Един от най-влиятелните романи в световната жанрова литература – „Великият бог Пан“ на Артър Макън най-сетне излезе на български език с логото на Изд. Deja Book.
Брилянтно написаната готическа класика е препоръчана и възхвалена не само от големите имена в жанра, но и от литературни колоси, сред които Х. Ф. Лъвкрафт, Стивън Кинг, Оскар Уайлд, Хорхе Луис Борхес. Последният твърди:
„Понятието за греха е основополагащо в книгите на Макън.
За него грехът е по-скоро доброволно престъпване на божествените закони, отколкото ненавистно състояние на душата. Оттук следва и самотата на неговите герои; следователно, чистото изкушение към Злото ги гнети, а не обстоятелството, че са извършили конкретни злини.“.
След като бяхме очаровани от „Мемоарите на една лека жена“, признаваме, че срещата с Пан ни изкушава…
Великият бог Пан
(откъс)
Артър Макън
– Радвам се, че дойдохте, Кларк; наистина се радвам. Не бях сигурен дали ще можете да отделите време.
– Успях да уредя нещата за няколко дни; напоследък не е толкова натоварено. Не се ли притеснявате, Реймънд? Напълно безопасно ли е?
Двамата мъже се разхождаха с бавни крачки по терасата в предната част на къщата, в която живееше д-р Реймънд. Слънцето все още беше над планинския хребет на запад, но на гаснещия му червен блясък не се очертаваха сенки. Вятърът беше утихнал; свеж полъх придойде откъм обширния лес, покриващ високите склонове, а с него от време на време и тихото гукане на дивите гълъби. Ниско в необятната живописна долина реката лъкатушеше между самотните хълмове, а докато слънцето се спускаше и чезнеше, ефирна, чисто бяла мъгла започна да се издига над тях.
– Безопасна? – отвърна рязко д-р Реймънд на своя приятел. – Разбира се, че е такава. Сама по себе си операцията е съвсем проста; всеки хирург може да я извърши.
– А възможно ли е да навреди в някакъв друг аспект?
– Ни най-малко; не съществува каквато и да била физическа опасност, давам ви думата си. Винаги сте предпазлив, Кларк, винаги; но познавате миналото ми. През последните двадесет години се посветих на трансцеденталната медицина. Чувал съм да ме наричат самозванец, шарлатанин и мошеник, но през цялото време знаех, че съм на прав път. Преди пет години постигнах целта си и оттогава всеки ден се подготвям за онова, което ще направим довечера.
– Ще ми се да вярвам, че всичко това е истина – Кларк смръщи вежди и погледна към д-р Реймънд, изпълнен със съмнение. – Реймънд, напълно ли сте убеден, че теорията ви не е фантасмагория – едно прекрасно виждане за нещата със сигурност, но дали все пак е трезво съждение?
Д-р Реймънд спря и се извърна рязко. Той беше на средна възраст, сух и слаб, с бледожълт цвят на лицето, но когато погледна към Кларк и му отговори, кръвта бе нахлула в страните му.
– Огледайте се наоколо, Кларк. Виждате планината и как хълмовете се редят един след друг като вълна след вълна; виждате горите и овощните градини, полетата със зряла пшеница и ливадите, простиращи се до тръстиките край реката. Виждате как стоя тук до вас и чувате гласа ми. Ще ви кажа нещо обаче: всичко това – да, от онази звезда, която тъкмо изгря на небето, до твърдия под, по който стъпваме – представлява единствено илюзия и сенки: сенките, които скриват истинския свят от очите ни. А той съществува, но е зад тази измама, зад тази гледка, тези „шевици по гоблена, мечти в една кариера“ , зад всички тях, сякаш е покрит от було. Не зная дали човешко същество някога е повдигало този плащ, но съм наясно, че заедно ще го направим още тази нощ за очите на другите. Може би считате всичко това за нелепа безсмислица, но то е истина и древните са били наясно какво означава да вдигнеш булото. Те са го наричали „да видиш бог Пан“.
Кларк потръпна; бялата мъгла, която се сбираше над реката, беше мразовита.
– Удивително наистина – каза той. – Ние сме пред прага на един необичаен свят, Реймънд, стига онова, което казвате, да е вярно. Наистина ли скалпелът е необходим?
