Всяка история си има край. Дори и тази за Гералт от Ривия – Белия вълк, който промени завинаги света на фентъзито, както и на компютърните игри.

Във „Вещерът 7: Господарката на езерото” нишките на съдбата се заплитат, докато белокосият вещер крачи към своето Предопределение.

Смъртта върви зад него, а верните му спътници не го изоставят въпреки опасностите.

Защото той е Гералт от Ривия, Белия вълк, а на света все още са останали чудовища за убиване.

Северът изглежда обречен и само чудо може да го спаси. А чудеса се случват само в приказките.

Напрегнат, епичен и изпълнен с неочаквани обрати, финалът на една от най-популярните фентъзи поредици ще промени завинаги представата ви за щастлив край!.

Вещерът: Господарката на езерото 

Анджей Сапковски

Направени сме ние
от сънища и сън отвред обгръща
 тоз малък наш живот!

Шекспир, „Бурята“ 

Втора глава

Истина ви казвам, който вярва на сънищата, е като онези, които се опитват да хванат вятъра или някоя сянка. Подлъгват се по измамния образ на криво огледало. Наистина са глупави онези, които вярват на сънните миражи и крачат по пътищата на илюзиите.

Но който пренебрегва сънищата и не им вярва изобщо, е също толкова неразумен. Защото, ако сънищата нямаха никакъв смисъл, щяха ли тогава боговете да ни дадат способността да сънуваме, когато са ни създавали?

Мъдростите на пророка Лобода, 34:1

            Не е ли всичко, което виждаме, или си мислим, че виждаме, просто сън в съня?

            Едгар Алън По, „Сън в съня“

Ветрецът развълнува повърхността на езерото, от което се вдигаше пара като от котел, и раздвижи накъсаната мъгла. Греблата скърцаха и пляскаха ритмично; плоските им краища, изскачащи от водата, сееха градушки от блестящи капчици.

Кондвирамурс пусна ръка през борда. Лодката се движеше толкова бавно, че водната повърхност почти не се вълнуваше и не се разпени от дланта ѝ.

– Ах, ах – каза тя, опитвайки се да вкара в гласа си колкото се може повече сарказъм. – Каква скорост! Направо се носим по вълните! Чак ми се вие свят!

Лодкарят, нисък и набит мъж, промърмори нещо ядосано и неразбираемо, без дори да вдига главата си, покрита със сиви, накъдрени като астраган коси. На послушницата вече ѝ бяха омръзнали мънкането, сумтенето и хриптенето, с които този грубиян отбягваше отговорите на въпросите ѝ още от момента, в който се беше качила на лодката.

– По-внимателно – процеди тя, запазвайки спокойствие с усилие. – От толкова интензивно гребане може да се преумориш.

Този път мъжът вдигна загорялото си, тъмно като щавена кожа лице. Промърмори нещо, изсумтя, и с движение на обраслата със сива четина брадичка посочи закрепената за борда дървена макара и скриващото се под водата въже, опънато от движението на лодката. Явно смятайки обяснението за изчерпателно, възобнови гребането. В същото темпо като преди. Веслата горе. Пауза. Веслата потопени до средата на плоската част. Дълга пауза. Загребване. Още по-дълга пауза.

– Аха – изрече бавно Кондвирамурс, поглеждайки към небето. – Разбирам. Важна е теглената от лодката стръв – тя трябва да се движи със съответната скорост и на съответната дълбочина. Важен е риболовът. Останалото няма значение.

Това беше толкова очевидно, че мъжът дори не си направи труда да изсумти или да изхрипти.

– На кого му пука – продължи монолога си Кондвирамурс, – че пътувам цяла нощ? Че съм гладна? Че задникът ме боли и се е протрил от твърдата и мокра пейка? Че ми се пишка? Не, важен е само риболовът. Който впрочем е безсмислен. Никой няма да клъвне на стръв, влачена насред течението, при това на двайсет сажена дълбочина.

Мъжът вдигна глава, погледна я с неприязън и замърмори. Кондвирамурс показа зъбите си, доволна от себе си. Грубиянинът продължаваше да гребе бавно. Беше вбесен.

Тя се разположи удобно на кърмовата пейка и преметна крак върху крак така, че цепката на роклята ѝ да разкрие колкото се може повече.

Мъжът отново замърмори, стисна още по-силно веслата с възлестите си длани, правейки се, че гледа само във въжето. Разбира се, и през ум не му минаваше да увеличи темпото на гребане. Послушницата въздъхна, отказа се от усилията си и се зае с изучаването на небето.

Веслата поскърцваха, диамантените капки се сипеха от плоските им части.

В бързо разсейващата се мъгла се мярнаха очертанията на остров. И издигащите се над него тъмни очертания на тумбеста кула. Грубиянинът, макар че седеше с гърба напред и не се оглеждаше, незнайно как усети, че вече почти са пристигнали. Без да бърза, той остави веслата на борда, стана и се зае да навива въжето на макарата. Все още с голи крака и гледайки в небето, Кондвирамурс подсвирна.

Мъжът нави въжето до края, огледа стръвта – голяма месингова лъжица, снабдена с три куки и опашка от червена вълна.

– Я, я! – възкликна сладко Кондвирамурс. – Нищо не е клъвнало, леле, колко жалко! Интересно, защо така не върви? Може би защото лодката се движеше твърде бързо?

Мъжът ѝ хвърли поглед, който казваше много лоши неща. Седна, изхриптя, изплю се зад борда, хвана веслата с коравите си лапи, мощно преви гръб. Веслата плиснаха, заскърцаха, лодката се понесе по езерото като стрела, водата се пенеше шумно при носа, зад кърмата се завихриха водовъртежи. Изминаха разстоянието от четвърт изстрел с лък, разделящо ги от острова, преди гребецът да успее да измърмори нещо, а лодката излетя на крайбрежния чакъл толкова стремително, че Кондвирамурс падна от пейката.

Мъжът промърмори нещо, изхриптя и се изплю. Послушницата знаеше, че в превод на цивилизован човешки език това означаваше: „Омитай се от моята лодка, вещице многознайке!“. Знаеше също, че не може да разчита, че ще я изнесат на ръце. Свали обувките си, вдигна провокативно високо полата си и слезе. Преглътна проклятието си към натрошените раковини, болезнено забиващи се в стъпалата ѝ.

– Благодаря за превоза – процеди тя през стиснатите си зъби.

Без да чака ответното мърморене и без да се оглежда, както си беше боса, Кондвирамурс тръгна към каменните стъпала. Всички несгоди и мъчения свършиха и отлетяха безследно, отстъпвайки мястото си на нарастваща възбуда. Най-накрая тя беше на остров Inis Vitre[1] в езерото Loc Blest[2]. Това почти легендарно място, посещавано само от малобройни избраници.

Утринната мъгла се разсея напълно, върху матовото небе започна да проблясва червеното кълбо на слънцето. Около бойниците на кулите започнаха да кръжат и да врещят чайки, мяркаха се бързолети.

На терасата, с която завършваха стълбите, облегната на статуята на приседнала озъбена химера, стоеше Нимуе.

Господарката на езерото.

[1] Inis Vitre (лат.) – Стъкления остров. – Б. пр.
[2] Loc Blest (шотл., англ.) – Езерото на благословените. – Б. пр.

Тук може да видите защо Антон от влога “С книги под завивките” препоръчва поредицата “Вещерът” на Сапковски:

Избираме нови книжни любови – С книги под завивките (видео интервю)

Още от “Вещерът” може да прочетете тук.