„Всичко е свързано с разказването. С разказването на истории. Точно толкова просто е.“

В свое интервю, държейки том от над петстотин страници, Стивън Фрай обобщава гръцките „Митове“ по този начин. И ни дава ключ към един съвременен прочит:

„Тези богове са създадени по наш образ и подобие, а не обратното“.

„Митове“ на Стивън Фрай (у нас издадени от „Еднорог“, с прекрасния превод на Боряна Джанабетска) са възторжен, влюбен, дори „ентусиазиран“ преразказ на (част) от гръцката митология.

„Ентусиазиран“ тук е намигване към честите (информативно-хумористични) паралели между старогръцкия и нашите езици, които самият автор прави. В своите „Митове“ той ни запознава с етимологията на думата (от гръцкото  “εν” – във и “Θεός” – бог, което дава любопитното ѝ значение: „този, който има в себе си бог“).

Книгата може да поръчате с 5% отстъпка и промокод за читателите на списанието тук.

Стивън Фрай познаваме от неподражаемото му превъплъщение в ролята на Джийвс от комедийния сериал „Джийвс и Устър“, както и от редица други филми и роли (като например силния образ на Оскар Уайлд, негов кумир, когото изиграва на голям екран).

Но защо му е на този известен актьор, комик, режисьор, сценарист и драматург, носител на престижната награда „Сателит“, удостоен и с високото отличие за цялостно творчество на Британските комедийни награди през 2007 г. да навлиза в сложната система на старогръцките митове и да се опитва да ги пренесе – по нов начин – в едно обемно книжно тяло? Всъщност писането не е чуждо на Стивън Фрай. Той е автор на бестселъри и автобиографични книги, пише и поезия. Още по-привързан е към разказването.

Достойнството на книгата му е именно в това, че споделя – в приказно леещ се наратив – митове, при това с лично отношение и възторженост, доближавайки ги до собствената им традиция и изконна роля.

„Ако някой ми каже, че съм объркал разказите, според мен имам право да отговоря, че те в крайна сметка са фикция.

Пренагласявайки детайлите, аз всъщност правя това, което хората открай време са правели с митовете. В такъв смисъл смятам, че съм дал своя дял в усилието да ги съхраним живи.“

По своята структура „Митове“ на Стивън Фрай са трилогия, обединяваща низ от истории в три части – „Богове“, „Герои“ и „Хора“. От възникването на познатия ни свят – не с взрив, а с появата на „Хаос“, през първото поколение „първични“ божества, титаните и, най-сетне, дванайсетте Олимпийци – та чак до хората, в техните две поколения (след като първото е погубено в потоп) и първата жена Пандора.

Стъпвайки най-вече на „Теогония“ на Хезиод, „Златното магаре“ на псевдо-Апулей и „Метарморфози“ на Овидий и изпъстряйки наратива си с обяснителни бележки – по равно академично задълбочени и обаятелно хумористични – Фрай ни дава частична, но много богата картина на системата от древногръцки митове и легенди.

Далеч по-важно от това дали „се е объркал“ или не в хронологията и избраните, сред всички налични, варианти на някои от митовете, е отношението им към тях. То се илюстрира добре от позоваването му на Овидий, обяснено така в послеслова на „Митове“:

„Овидий е много продуктивен, разточителен, експанзивен, безочлив,

подходът му е кинаматографичен поради своята енергичност и постоянна смяна на гледни точки. […] Овидий с удоволствие добавял, премахвал и съчинявал някои детайли, което въздейства и върху мен и – да кажем ли „ми вдъхна смелост“ за собствения ми преразказ на митовете.“

Горното, с голям успех, може да се каже и за Стивън Фрай. Той в действителност е експанзивен и смел. Не само в подбора си (в който с доза съжаление, предчувствайки какво би родило еродираното му перо в съчетание с неудържимото чувство за хумор, установяваме липсата на Херкулес и Тезей, Персей и Андромеда, Язон и Медея, Едип и Антигона и всички митове около Троянската война), но и в избора си на стилистични похвати и динамичността на диалога, в изглаждането на героите и тълкуването на важни фигури, мотиви и символи.

Характерният глас на Фрай несъмнено добавя нещо живо, хумористично и съкровено в психологическото измерение на мита и неговите герои. Диалогът пък е голямата му сила, неговото остроумие се демонстрира например в динамичната и остроумна размяна на реплики, насред която „тийнейджърката“ Артемида успява да „изкопчи“ от баща си Зевс редица дарове.