– Да – незначително поражение над сивото вещество, нищо повече; едно несъществено пренареждане на определени клетки, микроскопична промяна, която ще убегне от вниманието на деветдесет и девет от всеки сто мозъчни специалисти. Не искам да ви занимавам с бумащини, Кларк. Мога да ви засипя с куп технически данни, които биха прозвучали много внушително и ще ви оставят също толкова просветен, колкото сте и сега. Предполагам обаче, че вече случайно сте прочели в забутаните кътчета на вестника си, че наскоро бяха направени огромни стъпки в мозъчната физиология. Онзи ден забелязах един абзац за теорията на Дигби и откритията на Браун Фейбър. Теории и открития! Те достигат едва сега онова място, на което аз бях преди петнадесет години, и няма нужда да ви казвам, че не съм останал бездеен през това време. Ще е достатъчно, ако вметна, че изминаха пет години, откакто направих откритието, за което намекнах с думите си, че преди десет години съм достигнал моята цел. След години труд, мъки и търсене на сляпо, след дни и нощи на разочарования, а понякога и отчаяние, в което треперех и се вцепенявах при мисълта, че може би е имало и други търсещи онова, което търсех и аз, най-накрая след толкова време внезапен изблик на радост разтърси душата ми и вече знаех, че дългото пътешествие е към своя края. Чрез онова, което тогава, също както и сега, изглеждаше като случайност, нашепване на една мигновена и безцелна мисъл, тръгнала по познатите ми линии и отсечки, които вече бях проследил хиляди пъти великата истина ме озари и аз видях, скициран със зрителни траектории, един нов свят, една непозната вселена ; континенти и острови, необятни океани, в които ни един кораб не е плавал (по мое мнение), тъй като Човекът първо е вдигнал поглед, за да съзерцава слънцето и звездите по небосвода, и след това се е любувал на притихналата земя под тях. Ще помислите, че това е екстравагантен начин на изразяване, Кларк, но е трудно да говоря буквално. Все пак не зная дали това, за което може да бъде изложено с прости и ясни думи. Например този наш свят е доста добре опасан с телеграфни кабели и жици; мисълта прескача от изгрева до залеза, от севера до юга, през разливи и пустини с малко по-бавна от обичайната си скорост. Сега предположете, че един съвременен електротехник установи, че той и колегите му просто са си поиграли с речни камъчета и са ги взели за основата на целия свят; предположете, че един такъв човек е видял как най-отдалеченото пространство се шири достъпно пред познатото ни и човешките слова се пренасят до слънцето и отвъд него към системите нататък и гласовете на хората, владеещи членоразделната реч, ехтят в празната пустота, ограничаваща мисълта ни. Говорейки за аналогията, тя е доста уместна спрямо онова, което аз направих; в момента не разбирате съвсем чувствата, обзели ме една вечер, докато стоях тук: беше лято и долината изглеждаше тъкмо както сега; видях пред себе си неописуемата, немислимата пропаст, зееща дълбоко между двата свята – тленния и онзи на душите; смътно съзрях пред себе си огромната и пуста безкрайна празнина и в този миг мост от светлина се издигна от земята до неизвестния бряг и проряза бездната. Погледнете в книгата на Браун Фейбър, ако желаете, и ще откриете, че до ден днешен учените са неспособни да обяснят съществуването или да изяснят предназначението на една определена група нервни клетки в мозъка. Тази група е, ако мога така да се изразя, обетована земя, едно съвършено пусто място за фантастични теории. Далеч съм от Браун Фейбър и останалите специалисти. За разлика от тях разполагам с пълното познание за възможното предназначение на тези нервни центрове и цялостната картина на нещата. С едно докосване мога да ги поставя в действие, с едно докосване, както казах, мога да освободя потока, с едно докосване мога да завърша връзката между този тленен свят и… по-късно ще можем да довършим това изречение. Да, скалпелът е необходим, но помислете до какво ще доведе. Той ще срине със земята масивната преграда на сетивата и вероятно за пръв път от сътворението на човека душата ще се взре в света на душите. Кларк, Мери ще види бог Пан!
– Но помните ли какво ми писахте? Мислех, че ще е необходимо тя да…
Той прошепна останалото в ухото на доктора.
– Съвсем не, съвсем не. Това е нелепо. Уверявам ви. Всъщност по-добре е така, както си е; съвсем сигурен съм в това.
– Премислете нещата добре, Реймънд. Това е голяма отговорност. Нещо може да се обърка; ще се окайвате до края на дните си.
– Не, не мисля така дори да се случи най-лошото. Както ви е известно, аз избавих Мери от живота на улицата и почти сигурна гладна смърт, когато тя беше дете; считам, че животът ѝ ми принадлежи и мога да го употребя, както ми се струва подобаващо. Елате, става късно; по-добре да влезем .
