Какво (не) е „Аскетика“

Далеч по-лесно ми е да определя какво не е „Аскетика“ за мен. Не е философски трактат. Дори не бих казала, че е текст с особено оригинални философски идеи. Самият Никос Казандзакис избягва да го нарича лирическа проза. Или каквато и да е друга проза. Съгласна съм с него.

Но нито за миг не съм имала нужда да определям творбата. „Най-пронизителният му вик“, както авторът държи да я нарича, е много повече от това.

„Аскетика“ на Никос Казандзакис се отличава с толкова наситена поетична гъстота, такава картинност на езика, че това почти би ви стигнало за пълно естетическо удоволствие при четенето. Останалото е усещането за път, спокойствието, че дори в свят, изпълнен с противоречия, можете да бъдете свободни, мислещи, търсещи.

Мисълта (и изреченията) на Казандзакис в „Аскетика“ често са задъхани. Ритъмът на текста -накъсан и непостоянен. Но каква образност!

Картини, в които изникват орачи, гумно, ниви, хълмове са следвани от огньове, пламъци, пожари; алюзии за Семето и Утробата; сърца, които текат; Бог, който трепери от страх…

Това са само малка част от образите, които ще ви връхлитат от всяка страница. Перо, което може да изпише

„Храбро и сурово закрепи над тръпнещия хаос кръглото и лъчисто гумно на ума, за да вършееш и отвяваш вселенските неща като техен стопанин.“

,както и

„Сърцето слива онова, което умът разделя, прелива извън полето на нуждата, пресътворява битката в любов.

Тръгни по ръба на ненаситната пропаст и се опитай да приведеш в ред гледката. Повдигни многоцветния покров на тайната – звездите, морето, хората, идеите. Придай образ и смисъл на безобразната и безсмислена безкрайност.“,

не може да ви остави безучастни към диренията си.

„Аскетика“ е път – за читателите би могъл да е само наситено с естетически и поетични наслади пътуване; за изследователите на Казандзакис – огледало на голям период от живота му, тъй като всяка част на творбата съответства и на физическото му пребиваване някъде (както и на промените във възгледите му – философските и дори политическите).

„Аскетика“ съзнателно не се самоопределя. И съзнателно не дава отговори. Подозирам и че напълно съзнателно си противоречи в редица философски положения. Но ви обещавам, че това няма да има значение, когато затворите и последната страница.

Историята на „Аскетика“ като книга-мистерия

„Загадката на Аскетика тръгва от жанровата й несводимост към общоприетите типове.

Дали това е философия, побрана в лирична проза, или лирическо есе с елементи на философия? Изглежда, че тази хибридност е търсена от самия автор, който упорито избягва да прикачи на творбата си жанрово определение и предпочита да говори за нея като за вик. В уводната си бележка към първото издание от 1927 г. той настоява: „Нека тази Аскетикабъде смятана за първия лирически опит, за първия вик на посткомунистическото ВЕРУЮ“.

Това пише изследователката на текста и преводачка на „Аскетика“ Драгомира Вълчева в подробната си аналитична статия „Най-пронизителният вик на Казандзакис“.

Пречупваща света през мита за Сизиф и повлияна от школата на немския философ Фридрих Ницше и френския мислител Анри Бергсон, „Аскетика“ е перлата в короната на цялото творчество на гръцкия писател.

След публикуването на творбата (за първи път през лятото на 1927 г. в атинското списание Анагениси), автор и издател са извикани от гръцките църковни архиереи , за да поднесат официално „извинение” –  Никос Казандзакис, защото е написал тази „непочтителна” книга, а Димитрис Глинос, затова че е публикувал в списанието си „този атеистичен парцал”.

На 10 юни е насрочен съдебен процес по обвинение в „присмех към религията”. В крайна сметка, той бива отменен, но това дава  началото на едно безмилостно и дългогодишно гонение от страна на държавата и на църквата спрямо Никос Казандзакис. В следствие на това той не успява да спечели Нобеловата награда през 1975 г., когато е номиниран заедно с Албер Камю.

Въпреки това наследничката на Казандзакис – Ники Ставру, казва за „Аскетика“:

„Тя остава най-продаваната и обичана в Гърция негова творба. Заключителните й думи, не ни позволяват никога да я завършим.“

Любопитна е и историята на заглавието и последната част на „Аскетика“

Първото издание от 1927 г. носи латинския титул Salvatores Dei [„Спасители на Бога“], като под него с по-дребни букви е написано Аскетика. Във второто издание от 1945 г., както и във всички следващи издания, гръцкото заглавие вече е изнесено напред.

