщи заради кризата с коронавируса…
Ала вместо да изплете роман ала Гарсия Маркес, под наслов „Любов по време на коронавирус“, Исабел Алиенде създава донякъде автобиографична книга със заглавие „На жените с обич“ (превод: Катя Диманова, ИК „Колибри“).
В типичния си стил, по изключително увлекателен и забавен начин, тя поднася размишленията си за мястото и ролята на жените в обществото, за дълголетните им борби за равноправие и справедливост, споделя женския си възглед за феминистката революция, „може би най-важната, най-дълбоката в историята на човечеството“. И за пореден път завладява с бляскавия си талант на разказвачка и с умението да обрисува незабравими образи.
На жените с обич
Исабел Алиенде
За нетърпеливата любов, дълголетието и добрите вещици
Не преувеличавам, като казвам, че бях феминистка още в детската градина, преди понятието да стане известно в моето семейство. Родена съм през 1942 г., така че говорим за дълбоката древност. Мисля, че бунтът ми срещу мъжката власт бе предизвикан от положението на Панчита, моята майка, която била изоставена от мъжа си в Перу с две малки деца плюс новородено пеленаче на ръце. Това принудило Панчита да потърси подслон в дома на родителите си в Чили, където аз прекарах първите години от моето детство.
Къщата на баба и дядо в Сантяго, в квартал „Провиденсия“, който по онова време беше жилищен, а сега е лабиринт от магазини и офиси, беше голяма и грозна, чудовище от цимент, стаи с високи тавани, въздушни течения, сажди от керосинови печки по стените, тежки завеси от червен плюш, испански мебели, направени така, че да издържат цял век, ужасяващи портрети на мъртви роднини и купища прашни книги. Фасадата на къщата беше величествена. Някой се бе опитал да придаде елегантна нотка на салона, библиотеката и трапезарията, но те се използваха доста рядко. Останалата част от сгра- дата беше разхвърляното царство на моята баба, на децата (двамата ми братя и аз), домашните прислужници, две-три кучета от неизвестна порода и полудиви котки, които се размножаваха неудържимо под фризера; готвачката давеше малките в голямо ведро на двора.
Радостта и светлината в къщата се изпариха с преждевременната кончина на баба. Помня детството си като епоха на страхове и мрак. От какво се страхувах? Да не умре мама и да се озовем в сиропиталище, да не ме отвлекат циганите, да не зърна дявола в огледалата… има ли смисъл да продължавам? Но съм благодарна на това нещастно детство, защото ми осигури материал за писане. Не знам как се оправят писателите, прекарали радостно детство в нормален дом.
Още в най-ранна възраст осъзнах, че майка ми е в неравностойно положение в сравнение с мъжете в семейството. Беше се омъжила против волята на родителите си – несполучливо, както те я предупреждавали, и бе анулирала брака си – единствен възможен изход в тази страна, където разводът бе легализиран едва през 2004 година. Не била подготвена да работи, не разполагала с пари и свобода и била мишена на злите езици, понеже освен разделена с мъжа си, била млада, красива и кокетна.
Негодуванието ми срещу мачизма се зароди през онези детски години, като виждах, че майка ми и прислужниците в къщата са покорни жертви, лишени от средства и право на глас, първата, защото се бе опълчила на условностите, а другите – защото бяха бедни. По онова време, разбира се, аз нямах ни най-малка представа за какво става дума, обяснението успях да си съставя след петдесет години терапия, но макар и несъзнателно, усещането за излъгани надежди беше толкова силно, че ме беляза завинаги с натрапчив стремеж към справедливост и дълбоко отрицание на мачизма. Тази ненавист беше аномалия в моето семейство, което се смяташе за интелектуално и напредничаво, но според днешните разбирания си беше направо от палеолита. Панчита обиколи доста лекари, за да разбере какво ми има, от колики ли страда дъщеря ѝ, тения ли има… Моята упоритост и вироглав характер, които при братята ми се приемаха като природно мъжко качество, при мен се смяташе за патология. Не е ли почти винаги така? Момичетата нямат право да се ядосват и да тропат с крак. Имаше психолози в Чили, включително и детски може би, но в онези времена, подвластни на табута, към това средство се прибягваше само при неизлечимо луди, но в моето семейство дори в такива случаи не го правеха; нашите откачалки си ги търпяхме в тесен кръг и толкова. Майка ми ме умоляваше да бъда по-дискретна. „Не знам откъде ти идват наум тези идеи, ще ти излезе име на „мъжка Гана“, каза ми тя веднъж, без да пояснява значението на неприятната дума.