Д-р Реймънд го поведе в къщата през приемната по един дълъг, тъмен коридор. Той извади ключ от джоба си, отвори тежката врата и покани Кларк в лабораторията. Някога тя е била билярдна зала и затова се осветяваше чрез стъклен купол в центъра на тавана. Унилата сивкава светлина все още обливаше фигурата на доктора, когато той запали една лампа с плътен абажур и я постави на масата в средата на стаята.
Кларк се огледа наоколо. Едва ли по стените имаше свободна педя: рафтовете, които покриваха всичко, бяха отрупани с бутилки и стъкленици във всевъзможни форми и цветове, а в един ъгъл стоеше малък Чипъндейлов шкаф за книги. Реймънд посочи към него.
– Виждате ли този пергамент от Освалд Кролиус ? Беше сред първите, които ми посочиха правия път, макар да не мисля, че той го е открил сам. Има едно негово твърде странно изказване: „Във всяко зрънце пшеница таи се скришом душата на една звездица“.
В лабораторията нямаше много мебели: масата в центъра, каменна плоча с дренажна тръбичка в ъгъла, две кресла, на които Реймънд и Кларк седяха; това беше всичко освен един странен на вид стол в другия край на стаята. Кларк го погледна и вдигна вежди.
– Да, това е столът – каза Реймънд. – Нека го поставим на подходящо място.
Той стана, плъзна го на колелцата му към светлината и започна да го вдига и спуска, смъквайки седалката, като нагласяваше различно наклона на облегалката и стъпенката за краката. Изглеждаше много удобен и Кларк прокара длан по мекото зелено кадифе, докато докторът местеше лостовете .
– А сега, Кларк, настанете се удобно. Очакват ме два-три часа работа; бях принуден да оставя някои въпроси за накрая.
Реймънд отиде до каменната плоча, а Кларк го изгледа мрачно, когато той се приведе над редица стъкленици и запали пламъка под тигела . На една от полиците над оборудването му докторът беше поставил малка ръчна лампа с абажур – също като на онази, която запали преди малко. Сега Кларк седеше скрит в сенките и наблюдаваше просторната притъмняла стая, удивен от причудливото явление, което предизвикваше контрастът между сияйната светлина и плътния мрак. Скоро той усети странна миризма в стаята. Отначало тя едва се долавяше, но ставаше все по-осезаема. Учуди се колко му напомня на аптека или лекарски кабинет. Забеляза, че неволно се е съсредоточил върху възприятията си, и едва осъзнато се замисли за един ден отпреди петнадесет години, който беше прекарал в бродене из горите и полята край своя дом. Беше зноен ден в началото на август, жегата замъгляваше контурите на разстоянията и всичко наоколо със слаба мараня, а хората, които следяха термометъра, говореха за необичайно покачване на температурата, която беше почти тропическа. Необичайно, но този изключително горещ ден от петдесетте изплува отново в съзнанието на Кларк; чувството за ослепителните всепроникващи слънчеви лъчи сякаш разпръсна и тъмните, и светлите щрихи на лабораторията и той отново почувства поривите на сгорещения въздух в лицето си, видя искрящите проблясъци по тревата и чу безбройните шепоти на лятото.
– Надявам се, че миризмата не ви безпокои, Кларк; изобщо не е вредна. Най-много да ви се доспи от нея.
Кларк чу тези думи доста отчетливо и знаеше, че Реймънд говори на него, но при никакви обстоятелства не можеше да излезе от летаргичното си състояние. Мислеше единствено за самотната си разходка отпреди петнадесет години; доколкото помнеше, тогава за последно бе видял полята и горите, които бе съзерцавал през детството си, и сега те се простираха пред него сред ярка светлина като пейзаж. Преди всичко до ноздрите му достигна мирисът на лято, букет от цветни аромати и уханието на горите, на хладни сенчести кътчета, дълбоко в зелените дебри, събуден от жаркото слънце; дъхът на плодородна земя го обгърна подобно нечии обятия и властваше над всичко. Въображението му го накара да блуждае, както бе блуждал отдавна по гори и поля, докато следваше пролуката между обраслите, клонести букове; а в съня му ромонът на вода, процеждаща се от близката варовикова скала, звучеше ясно като мелодия. Мислите му вече се губеха и смесваха с други мисли; проходът между буковите гъстаци се бе превърнал в пътека между джелови дървета , а тук-там от клон на клон пълзяха лози. Филизите им се полюшваха, натежали от виолетовите си гроздове, а рехавите сиво-зелени листа на дива маслина изпъстряха тъмната сянка на джеловете. Някъде, в далечните брънки на съня си, Кларк съзнаваше, че пътечката го бе отвела от бащиния му дом до непозната местност, насред чиито неизвестности сега се луташе, когато внезапно наместо ромона и хармонията на лятната природа всичко бе залято от безконечна тишина. Лесът замлъкна и само за миг той се оказа лице в лице с присъствие, лишено от чертите и на човека, и на звяра, и на живите, и на мъртвите, ала с всичко това у себе си – притежаваше същността на всяка материя, ала без самò да е такава. И в същата тази секунда свещеното тайнство на плътта и душата се стопи, някакъв глас извика „Да си идем оттук“ и настана тъмнина на тъмнините отвъд всичките звезди, безметежна тъмнина.