През 1928 г. Казандзакис пише на приятеля си Превелакис: „Добавих една малка глава – Мълчанието, – бомба, която взривява цялата Аскетика. Но в сърцата на малцина ще избухне тя“.

Драгомира Вълчева тълкува в анализа си: „Чрез този атентат, прицелен право в сърцето на Аскетика, Казандзакис доброволно анулира водещото й послание. Това е и основната причина да бъде обвиняван в нихилизъм. Обвиненията визират главно последното изречение от веруюто, с което се закрива книгата: след като е обявил за блажени ония, които са се борили за спасението на Бог и които са се слели с него в едно, той прогласява, че трижди блажени са прозрелите, че „онова едно не съществува“. Това решение обаче би могло да се интерпретира не толкова като израз на нихилизъм, колкото на субективен релативизъм (както предлага Врасидас Каралис). Отказвайки се от собствените си идеи, Казандзакис се отказва да ги налага и на читателя, освобождава го да следва личния си вътрешен вик и да търси свой път към спасението.“

Българското издание на „Аскетика“

Луксозно, с твърди корици, то е комплимент към всеки четящ. И ценен подарък за влюбените в словото на Никос Казандзакис.

Като започнем от корицата, дело на художника Дамян Дамянов, пресъздаваща само с един наситен образ усещанията, оставени от книгата, и стигнем до добрия превод и анализ на Драгомира Вълчева.

И понеже чета (и превеждам) от гръцки, мога да ви уверя, че тя се е справила блестящо със задачата, която сама си е поставила:

„Сякаш това определя и основната задача на преводача: да се настрои към сърдечния ритъм на автора и да съхрани пулсациите на трескавата му кардиограма, като пренарежда думите, но без да накърнява специфичната им радиация.“

Избрани цитати

Слънцето изгрява и залязва в моя череп. Изгрява от едното ми слепоочие и залязва в другото.

• Захвърлям мерките и теглилките, не се приспособявам! Следвам дълбинния си сърдечен ритъм.
• Аз съм мимолетно и слабо създание, направено от кал и сънища. Но усещам, че вътре в мен се вихрят всички сили на Вселената.
• Сърцето ми тече. Не търся началото и края на света. Следвам страховития световен ритъм и вървя.
• Накъде вървим? Не питай! Изкачвай се, спускай се. Не съществува начало, не съществува край. Съществува само настоящият момент, пълен със сладост, и аз му се радвам в неговата пълнота.

Животът е хубав, смъртта е хубава. Земята е кръгла и твърда, като женска гръд в многознайните ми длани.

• Отдавам се на всичко. Обичам, страдам, боря се. Светът ми се вижда по-широк от моя ум, сърцето ми е тъмна и всемогъща тайна.
• Напрегни се и се заслушай: сърцето на човека цялото е вик. Допри ръка до гърдите си, за да чуеш – вътре в теб някой се бори и крещи.
• В най-огромната добродетел някой се надига отчаяно и вика:
  – Тясна е добродетелта, не мога да дишам. Малък и тесен е Раят, не ме побира. На човек ми прилича вашият Бог, не го искам!
• Сърцето слива онова, което умът разделя, прелива извън полето на нуждата, пресътворява битката в любов.
• Бог е в опасност. Той не е всемогъщ, не трябва да чакаме сигурната му победа със скръстени ръце. Той не е всеблаг, не трябва доверчиво да чакаме да бъдем съжалени и спасени.
• Не Бог ще ни спаси. Ние ще спасим нашия Бог, воювайки, творейки и превръщайки материята в дух.

Молитвата ми не е жалба на просяк, нито любовно обяснение. Не е жалък търговски отчет: „Давам, за да дадеш“.

• Една неистова любов пронизва Вселената. Като ефира е тя: по-твърда от стоманата, по-мека от въздуха.
• Човешката душа е Пламък, тя е огнена птица, която подскача от клон на клон, от глава на глава, и вика: „Не мога да спра, не мога да изгоря докрай, никой не може да ме угаси!“

Откъс от Аскетика може да прочетете тук:

Откъс от “Аскетика” на Никос Казандзакис