Права беше да се тревожи. На шест години вече ме бяха изгонили от колежа на германските монахини за неподчинение, като прелюдия към бъдещия ми жизнен път. Според мен истинската причина бе, че Панчита по закон беше самотна майка на три деца. Фактът не би трябвало да скандализира монахините, защото повечето деца в Чили се раждат извън брака, но това не се отнасяше за социалната класа, към която принадлежаха възпитаничките на онзи колеж.
С десетилетия мислех майка си за жертва, но после научих, че жертва означава човек, който няма власт и възможност да управлява обстоятелствата около себе си, и смятам, че това не беше нейният случай. Вярно е, че майка ми изглеждаше като хваната в капан, уязвима, понякога отчаяна, но по-късно положението ѝ се промени, когато се събра с моя пастрок и тръгнаха да пътуват. Могла е да се бори за повече самостоятелност, да живее така, както е искала, и да развива огромния си потенциал, вместо да се подчинява, но моето мнение не се брои, защото аз съм от поколението на феминизма и имах възможности, от които тя е била лишена.
Друго нещо, което научих след петдесет години терапия, е, че вероятно липсата на баща в детството също е допринесла за моето бунтарство. Много време мина, докато приема чичо Рамон, както винаги съм наричала мъжа, с когото Панчита се събра, когато бях около единайсетгодишна, и проумея, че по-добър баща от него не бих могла да имам. Разбрах го, когато се роди дъщеря ми Паула и той направо се влюби в нея (чувството беше взаимно), и за пръв път съзрях нежната, сантиментална и игрива страна на пастрока, с когото воювах. През цялото си юношество го ненавиждах и отказвах да му се подчинявам, но той изобщо не забелязваше това, защото беше непоправим оптимист. Според него аз винаги съм била образцова дъщеря. Чичо Рамон имаше толкова лоша памет за всичко лошо, че на стари години ме наричаше Анхèлика – това е второто ми име – и ми казваше да спя на една страна, за да не си смачкам крилата. Повтаряше го до края на дните си, когато деменцията и умората от живота го бяха превърнали в сянка на човека, който беше.
С времето чичо Рамон стана моят най-добър приятел и душеприказчик. Той беше жизнерадостен, властен, горделив и пълен мачист, колкото и да го отричаше с аргумента, че никой не уважавал жените повече от него. Не успях да му обясня напълно в какво се състоеше неговият ужасен мачизъм. Беше напуснал съпругата и четирите си деца и така и не получи анулирането на брака, което щеше да му позволи да узакони връзката с майка ми. Това обаче не им попречи да останат заедно седемдесет години, в началото сред скандали и одумки, но по-късно вече малко хора критикуваха техния съюз, защото нравите се бяха разхлабили и при липсата на развод двойките се събираха и разделяха без бюрократични спънки.
Панчита ненавиждаше недостатъците на своя спътник толкова, колкото обичаше и се възхищаваше на неговите качества. Прие ролята на покорна и понякога бясна съпруга, защото се чувстваше неспособна да отгледа сама децата си. Издръжката и закрилата имаха своята цена.
Още от / за Исабел Алиенде
Подарете си вдъхновение
Най-интересните статии от изминалата седмица ви очакват! Всяка Неделя сутрин във Вашата пощенска кутия.