Когато Кларк изведнъж дойде на себе си, видя как Реймънд сложи няколко капки от някаква маслена течност в една зелена стъкленица и после я запуши плътно.
– Бяхте задрямали – каза той, – пътуването сигурно ви е уморило. Готово е. Отивам да доведа Мери. Ще се върна до десет минути.
Кларк се отпусна в стола и се замисли. Сякаш беше попаднал от един сън в друг. Почти очакваше да види как стените на лабораторията се разтапят и изчезват. Накрая щеше да се събуди в Лондон и да потръпне от собствените си съновидения. Вратата обаче се отвори и докторът влезе отново. Зад него вървеше момиче на около седемнадесет, облечено изцяло в бяло. То беше толкова красиво, че Кларк не се учуди на онова, което докторът му беше писал. Лицето, шията и ръцете на девойката бяха поруменели, но Реймънд остана равнодушен.
– Мери – каза той, – мигът настъпи. Имаш пълна свобода. Ще ми се довериш ли изцяло?
– Да, мили.
– Чухте ли това, Кларк? Вие сте мой свидетел. Ето го стола, Мери. Изобщо не е трудно. Просто седни и се облегни. Готова ли си?
– Да, мили, напълно съм готова. Целуни ме, преди да започнеш.
Докторът се наведе и сърдечно я целуна.
– Сега затвори очи – каза той.
Момичето притвори клепки, сякаш беше уморено и копнееше за сън, а Реймънд поднесе зелената стъкленица към носа му. Лицето на Мери стана по-бяло дори от дрехата, която носеше; почти не се възпротиви на аромата и след това със силен вътрешен подтик към покорство скръсти ръце като малко дете преди молитва. Ярката светлина на лампата я откриваше напълно и Кларк наблюдаваше промените, пробягващи по лицето ѝ, подобно на онези върху хълмовете, когато летните облаци засенчват слънцето, докато прелитат по небето. Накрая тя пребледня като платно и се обездвижи. Докторът надигна клепачите ѝ. Беше в пълно безсъзнание. Реймънд натисна силно един от лостовете и столът веднага се наклони назад. Той отряза част от косата ѝ във формата на кръг, също като при тонзура , и приближи лампата. След това взе дребен, лъскав инструмент от малкия си куфар и Кларк се извърна потръпнал. Когато погледна отново, докторът превързваше разреза, който бе направил.
– Тя ще се събуди след пет минути – Реймънд все още беше съвсем невъзмутим. – Друго не може да се направи. Остава ни само да чакаме.
Минутите се нижеха бавно. Наоколо се чуваше само тежкото, мудно тиктакане на стария часовник в коридора. На Кларк му беше зле. Чувстваше се отмалял, коленете му се подкосяваха и едва стоеше на краката си.
Внезапно, докато чакаха, чуха дълбока въздишка, изчезналата руменина се върна по страните на девойката и тя отвори очи. Кларк потръпна, като ги видя. В зареяния им поглед сияеше зловеща светлина, на лицето ѝ се изписа силна почуда и тя протегна ръце, сякаш за да докосне нещо невидимо. Само след миг обаче удивлението избледня и отстъпи на чудовищен ужас. Лицето ѝ се сгърчи противно. Мери затрепери от глава до пети, все едно душата ѝ се блъскаше и превиваше в тленния си дом. Гледката беше ужасна. След секунда тя падна с крясъци на пода и Кларк се спусна към нея.
Три дни по-късно Реймънд заведе Кларк до леглото на пациентката. Тя лежеше напълно будна, въртеше глава от страна на страна и се хилеше безпричинно.
– Да – каза докторът, все още съвсем невъзмутим, – твърде жалко. Тя е съвършено слабоумна. Не можем обаче да ѝ помогнем. Вече е видяла Великия бог Пан.
Още любопитни заглавия от Deja Book:
Подарете си вдъхновение
Най-интересните статии от изминалата седмица ви очакват! Всяка Неделя сутрин във Вашата пощенска кутия.