На мнозина речевите характеристики на персонажите и самото непрестанно позоваване на далеч по-късни събития и произведения на изкуствата (Шекспир е чест „спътник“ на повествованието), както и паралелите с нашето съвремие биха се сторили „богохулно“ повърхностен подход, но той всъщност отразява вековния стремеж на човека да пречупи историята през себе си и своята действителност.

Защото, връщайки се и на твърдението на Стивън Фрай, че „Тези богове са създадени по наш образ и подобие, а не обратното“, лесно можем да установим, че митовете му разказват за хората и това, което наричаме човешко. За любовта, привличането и страстта, но и за ревността, скръбта и справянето със загубата. За това какво е да се преодоляваш трудностите на живота, да проявяваш изобретателност и хитрост, но и прекалена амбиция. Да се трудиш, здраво но и да бъдеш творец, не просто занятия, а вдъхновен, дързък създател. За опознаването на чувства, състояния, черти на характера и, може би, за тяхното приемане – завистта и щедростта, коварството и благородството, радостта и мъката и още толкова много, илюстрирани – мит след мит – с непостоянните в образа и проявите си, сложни и противоречиви богове (и хора).

Може би и затова, в една от частите на пространния послеслов, Фрай цитира прочутия надпис, който краси предверието на храма на Аполон в Делфи:

Познай себе си.

Прочитът на Стивън Фрай лесно понася етикетите „съвременен“ и „забавен“ и макар да се пропит със заразителния хумор на автора си, той се отличава със силно специфичен, собствен стил, с проникновеност и дълбочинен подход при изграждането на един цялостен свят, населен с многостранчиви герои. Горното е видно и от богатите есеистично-коментарни части, посветени на Прометей и на Елпида (Надеждата останала за творена в кутията на Пандора):

„Сложността и многозначността на образа на Прометей е забележителна. Той ни дава огъня, огъня на творчеството, но същевременно ни дарява и цивилизоващата предвидливост – която потушава един друг, по-буен огън. Именно с отказа си да възприемат божествата като съвършени, цялостни и самодостатъчни, без значение дали става дума за Зевс, Морос или Прометей, древните гърци дарява такова удовлетворение. Поне за мен…“.

Намеренията на Стивън Фрай да бъде добър разказвач, да ни изненадва, развлича и обогатява, прозират и от честите му хумористични въведения в отделните митове:

„Зевс имал добри намерения. Тези три думи толкова често предсказвали беда за някой нещастен полубог, за някоя нимфа или смъртен.“

И макар самият автор да се пази от това „да интерпретирам или обяснявам тези митове“, ние се радваме на блестящи отклонения от замисъла му, както и на обобщения и коментари като:

• „… това, което действително виждаме в тази история, както и в много други, е измамната, двусмислена, главозамайваща и неразгадаема плетеница от насилие, страст, поезия и символизъм, залегнала в сърцевината на гръцките митове. Като алгебра с прекалено нестабилни принципи, за да позволява изчисляване…“
• „Любовта и красотата, както повечето от нас установяват през своя живот, са безмилостни, безогледни и безсърдечни.“
• „… за истински творец като Пигмалион това означавало, че статуята била по-красива от всяко живо същество, виждано някога на земята, тъй като той бил наясно, че изкуството винаги превъзхожда най-добрите постижения на природата.“

Още едно от достойнствата на „Митове“ на Стивън Фрай непрестанната „игра“ с имената на боговете и героите, посочена като „великолепно обезсмъртяване“ от страна на науката и като „непрекъсната връзка между гръцките митове и нашите езици.“ Символиката на митовете пък е „обезсмъртена“ в цветните приложения към книгата, илюстриращи векове на вдъхновение и несекващи опити за преразказване на историите от художници и скулптури. Защото „митовете са плодове на въображението, изпълнени със символика“. И, според автора на един от най-новите им преразкази, призвани да ни накарат да се вгледаме в себе си.

Тази статия е част от поредицата „За изкуствата и хората“, посветена на изкуства като литература, театър, кино, танц и мн.др., както и на хората им – техните автори и публики. Осъществява се с финансовата подкрепа на програма „Критика“ на Национален фонд „Култура“.